CC BY
18
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив. Серия В. Техника и технологии, естествен ии хуманитарни науки, том XVI., Съюз на учените сесия "Международна конференция на младите учени" 13-15 юни 2013. Scientific research of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series C. Natural Sciences and Humanities, Vol. XVI, ISSN 1311-9192, Union of Scientists, International Conference of Young Scientists, 13 - 15 June 2013, Plovdiv.
ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦЪТ В ИЗСЛЕДВАНИЯТА В КУЛТУРНАТА
ПОЛИТИКА
гл. ас. д-р Петя Тодорова, Институт за изследване на обществата и знанието - БАН
THE INTELLECTUAL IN CULTURAL POLICY RESEARCH
The idea is to avoid the substantive description of a particular category of thinkers, whose self-portrayals shy away from the purely subjective form as they begin to allude to the destiny of a growing number of individuals in today's postmodern world. This necessitates the exploration of the professed "alien" category in a philosophic, linguistic, sociological, and cultural aspect. The relationship which they establish as "aliens" surpasses the frame of their personal existence and vocation since they hereby lay down impressions affecting mankind on a global scale. Thus, an interpretive system is presented concerning not only their theoretic writings but also what is encoded in their texts, specifically the multi-level nature of social reality, personal existence and culture.
В хода на исторического си развитие понятието „интелектуалец" получава множество дефиниции, колебаещи се между два теоретични полюса - на субстанциализма и на номинализма. Тези по-общи основания рядко се отчитат при научните, медийните или всекидневните употреби на термина, което създава предпоставките за възникването на множество недоразумения или погрешни интерпретации. Поради тази причина е необходима по-задълбочена експликация на основните схващания за понятието „интелектуалец", въз основа на които се формират съвременните изследвания върху културата и политиките, които я характеризират.
Съгласно субстанциалисткото схващане интелектуалците спадат към конкретна социална група.1 Това разбиране изхожда от функционалистката представа за разделението на труда на ръчен и интелектуален. То свежда употребата на понятието до обществения регистър. Съобразно него интелектуалците лесно могат да бъдат разпознати в сферата на общественото разделение на труда. 2
Негодувайки срещу субстанциалистките дефиниции, Феликс Гатари схваща интелектуалеца като „представител на интелектуалната функция в социалното поле". Вместо за интелектуалци, той предпочита да говори за интелектуалността, пронизваща цялото общество, тъй като всички технологични, социални и производствени дейности препращат към определени интелектуални функции."3 Сходен е и възгледът на Луи Боден, за когото интелектуалецът е мисловна конструкция, вписваща се в социокултурната история. „В индивидуален план, тя е зависима от възгледа на всеки за самия себе си, видян сам
1 Дос, Фр. Ходът на идеите, София, Сонм, 2007, с. 17.
2 Дос, Фр. Ходът на идеите. София, Сонм, 2007, с. 17.
3 Félix Guattari, colloque sur « Les intellectuels en Europe de 1945 à nos jours : les métamorphoses de l'engagement », Maison des écrivains, Assemblée nationale, décembre, 1991, in Lettres d'information trimestrielle de la maison des écrivains, n. 5, octobre, 1992, цит. по Дос, Фр. Ходът на идеите. София, Сонм, 2007, с. 29-30.
374
по себе си и през погледа на останалите. Субективната оценка тук е взета като обективна детерминация в оценяването на критериите за принадлежност.4
Практическият живот е най-красноречивото опровержение на субстанциалистките и функционалистки дефиниции на интелектуалците. Като ограничителен критерий, очертаващ социалното пространство на техните дейности може да бъде посочен единствено моментът на ангажирането. Именно върху него акцентира номиналисткото схващане, според което интелектуалците се разпознават единствено по „ангажираността им в идеологическите и политическите борби."5 Тази дефиниция ги подвежда под културния, а не под социалния регистър. Съобразно нея интелектуалната среда бива ограничена до „творческите елити (литераторите) като носители на универсално знание."6 В такъв случай интелектуалците могат да бъдат разглеждани като „културни медиатори и творци."7 Затрудненията тук са свързани с дефинирането на културните елити. Този проблем е поставен от Жан-Франсоа Сиринели. Според него успехът на медиациите и породените от тях ефекти варират в зависимост от социокултурните условия и историята, но интелектуалният живот не бива да бъде приеман за просто отражение на своето време: „Интелектуалната следа не е хамелеон, приемащ спонтанно идеологическите цветове на своето време."8
Невъзможността за разглеждане на интелектуалната среда като просто отражение на социално-политическите условия налага присъединяването на етическия момент към дефинициите на интелектуалеца. Съгласно тях той е носител на нравствени ценности, обуславящи неговата социална ангажираност, дори мисия. Интелектуалец не се става чрез натрупването на знания в някаква специализирана област, а чрез ангажирането му в дебати по значими за цялото общество теми.9
Сходни са и схващанията на Ж.-П. Сартр. Според него интелектуалецът се бърка в неща, които не го засягат пряко в името на една глобална концепция за човека и за обществото, чрез оспорването на нерефлексивно възприетите истини и нагласи за действие в съответното общество.10 По този начин интелектуалецът бива дефиниран като маргинал, стремящ се да практикува повсеместна критика на наложените от властта дефиниции на социалната реалност.
През ХХ в. Жюлиен Бенда директно дефинира интелектуалците по начин, сближаващ ги с християнските мъченици. Тези личности се ръководят от универсални схващания за своята мисия, а не от частни съображения или от лични борби за власт. В името на истината са готови „да бъдат изгорени живи на клада, да бъдат изгнати или разпънати на кръст."11 Фр. Дос уместно апострофира тези възгледи на Бенда, като заявява, че в такъв случай първият интелектуалец би трябвало да е Христос.
А. Грамши прави важен ход във връзка със социалното отграничаване на категорията „интелектуалец". Според него всички хора са интелектуалци, но не всички упражняват тази функция. „Това означава, че ако може да се говори за интелектуалци, не може да се говори за не-интелектуалци."12 От тази гледна точка в социален план антонимът на думата интелектуалец се явява без референциална функция (семантичната му област е празно или нулево множество).
За нуждите на настоящето изложение и за начинът, по който културната политика разглежда интелектуалеца, най-адекватни са възгледите на Едуард У Саид - американски
4 Boudin, Louis Les intellectuels existent-ils ?, Paris, Bayard, 1997, p. 21.
5 Дос, Фр. Ходът на идеите. София, Сонм, 2007, с. 17.
6 Дос, Фр. Ходът на идеите. София, Сонм, 2007, с. 17.
7 Дос, Фр. Ходът на идеите. София, Сонм, 2007, с. 29.
8 Jean-François Sirinelli, « Les élites culturelles », in Jean-Pierre Rioux et Jean-François Sirinelli (dir.), Pour une histoire culturelle, Paris, Seuil, 1997, p. 287.
9 Leymarie, Michel Les intellectuels et la politique en France, Paris, P.U.F., 2001, p.11.
10 Sartre, Jean-Paul Plaidoyer pour les intellectuels (1965), Paris, Gallimard, 1972, p.12.
11 Sartre, Jean-Paul Plaidoyer pour les intellectuels (1965), Paris, Gallimard, 1972, p.12.
12 Gramsci, Antonio Cahiers de prison (1932), Paris, Gallimard, 1978-1992, vol. II.
изследовател от палестински произход, позоваващ се на схващанията на Грамши и на Бенда. Според него най-важната черта на интелектуалеца се състои в способността му за дистанциране от социалните обвързаности, национална принадлежност и идеологически предразсъдъци. Именно тази му необвързаност позволява - естествено метафоричното му - характеризиране като „изгнаник, маргинал и аматьор", но най-вече като: „автор на език, който се опитва да изкаже истината за властта."13 Самият Саид признава, че е далеч от възможността да определи еднозначно и непротиворечиво своята идентичност, независимо от факта, че е удачно социализиран в професионално отношение.
Едуард Саид се опитва да свърже по-близкото до съвременния свят определение на Грамши с едва ли не мистичната дефиниция на Бенда. „Той открива в литературата същите фигури на интелектуалци, чиято поява се дължи на разрушителната им нагласа, на отказа им да се подчиняват на нормите. Така е при героя Базаров от „Бащи и деца" на Тургенев или при Стивън Дедалус от „Портрет на художника като млад" на Джойс. Интелектуалецът не признава повтарящия се ход на съществуването (ето защо винаги е на кръстопът и никога не върви по вече познатите и изминати от другите маршрути) и се бунтува срещу всяка форма на опитомяване или рутинност.
Изразеното желание на С. Дедалус е показателно в това отношение: „Ще ти кажа какво искам и какво не искам да правя. Не искам да служа на нещо, в което вече не вярвам, независимо дали това е моето бащино огнище, моята родина или моята Църква. А искам да се опитам да се изразявам чрез някаква форма на съществуване или изкуство възможно най-свободно и най-пълно, използвайки в своя защита единствените оръдия, които си позволявам да употребявам: мълчанието, изгнанието и хитростта (к.м. - П. Т.)"14
В резултат възниква една хибридна форма между художника и интелектуалеца-учен. Е. Саид се присъединява към мнението на Ч. Милс, според когото двамата са сред малкото личности, способни да се противопоставят на масовите стереотипи и загубата на автентичност в съвременното общество. „Ако мислителят не е лично свързан с цената на истината в политическата борба, той не може да се възправи отговорно пред преживения опит като цяло".15
Е. Саид възхвалява фигурата на изгнаника като същностна черта на интелектуалеца, която не се свежда до ситуацията на експатрирания, а отговаря на определена екзистенциална нагласа. „Изгнаническата участ е показателна за статута на интелектуалеца като аутсайдер: никога не си напълно в час, винаги се чувстваш външен спрямо близкия и сигурен свят... В метафизичен смисъл за интелектуалеца изгнанието е състояние на безпокойство, на движение, при което той е постоянно дестабилизиран и дестабилизира другите".16
Интелектуалецътвинагие вписан вопределена социална конфигурация. Необходимостта от осмислянето на последната налага извеждането на същностните моменти, необходими за дефинирането на типа интелектуалец в постмодерния свят от позициите на културната политика.
Една от най-важната от характеристиките на интелектуалеца, както отбелязва Е. Саид, е свързана със способността му за създаване на нов език, чрез който да изкаже истината за властта. Този тип личности се разпознават не чрез някакви обективно наблюдаеми, статични характеристики, позволяващи идентифицирането на принадлежността им към определена социална група, а въз основа на тяхната морална, активна ангажираност в делата от обществена и политическа значимост.
От тази гледна точка несубстанциалисткото определение на „интелектуалеца" неизбежно носи релационен характер. Той не е нито Робинзон сред обществото, нито индивид, носещ
13 Said, Edward W. Des intellectuels et du pouvoir, Paris, Seuil, 1996, p. 15.
14 Джойс Дж. Портрет на художника като млад, цит. по Дос, Фр. Ходът на идеите. София, Сонм, 2007, с. 35
15 Mills, Wrright C. Powers, Politics and People: The Collected Essays of C. Wrright Mills, ed. Irving Louis Horowitz, Ballantine, New York, 1963, p.299.
16 Said, Edward W. Des intellectuels et du pouvoir, Paris, Seuil, 1996, p. 69.
376
белезите на групата, към която принадлежи, т.е. подчинен на детерминиращите го социални характеристики.
В такъв случай обаче преодоляването на субстанциализма при дефинирането на интелектуалеца трябва да протича на два полюса, което ще рече диалектически. Схващането, че той е „изгнаник" или „мигрант" спрямо някаква противопоставяща му се, неизменна и чужда социална среда, открива възможността за подмолното промъкване на субстанциалистки възгледи. Именно поради тази причина трябва да бъде отчетен и начинът, по който обществото да бъде мислено и описвано в несубстанциалистки термини във всичките му аспекти.
Според изследванията в културната политика, една от същностните черти на интелектуалеца в постмодерното общество е да разбулва дискурсивно истината, прикривана от манипулативните властови техники. По принцип всички социални отношения имат властови характер. Няма човешки общества, които да са конструирани вън от взаимните зависимости на техните членове. Това означава, че в тях винаги присъстват определени разпределения на конкретни властови шансове.
Именно поради тази причина при дефинирането на интелектуалеца като мигрант, изгнаник или маргинал, трябва да бъдат отчетени някои съществени концептуални моменти, свързани със социалното битие на човека. Да се говори за „социална ангажираност", а обществото да се разбира субстанциалистки, е оксиморон, аналогичен на дървеното желязо или кръглия квадрат. Именно върху преодоляването на субстанциализма в социално-, а не в интелектуално-теоретичен план са посветени изследванията на интелектуалеца в постмодерния свят през призмата на културната политика.
БИБЛИОГРАФИЯ
Дос, Фр. Ходът на идеите, София, Сонм, 2007.
Boudin, Louis Les intellectuels existent-ils ?, Paris, Bayard, 1997.
Gramsci, Antonio Cahiers de prison (1932), Paris, Gallimard, 1978-1992, vol. II.
Guattari, Félix Colloque sur « Les intellectuels en Europe de 1945 à nos jours : les métamorphoses de l'engagement », Maison des écrivains, Assemblée nationale, décembre, 1991, in Lettres d'information trimestrielle de la maison des écrivains, n. 5, octobre, 1992.
Leymarie, Michel Les intellectuels et la politique en France, Paris, P.U.F., 2001, p.11.
Mills, Wrright C. Powers, Politics and People: The Collected Essays of C. Wrright Mills, ed. Irving Louis Horowitz, Ballantine, New York, 1963.
Said, Edward W.Des intellectuels et du pouvoir, Paris, Seuil, 1996, p. 22.
Sartre, Jean-Paul Plaidoyer pour les intellectuels (1965), Paris, Gallimard, 1972, p.12.
Sirinelli, Jean-François « Les élites culturelles », in Jean-Pierre Rioux et Jean-François Sirinelli (dir.), Pour une histoire culturelle, Paris, Seuil, 1997.
