CC BY
49
Scientific Research of the Union of Scientists in Bulgaria - Plovdiv, series G. Medicine, Pharmacy and Dental medicine, Vol. XVII, ISSN 1311-9427, International Conference of Young Scientists, 11 - 13 June 2015, Plovdiv
ВУНД И БРЕНТАНО - ДВА ПОДХОДА ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА
СЪЗНАНИЕТО Николай Узунов СУ „Св. Климент Охридски"
WUNDT AND BRENTANO - TWO METHODS FOR THE STUDYING
OF CONSCIOSNESS Nikolay Uzunov Sofia University "St. Kliment Ohridski"
Abstract
In the article are analyzed the first two concepts for rationalization of the topic for consciousness in the sphere of psychology. The models of Wundt and Brentano are presented in the context of their genesis - the philosophy of New age and the ideas of RenD Descartes. It's shows in what way the both models don't overcome some dogmatic situations in regards of the consciousness.
Ключови думи
Съзнание, психологически модели, експериментална психология, интроспекция, физически феномени, психически феномени
Когато психологията постепенно започва да се обособява като самостоятелна наука от средата на XIX век тя се стреми към извеждане и дефиниране на свой собствен предмет на изследване и собствена методология. Целта й е с тяхна помощ да създаде сигурност в своите заключения и резултати, подобно на тази в сферата на т.нар. точни науки - физика, математика, химия, биология. Първоначалните опити в тази посока на Вилхелм Вунд и Франц Брентано са свързани с общия за двамата патос към преодоляване на метафизичните системи на XIX век и идеалистичната трактовка на съзнанието, която изграждат. Ученията на Кант, Фихте, Хегел, Шелинг са пряко свързани с традицията на Картезианството и боравят с неясно дефинирани понятия за душа, съзнание и субект.
Методологията, която Рене Декарт (1596 - 1650) разработва в произведенията си е определяща за по-нататъшния ход на развитието на проблема за съзнанието и неговия „но-сител" - логическият субект. Така подходът към изследване на съзнанието се обособява като трансценденталистки. В основата му стоят няколко фундаментални и изграждащи го предпоставки, които остават в сила през следващите няколко столетия - до създаването и развитието на феноменологията в нейния Егологичен вариант. Централна е предпоставката за обективността на мисленето и това, че всичко, което бива схващано в мисълта е в своята цялост; онова, което принадлежи на субекта за осъществяване на подобно начинание са т.нар. субективни форми на познание, чрез които трябва да се изведе и гарантира идеята за обективната (и логическа) познаваемост на външния свят. С тази тема вещите от външния
свят се мислят като познаваеми само посредством тези субективни форми. Какво обаче гарантира тяхната обективна валидност и в каква степен те са сред митологемите на Но-вото време - това са темите и проблемът на постмодернизма и неговите автори, които де-конструират под различни форми идеята за единен логически субект на познанието (с тази тематика са свързани почти всички имена от миналия век - Фуко, Дельоз, Гатари, Фройд, Лакан, Хайдегер, Сартр, Бурдийо, Дерида и др.).
Въведеното от Декарт разделение между res extensa и res cogitans като двете доминиращи субстанциалистки сфери в изследванията на взаимовръзката между субект и обект, остава валидно и за първите психологически програми (а дори все още и днес), тематизиращи отношението съзнание - свят, а и самите вътрешни структури (процесуалността) на съзнанието. Стремежът на учени-физиолози като Мюлер, Фехнер, Хелмхолц или на учени като Вунд, Щумпф, Брентано (в това число може да бъде причислен и Едмунд Хусерл, доколкото неговият проект за феноменология отново е алтернатива на цялостния концепт „съзнаие", макар и развиван не от към експерименталното му ниво, а от към трансценденталното такова), независимо от методологичните им подходи, са свързани с преодоляване на спекулативните и субстанциалистки разбирания за природата на съзнанието.
По този начин психологията трябва да се изгражда не следвайки умозрителни принципи и абстрактни понятия, а чрез строга методичност и изводимост, по модела на частните науки. Трябва да се борави с емпиричен материал, който подлежи на допълнително изследване и анализиране и чиито резултати в последствие се обобщават. Именно този е критическият патос на зараждащата се наука психология спрямо метафизичните възгледи на предходни епохи, възприемащи душата (или Аз-а) за идеално и самообосноваващо се първоначало.
Възгледите на Вилхелм Вунд е трудно да бъдат цялостно схематизирани поради факта, че авторът им прави множество изследвания, които публикува постоянно, влиза в полемични спорове с редица учени и колеги, а освен това издава и своите лекции, които чете в университета в Лайпцих. Вунд е първият, който има ясна представа, че изгражда психологията като самостоятелна дисциплина. Методът, който той е използва е отхвърляният от немските механицисти метод на интроспекцията, заимстван от физиката, където се употребява за изследване на светлината и звука и във физиологията, където служи за изучаване органите на чувствата. Интроспекцията на Вунд е сходна с тази на Фехнер, т.е. използва се някакъв дразнител, след което биват описвани получените усещания, а участни-кът в експеримента сам анализира и описва усещанията си, регистрирайки преживяванията на съзнанието.
Вместо да се обявява единен център, какъвто например е Аз-ът във философията на Кант, Фихте и Шелинг, за психолог като Вунд опитът на съзнанието трябва да се разложи до съствните му елементи, като по този начин се опишат елементите на чистия опит, които са - усещания и съпътстващите ги чувства. Първоначалната идея на Вунд е вдъхновена от химията, в която се изследват както отделните елементи така и процесите, които ги съ-пътстват. Не съществуват същности, които да не могат да се разложат на техните съставни елементи, а зад елементите на чистия опит - усещания, представи и емоционален тон не се съдържа нищо друго.
Подходът към съзнанието е напълно различен от предходните философски учения, в които се започва с нещо очевидно и саморазбиращо се, на базата на което се изгражда някакъв теоретичен модел относно спецификата на съзнанието. Например в своето „Наукоучение" Фихте започва от положението за тъждетство на Аза (Аз=Аз) като понятие гарантиращо по-нататъшната изводимост на елементите; при Кант, условието за дедукцията на категориите се задава от априорността на пространство и време, която е въведена в началото на „Критика на чистия разум". Вунд обаче, подобно на Фихте или Кант, не успява да се оттласне от предпоставката на самосъзнанието, тъй като според идеите му 244
то е достъпно за интроспекция, макар и да съществува само при наблюдение, т.е. Вунд да не приема хипостазирането на каквито и да било същности.
Според своите характеристики съзнанието се явява със своя особена структура, съдържа център и периферия (т.е. е нееднородно, с което Вунд предлага различен модел от класическия) и притежава обем, т.е. количеството от прости впечатления се възприемат като единно цяло (в последствие този проблем за паметта ще намери продължение в изследва-нията на Анри Бергсон относно възприятието на материята и времето). Интроспекцията следва линията на обосноваване на закона на Фехнер, търсейки паралелизма между измене-нията, случващи се във външния свят и тези на човека, намиращ се в него. Преимуществата на интроспекцията могат да бъдат сведени до следните:
- Възможност за удвояване на съзнанието;
- В съзнанието непосредствено се отразява причинната връзка на психическите явления;
Ограниченията в използвания подход от страна на Вунд също не са никак маловажни и те отразяват невъзможността му да се откъсне цялостно от философските подходи на развитие съществували преди него. Чрез интроспекция човек изучава единствено самия себе си и собственото си съзнание (вероятността от пораждане на солипсизъм е голяма), нищо не гарантира нейната обективност, тя приема предпоставката, че подложеният на експеримент е способен да изкаже данните, които усеща без да привнася субективен елемент към тях и, не на последно място, интроспекцията все още се придържа към атомистичната идея, че съзнанието е изградено от отделни елементи, които могат да бъдат изследвани (патосът на гещалт психологията е насочен именно към тази проблематика, защитавайки тезата, че съществуват феномени, които са неразложими до отделни елементи).
Вунд също се сблъсква с философския проблем за отношението между цяло и част, отнасящ се към темата за антиномиите на мисленето. Възприемайки реално съществуващ обект, то той е резултат от единството на усещанията. По какъв начин от отделните съставни части може да възникне единен опит? Отговорът, който дава Вунд е свързан с неговата теория за аперцепцията или т.нар. творчески синтез на процеса на организация на базови елементи в единно цяло - от комбинацията им възниква ново качество. Основен критик на Вунд по този проблем е Карл Щумпф, според който данните на психологията са феномени, а феноменологията е интроспекция, описваща обективния опит, т.е. непосредствените първични данни на опита, които не могат да се сведат до елементите, предложени от Вунд.
Близък до идеите на Щумпф е и австрийският философ Франц Брентано, чиито възгледи са изложени в съчинението му „Психология от емпирично гледище". Изходната нагласа тук е емпирична (а не физиологична - както е при Вунд), а емпирия се мисли откъм идеалното съзерцание, а не като конкретен емпиричен опит. Брентано също изгражда идеите си под влияние на идеала за наука, чиито методи предоставят аподиктичност и строга всеобщност. За разлика от Вунд, подходът към темата за съзнанието при Брентано е по-близък до философския; авторът на „Психологията" не само, че се занимава с историческо теоретизиране на хода на философското развитие, но и познава добре античната филсофия, в частност тази на Аристотел.
Подобно на Вунд и Брентано се позовава на достоверността на вътрешното възприятие или на идеята, че човек е способен адекватно и истинно да наблюдава себе си и психическите си процеси и да ги описва. Линията на развитие на психологията не трябва да бъде нито изцяло спекулативна, нито само емпирична. Разграничени са две сфери - тази на физическите феномени и на психическите феномени. Физиолозите се занимават с външните явления, докато психолозите - с вътрешните. В своите трудове Вунд защитава същата идея, твърдейки че психологията е междинна сфера между хуманитарните науки и естествознанието, защото всеки един психофизически експеримент е по съществото си и психологически експеримент.
Според „Психологията" на Брентано е необходимо да се направи разграничаване между опита като структура и опита като деятелност, т.е. сензорното съдържание на червения цвят се различава от акта на възприятието му. Затова предмет на психологията е актът на преживяване. Цветът е нещо, което не е психическо, а физическо качество според класификацията на Брентано, докато актът на съзерцание на същността на червеното е психически процес, който не се намира в действителността и не може да бъде разложен на съставни части. Затова и актът на възприятие не може да се подложи на интроспекция в смисъла на Вунд, а психичните актове, с които психологията се занимава, могат да се изследват по два начина: 1. Чрез паметта и 2. Чрез въображението.
Според теорията на Брентано съзнанието борави с особен вид ментални същности, които се различават от физическите качества на предметите (тази теза става основна за изградената по-късно идея за феноменология на Едмунд Хусерл). Разделението между вътрешна сфера и външна сфера все още не е преодоляна, нито в емпиричния подход на Вунд, нито в психологията на актовете на Брентано. Първият приема, че опитът на съзнанието може да бъде разложен на съставни елементи, а вторият, че съзнанието борави с психически феномени, които са идеални същности, наблюдавани в идейращо съзерцание. Двата подхода не радикализират по никакъв начин концепта съзнание, не преодоляват изначалната му предпоставка, че в основата на човешката психика трябва да има нещо тъждествено и неизменно, т.е. не излизат извън цялостната програма на теориите за субекта, която ще бъде преодоляна едва чрез херменевтичната онтология на Dasein и идеята за човека като екзистенция.
В „Критика на чистия разум" Кант обявява невъзможността за изграждане психологията като наука, защото математиката, гарантираща аподиктичност и строга всеобщност, е неприложима към сферата на вътрешния опит. Последният притежава само едно измерение - времето, затова всички душевни явления се мислят под условие на времето. Психологията не може да е експериментална наука доколкото многото различни условия на вътрешния опит не могат да се изменят произволно. С това Кант твърди, че душевният живот е не-достъпен за експериментално изследване.
Първите опити за преосмисляне на съзнанието/душата като субстанциална същност са направени от Вунд, Брентано, Мюлер, Фехнер, Хелмхолц и др., но въпреки иновативните подходи и решения, които предлагат, теориите им все още са здраво свързани с цялостната програма за изграждане на субективна онтология, която е валидна до началото на XX век. Несъмнено това са сред първите опити, с които е направен опит за преодоляване на дуализма между вътрешен и външен опит, съзнание и обективен свят. Представите, че душата е първа ентелехия на живото съобразно възможностите на тялото, а духът (vouç novntiKÔç) е същност на душата и може да се мисли отделно от тялото (Аристотел, De Anima, II, I) или пък разбиранията на Кристиан Волф, че духът е общо понятие, в което се съдържа понятие-то за индивидуална душа все още продължават да бъдат валидни за първите изследователи, изградили облика на психологията.
Литература:
01. Аристотел 2006: Аристотел, Физиогномика. За душата. София, 2006.
02. Бурдийо 2007: Бурдийо, П. Размишления по Паскал. София, 2007.
03. Глой 2004: Глой, К. Разбирането за природата. История на холистичното мислене, том II. София, 2004
04. Декарт 1978: Декарт, Р. Избрани философски произведения. София, 1978.
05. Кант 1967: Кант, И. Критика на чистия разум. София, 1967.
06. Любимов 2007: Любимов, В. Психология восприятия. Москва, 2007.
07. Сартр 1995: Сартр, Ж.-П. Въображението. София, 1995.
08. Сартр 1998: Сартр, Ж.П. Истина и съществуване. София, 1998.
09. Семенов 2012: Семенов, В. Доминирующие парадигмы трансцендентализма в западноевропейской философии. Москва, 2012.
10. Фихте 2011: Фихте, Й. Наукоучение (1794-1795). София, 2011.
11. Хайдегер 2005: Хайдегер, М. Битие и време. София, 2005.
12. Ярошевский 1996: Ярошевский, М. История психологии от античности до середины века. Москва, 1996.
13. Brentano 1973: Psychologie vom empirischen Standtpunkt. Hamburg, 1973.
14. Kusch 1995: Kusch, M. Psychologism: a case study in the sociology of philosophical knowledge. New York, 1995.
15. Lohmar 2012: Lohmar, D. (Ed.). Founding Psychoanalysis Phenomenologically. Heidelberg/New York, 2012.
16. Schuster 2013: Schuster, J. Descartes-Agonistes. Psycho-mathematics, Method & Corpuscular-Mechanism. Heidelberg/New York, 2013.
17. Sprung 1979: Sprung, L. Wilhelm Wundt - Bedenkenswertes und Bedenkliches aus seinem Lebenswerk. - In: Zur Geschihte der Psychologie. S.73-82. Berlin, 1979.
18. Wundt 1893: Wundt, W. Eine Untersuchunger der Principien der Erkenntnis und der Methoden wissenschaftlicher Forchung, Bd. I: Erkenntnislehre. Stuttgart, 1893.
Николай Узунов е докторант по съвременна философия към СУ „Св. Климент Охридски". Научните му интереси са свързани с философията на XX век в нейните начални проявления - феноменологията на Едмунд Хусерл и последвалата рецепцията на учението на Хусерл в различни философски, психологически, социологически и друг тип модели.
e-mail: [email protected]
