CC BY
12
Scientific Research of the Union of Scientists in Bulgaria - Plovdiv, series B. Natural Sciences and Humanities, Vol. XVII, ISSN 1311-9192, International Conference of Young Scientists, 11 - 13 June 2015, Plovdiv
ЕЗИКЪТ КАТО ОСНОВЕН СТРУКТУРЕН КОМПОНЕНТ НА СОЦИУМА - СОЦИАЛНАТА ОНТОЛОГИЯ НА КОРНЕЛИУС КАСТОРИАДИС Александра Светлинова Арабаджиева Софийски Университет „Свети Климент Охридски"
Abstract:
Within the framework of history of humanities a number of authors note the mutual, bipolar and two-way influence between the means of functioning of a society, on the one hand, and the pattern of social communication within the society in question, on the other hand (e. g. Emmanuel Levinas, Jacques Derrida, Ernst Cassirer, Alexei Losev and others). Regardless to whether they are developed on the level of communication between particular individuals, or in consideration of the language's functioning in general on a social level, in their very essence the theories of these authors give an account to a very specific parallel between social and language structures. The French philosopher of Greek origin Cornelius Castoriadis also belongs to this tradition1. The conception about the specific ontological peculiarity of social environment resulting from its continuous conscious or unconscious self-institutionalization constitutes the core of Castoriadis' philosophical theory. The author builds the framework of his philosophy namely in consideration of the idea of institutional symbolism of society related to linguistic symbolism and its manner of functioning.
Увод
Основните си тези относно взаимното полагане на език и общество Касториадис разгръща в най-мащабния си труд Въображаемата институция на обществото, но идеята, стояща зад въпросните тези е концептуално заложена в повечето му основни съчинения, следващи една особена линия на развитие на авторовата мисъл (разделите Лоуод - Език и Koivmvia - Общество са интегрална част както за Кръстопътищата на лабиринта, така и за Светът във фрагменти). Теорията му в своята цялост е оригинална и самобитна и не би било пресилено да се твърди, че се различава значително от теориите на всички, споменати по-горе автори. Ако Левинас говори за реторическо отдалечаване от „обикновеното значение на вербалния знак" [7, 3]; Дерида представя разгръщането на словестността като „деструкция" и „игра" [6, 50]; Лакан определя езика като „свят на знаци, на който ние сме чужди" [2, 285]; Касирер подчертава „митичния характер на езика" с оглед на неговия произход и еволюция [1, 84]; а към Касирер ни препраща [8, 3] и руският философ А. Лосев, за когото езикът е ... смислово съществуване,... и още по-точно символическо" [9, 97], то в трудовете на Касториадис, от друга страна, читателят се натъква на особено разгръщане на социалната онтология чрез натрупване на пластовете значение в езика, наслоени с оглед на съзнателното и несъзнателно (интенционално и неинтенционално) означаване от страна на обществото. Структурата на обществото е магматична, доколкото тя е следствие от
1 Any use of the term „tradition" within the so defined context is conditional whereas it does not refer to a
philosophical school or a stream with a respective continuity in authors' views or at least relative awareness of each other's ideas.
170
социалното взаимодействие на индивидите в него, (подобно на начина, по който структурата на даден обект е резултат от връзките между неговите микроелементи). Натрупващите се елементи на социални интеракции съставят пластовете на социума, като това обяснение не е опростяващо и натуралистично, а точно обратното - апел към по-комплексно разглеждане на проблема, т.е. противопоставят на свеждането на възприятието и неговата комуникация на интерсубективно ниво до границите на логическите закони и понятието за рационалност, взело връх в границите на позитивизма.
Произход на постановката на биващото
Освен от марксизма, в диалог с който се появяват много от авторските позиции на Касториадис, философията му е повлияна от психоанализата в нейния фройдистки и лаканиански облик, а също и във вида и линията на развитие, които последната приема при така наречената Четвърта група (Quatrième groupe), една от водещите фигури в която е първата съпруга на Касториадис - Пиера Олание. През 1945 г. Касториадис пристига във Франция с известен заряд от идеи, зародили се в курса на философско обучение, при което е поставен акцент върху гръцката антична философия, немската класическа философия и социологията, а допълнително идеите му се оформят в условията на френския философски контекст с оглед на модерните по това време във Франция философски течения - марксизма, психоанализата, постмодернизма.
Изброените по-горе автори и теории са примери за една алтернативна философия на езика с различни цели и методи спрямо островната и трансокеанска традиция. Акцентът в тези теории се поставя не върху анализ на самия език, логическата му структура и смисленост и отношението на референция и означение спрямо външния предметен свят, а върху особения начин, по който споделеният от индивидите свят бива моделиран в процеса на възприятие и на споделяне, но също и начина, по който самото споделяне влияе върху способите за собственото си протичане. Именно върху това акцентира и философската теория на Касториадис - процесите на взаимно полагане на общество и език, повлияни от фантазмите на радикалното въображение.
Проблемът за постановката на биващото (на онова, което социалните философи биха нарекли „околен свят") се свежда до стария метафизически избор между еманация на света чрез дейността на душата или неговото независимо от отделния индивид съществуване. Столетното развитие на историята на философията обаче показва, че съзнанието или душата биха могли да играят единствено организираща роля по отношение на съвкупността на биващото и тази организираща роля е невинаги докрай волева. Също така заобикалящата индивидите среда ги афектира, дразнейки техните инстинкти и стимулирайки нагоните им. От своя страна душата организира тези афекти в една „цялост" и ги „насочва". Според Касториадис, „в тази точка на събиране и съсредоточаване се крият всички тайни на „връзката между душа и тяло" [3, 399]. А за упражняването на тази връзка на субективно ниво изключителна роля играе въображението с неговата радикална функция. За обяснението на начина на функциониране на тази способност на душата Касториадис се обръща освен към фройдистката теория за активността на душата и за инстинктите, също и към кантианска терминология, заемайки от Кант не само концепцията за въображението, но и понятието „ноумен". Това е така, защото действителността се вестява на душата единствено чрез впечатлението (отново кантиански термин: Eindruck), но неговото тълкуване от страна на душата приема различен облик при различните хора и епохи и се характеризира с „най-разнообразни и неочаквани последствия" [пак там]. За да обясни тази относителна независимост при интерпретацията на действителността, Касториадис използва фразата „пръв физичен слой". Както самият автор обяснява, нейното изнамиране е в пряко отношение с Фройдисткия термин „произтичане". Следователно, първичното
схващане на света, на природата е в пряко отношение към непосредствения сблъсък с първия физичен слой. Касториадис обаче нарича тези два термина (и фройдисткия, и своя собствен) „далечни и размити" [пак там, 492], доколкото те по никакъв начин не представят пълноценно рефлексията на света, концентрирана в човешкото възприятие и отразена в науката и в езика.
Социално-въображаемите означения
Споделеният между индивидите свят е социално-исторически положен, той е резултат от съвкупната дейност на индивидуалните души в процеса на означаване и институционализиране. Когато се коментира социално-историческото измерение, тогава се навлиза на друго ниво в обсъждането на биващото - според Касториадис, този преход от разглеждане на околния свят като ландшафт, като природа към разглеждането му като социално обкръжение и социално-исторически положено биващо (т.е. преходът от природно към социално) е сходен с прехода между телесност и душевност - „нищо не съществува като душевно, ако не е постановка" [пак там, 493], но не копие или отпечатък на нещо друго - а негов изкривен образ. Следователно, специфичната организация на елементите на социума произтича от определени перспективи, разкрити по посока на първия физичен слой, но тя в никакъв случай не е негово обобщаване или точно възпроизвеждане, а не е дори и частично такова - не пресъздава с точност даже отделни отрязъци от него. За нея той е източник на опорни точки, стимули, влияние. По този начин възприятието, произтичащо от сблъсъка със света, не само не го представя обективно, но и обективно (или поне интерсубективно) го променя, т.е. влиянието е взаимно - бидейки стимулиран, индивидът на свой ред стимулира промяна. В душевния свят за това действие не съществува никакво равно по сила противодействие. Тази способност за промяна на свой ред е съществена и е нужно на нея да се отдаде необходимото внимание. Оказва се, че отделният човек в ролята си на социален индивид има власт да промени обективното състояние на нещата чрез собственото си възприятие и чрез пресъздаването на това възприятие2. Възприятието и пресъздаването му обаче, както е посочено по-нагоре в текста, са недокрай волеви и не подлежат изцяло на контрол. Това схващане вероятно стои и в основата на личната мотивация на Касториадис за професионална преориентация на един зрял етап от живота му - през 1970 г. напуска позицията си на икономист във Френската национална служба по сравнителни статистически изследвания и проучвания в областта на икономическото развитие към Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, за да се отдаде на дейността си на практикуващ психоаналитик. Това решение отговаря на схващането на автора за необходимостта от наличие на съответствие и допълване между теория и практика - ако действително в своята основа проблемът за социалната несправедливост е психологически, а единствено неговите симптоми са икономически, то тогава търсенето на окончателно решение, т.е. лекуването на синдрома, а не на симптомите, трябва да се реализира в условията на психоанализата, а не на икономиката. Статистическото отразяване на действителността и следващите го калкулации не водят до нейното изменение, а единствено до документирането и. Аналитичната практика по отношение на функциониращите на социално равнище индивидуални фантазми, от своя страна, води до постепенното разбиране и преодоляване на продуктите на радикалното въображение.
Социалният анализ следва да бъде припознат в разнищването на магматичните пластове от значение, образуващи социално-въображаемото и стоящи в основата на социа лно-историческятя институционализация. За Касториадис е важно уточнението,
2 И, ако една от основните тези на Касториадис - тази за ценната практическа полза от чисто теоретичната
дейност и категоричното отхвърляне на противопоставянето между теория и практика, е едно особено продължение на Марксовия Пети тезис за Фойербах (продължение, което определено не се вписва в Марксовата концепция), то настоящият възглед е в пълен синхрон с Единадесетия тезис: „Философите само по различен начин са обяснявали света, а задачата е той да бъде изменен" [10, 108].
172
че постановъчната основа на значенията не се изразява единствено чрез езика, а чрез казването (Xeyeiv) в един много по-широк смисъл: „казването (Xeyeiv) е събиращо-събирателно3 измерение на социалното представяне-казване (napicxaveiv-Xeyeiv)" [пак там, 341]. Това определение включва всички преки и непреки означения - образи и фигури в най-широкия смисъл на думата: звукове, думи, банкноти, караконджули, статуетки, църкви, украси, татуировки, числа, граници в природата, кентаври, свещенически одежди, санове, партитури, т.е. съвкупността на въобразимото, което може да се именува [пак там, стр. 340].
Заключение
Казаното дотук е крайно недостатъчно за разгръщане на теорията на езика у Касториадис, както и за демонстрирането на нейната онтологизираща функция по отношение на социалните организми. То обаче е показателно по отношение на механизмите, които следва този двупосочен процес на взаимно полагане на обществото и действителността, в който процес основен инструмент е индивидът творец на социално въображаемото. В този си вид и с оглед на своята комплексна повлияност от различни автори, теории и традиции, философията на Касториадис излиза извън рамките на която и да е теоретична парадигма и заслужава обстоен самостоятелен анализ - не извън контекста на собствения си произход, а отвъд приравняването до някое от повлиялите я философски течения. Извършвайки прехода от Въображаемата институция на обществото към останалите философски, политически, социологически, икономически, психоаналитични и епистемологични разработки на Касториадис, читателят става свидетел на въплътяването на една философска теория в социалната практика, откривайки и осмисляйки по този начин авторовия завет.
Препратки
1. Kassirer, E., Language and Myth, Harper Brothers New York (1946).
2. Lacan, J. & Miller, J. A., The Seminar of Jacques Lacan: Book II: the Ego in Freud's Theory and in the Technique of Psychoanalysis, University of Cambridge Cambridge (1988).
3. KacxopiaSn^, К., H фажатакц вёаицоц гцд Koivmviaq, Ksdpog, A9^va (1978).
4. KacxopiaSnQ К., О ври/и/иатю/иёуод коа/од, 'YyiXov, A9^va (1992).
5. KacxopiaSnQ К., Та oravpodpdjuia тои XaPvpivBov, 'YyiXov, A9^va (1991).
6. Дерида, Ж., За граматологията, ЛИК София (2001).
7. Левинас, Е., Всекидневният език и реториката без красноречие, достъпна на: <http://www.litclub.bg/library/fil/levinas/levmots.html>, последно посещение 03/07/2015 г.
8. Кант, И., Критика на чистия разум, Проф. М. Дринов София (2013).
9. Лосев, А., Философия на името, Евразия София (1994).
10. Маркс, К. и Енгелс, Ф., Избрани произведения в десет тома, Т. 2, Партиздат София (1977).
11. Фройд, З., Неврозите. Произход и лекуване, Евразия София (1993).
3 CTuvoXioxiK^-oivoXiZouoa (гр.).
