CC BY
125
2. Ангелова, С. Изпитанията на нормалността между «мъничкия» свят и «малкия» Содом [Текст] / С. Ангелова // Научни трудове, Т. 49, кн. 1, сб. Б. -Пловдив : ПУ «Паисий Хилендарски», 2011. - С. 451-456.
3. Аретов, Н. Ранните разкази на Владимир Полянов в светлината на спо-мените на писателя [Текст] / Н. Аретов // Езиците на европейската модерност. Български и словашки прочити. София: Институт за литература, Издателски център Б. Пенев. - София : 2000. - С. 70-81.
4. Беляева, С. Вежинов, Павел [Текст] / С. Беляева // Речник по нова българска литература. - София : Хемус, 1994. - С. 57-58.
5. Игов, С. Кратка история та българската литература [Текст] / С. Игов. -София : Просвета, 1996. - С. 559-560.
6. Кирова, М. Светият идиот: мъжът между лудостта и блаженството [Текст] / М. Кирова. - Литературният канон : Предизвикателства. - София : УИ «Св.Климент Охридски», 2009. - С. 133-142.
7. Константинова, Е. Образът на лудия в българската проза [Текст] / Е. Константинова // Научни трудове. - Пловдив : ПУ «Паисий Хилендарски», 1998, № 1. - С. 51-53.
8. Пенчев, Бойко. Иван Вазов - „Кардашев на лов”. Кардашев срещу Кар-дашев [Текст] / // Myschoolbel [Электронный ресурс] / Б. Пенчев. - 2011. - URL
http: //www.myschoolbel. info/T emi_LITER_11 klas_V azov/BoikoPenchev_V azov_R azkazi_web.html (дата обращения: 06.05.2013).
9. Пиндиков, А. Владимир Полянов. Анкета [Текст] / А. Пиндиков. - София : БАН, 1988.
10. Стефанов, В. Творбата - Място в света [Текст] / В. Стефанов. - София : Диоген, 2004. - С. 13.
11. Стефанов, В. Участта Вавилон [Текст] / В. Стефанов - София : Анубис, 2000. - С. 115.
12. Янев, С. Пародийното в литературата [Текст] / С. Янев. - София : Наука и изкуство, 1989. - С. 69.
Йорданова, Марина Владева
Кандидат филологических наук, главный ассистент кафедры Болгарского языка и литературы Университета им. проф. д-ра Асена Златарова, г. Бургас, Болгария
УДК 821.16 ББК 83.3(3)
МАРГИНАЛ КАК КУЛЬТУРНЫЙ И ХУДОЖЕСТВЕННЫЙ СУБЪЕКТ (НА ПРИМЕРЕ БОЛГАРСКОЙ ЛИТЕРАТУРЫ ВТОРОЙ ПОЛОВИНЫ
ХХ ВЕКА)
Представленный текст ставит себе задачей проследить разноликое присутствие маргинала как фигуры общественного и художественного дискурса в современной болгарской литературе путем ляпидарно представленных, но репрезентативных для его существования творческих
поведений и художественных образов. Критическая оптика фокусируется на методах, причинах и способах, порождающих феномен самомаргинализации, на социокультурном контексте, провоцирующем появление маргинала как биографического субъекта и как типологии персонажа. Наше внимание сосредоточено на литературном и культурном присутствии болгарских поэтов второй половины ХХ века Константина Павлова, Пети Дубаровой и Бориса Христова, а также на маргинализованном художественном субъекте в произведениях Димитра Талева, Эмилияна Станева, Павла Вежинова и др.
Ключевые слова: кризисная идентичность; периферное существование; тоталитарный дискурс; социальное неприятие.
OUTCAST AS CULTURAL AND ART SUBJECT (ON THE EXAMPLE OF THE BULGARIAN LITERATURE SECOND HALF OF THE XX CENTURY)
The presented text aims at the tracking the diverse presence of the outcast as a figure of a public and art discourse in modern Bulgarian literature who is laconically presented but is representative for its existence of creative behaviour and artistic images. The critical interest is focused on methods, the reasons and the ways which generate a phenomenon of self-marginalization in the sociocultural context provoking appearance of the outcast as the biographic subject and as typology of the character. Our attention is concentrated on literary and cultural presence of the Bulgarian poets of the second half of the XX century such as Konstantin Pavlov, Peti Dubarova and Boris Christoff as well as on the marginalized art subject in Dimitr Talev, Emiliyan Stanev, Pavel Vezhinov’s and others works.
Key words: crisis identity; peripheral existence; totalitarian discourse; social rejection.
МАРГИНАЛЪТ - КУЛТУРЕН И ХУДОЖЕСТВЕН СУБЕКТ (НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ ПРИМЕРИ ОТ БЪЛГ АРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ОТ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА ХХ ВЕК)
Представеният текст си поставя за задача да проследи разноликото присъствие на маргинала като фигура на обществения и художествен дискурс в съвременната българска литература, чрез поредица от лапидарно представени, но репрезентативни за присъствието му творчески поведения и художествени образи. Критическата оптика се фокусира върху методите, причините и начините, пораждащи феномена на самомаргинализация, върху социокултурния контекст, провокиращ появата на маргинала като биографичен субект и като персонажна типология. Вниманието ни е съсредоточено върху литературната битност и културното присъствие на поетите от втората половина на ХХ век Константин Павлов, Петя Дубарова и Борис Христов и върху маргинализирания художествен субект в произведения на Димитър Талев, Емилиян Станев, Павел Вежинов и др.
Ключови думи: кризисна идентичност; периферно съществуване;
тоталитарен дискурс; социално изключване.
„Трагедията на социалистическим писател е, че държавата прекалено се интересува за творчеството му “
Константин Павлов
Въпреки нежеланието си и своята съпротива, българската литература от втората половина на ХХ век попада в клопката на тоталитарната машина и това важи с особена сила за произведенията, създадени в периода 1946-1956 г. Но въпреки заявеното „размразяване“ на културния живот, и след Априлския пленум на БКП (1956), та чак до рухването на режима през 1989 г. литературата е скована от догматични правила и зорко контролирана от апаратчиците на тоталитарния режим. Еднопартийното управление, културният херметизъм, преподреждането на класиката, заедно с предписанията на социалистическия канон разместват културните ценности в обществото и изтикват в периферията талантливо написани, но неординерни произведения, провокирайки разнопосочни действия от страна на техните автори - замлъкване, емиграция, автоцензура, отказ от творчество. За да бъдат публикувани, част от текстовете се снабдяват с идеологическо алиби, а под повърхността им, подобно на подводни течения, са скрити истинските авторови послания, които будния читател трябва да дешифрира. В периода на социализма на българската литература са вменени възпитателно-дидактически функции, като заедно с това се правят опити тя да бъде пряко контролирана и подчинена на политическата върхушка, защото „гръбнакът на българската литература е политически“, смята първият секретар на Централния комитет на БКП Тодор Живков. След 1944 г. в България се оформя и задейства тоталитарната матрица, която насилствено налага социален оптимизъм, контролирайки чрез повсеместната си цензура темите, стила и образната система в художествените произведения. Постепенно бива изграден и широко пропагандиран социалистическият мит - идеален образ на социалистическото общество, витринно-показен и вътрешно (про)гнил. Творците, възприемани като проста функция на действащата система, са превърнати в площадни бардове, които трябва да създават и прокламират в одически текстове наложения политически модел, т.е. да обслужват мита. Социалистическият реализъм е задължителен за литературата и изкуството, подобно на марксистко-ленинските методи в науката. В културния живот приоритетни са произведенията, създадени по съветски образци. Съвкупността от тези фактори довежда до изкривяване на естествения литературен процес, до унищожаване на художествения плурализъм, характеризиращ предходния етап от развойния път на българската литература - този между двете световни войни. Разбира се, редица творчески поведения и текстове се изплъзват от хватката на тоталитарната машина, превръщайки се не само в нейно отрицание, но и в своего рода саботьори на режима. Чрез езоповския език на своите произведения, чрез личните си жестове, чрез емиграцията, чрез потъването в историята, чрез алегорични послания или привидно съгласие много писатели заобикалят постулатите, налагани от социалистическия реализъм като приоритетен художествен стил - Ем. Станев, П. Вежинов, Й. Радичков,
В. Попов, В. Мутафчиева, Ив. Динков, Ал. Геров, Н. Кънчев, П. Дубарова, К. Павлов, Р. Ралин и др., в чиито житейски и творчески биографии се откриват редица примери на несъгласие със системата. За мнозина отказът от подчинение е равносилен на (доброволна) самомаргинализация, на периферно съществуване извън гръмката публичност, класово-партийната идейност и устремеността към светлото социалистическо бъдеще. Процесите на маргинализация, разбирана като насилствено социално изключване, и на самомаргинализация - като доброволен избор на несъобразяване с външно наложените правила, протичат с различна интензивност и намират израз в разнородни културни и литературни жестове в българската литература от втората половина на ХХ век. Целта на статията обаче е да илюстрира тези процеси с няколко ярки примера от литературния живот в страната и да покаже активното присъствие на маргинала като литературен субект в класически произведения от посочения период. За целта настоящата статия има двуделна композиция.
I. Маргиналът като културен субект
Три имена на значими поети от втората половина на предходното столетие маркират яростния отказ от съблюдаване на доктрината и илюстрират извънположеността на творческото съзнание от колективните социалистически ценности. Това са имената на Константин Павлов, Борис Христов и Петя Дубарова - поети с различни биографии, съпоставими по линия на своето нежелание да бъдат част от тоталитарния дискурс. Всеки от тях реализира своеобразен маркиращо-оразличнителен жест срещу конюнктурата, избирайки особен вид самомаргинализация в отговор на идеологическия контрол, на външния натиск: при К. Павлов това е жеста на самоизключването, при Б. Христов - на самоотречението, при П. Дубарова - на самоубийството. И трите бележат отказа от литературна и/или житейска битност в отговор на непрестанния надзор от страна на режима.
К. Павлов дебютира на литературната сцена със стихосбирките „Сатири“ (1960) и „Стихове“ (1965), а още първите му лирически текстове заявяват своята дистанция от нормите на социалистически реализъм - вместо правдиво отразяване на живота и на комунистическата идейност, Павлов избира инакомислието, собствения почерк, свободния стих, отстранението от всякакви поколенчески схеми. Той отказва да бъде приобщен към конюнктурата на Априлското поколение поети, а изпълнената му с парадокси и неочаквани образи поезия се различава от апологетичния тон на „сладкогласните славеи“, обслужващи препоръчваните колективни ценности. И още първата му стихосбирка лансира провиденческата теза:
«Дълго време няма да ме виждате!
Дълго време няма да ме чувате!» (« Стихотворение за скотовъдната ферма
на поета»)
Неспособна да осмисли, обуздае и рамкира творчеството му, социалистическата литературната критика инкриминира Константин-Павловата поетика и той е забранен за печат в периода 1966-1975 г. Липсата на
принадлежност към официално толерираното и изкуствено създадено Априлско поколение в поезията означава труден достъп до публичност, липса на държавни привилегии и отказ от вписване в системата. Затова настоява и Аш^а^та Алипиева: «В железните идеологически граници на 50-те години Априлският пленум е безспорно много важен факт. /.../ Комунистическата партия и държавата и техните производни в полето на културата, респективно на литературата (критика, творчески съюз, партийни организации, медии... ) се стараят да предотвратят в определени граници лошата случайност индивидуалното в литературата да се отчлени от колективното. /... / Литературното съзнание през 60-те години разкрива ясната нужда към включване в обединителните формули, които да спомогнат легитимността на отделните творчества. Формулата “априлски поети” е удобна заради своята одържавеност, която гарантира признанието към имената на поетите, попаднали в априлския списък» [Алипиева, 2004]. Именно страхът от ярката индивидуалност, от смело заявените истини и несъгласието с унифицирания стил на писане и мислене изтикват К. Павлов в периферията. Натрупал международно признание, превеждан в чужбина, той е неприет от официозите, диктуващи правилата на културния живот в България. След дългогодишна пауза, едва през 1983 г. ще се появи стихосбирката му «Стари неща», снабдена с идеологическо алиби - предговор от Любомир Левчев. Писателят определя този период, през което е осъден на мълчание, като време, прекарано в «утробата на кита». В поезията му присъства и образът на гарвана -автобиографичен в своята същност, той е опит за индивидуалистично противопоставяне срещу хора на възхваляващите славеи:
«Млъкнете, славеи!
Проклети славеи!
Дано в настъпилата тишина един-единствен гарван се обади, за да ми каже истината.
Страшната!» («Славеите пеят»)
Павлов доброволно избира самоизключването от тоталитарната матрица, дистанцирането от обещания на априлските поети колективен държавен уют. Предпочита пътя на «духовното дисидентство» пред съблазните на литературната слава, на принципността пред опортюнизма, на културната маргинализация и изолация пред приспособленчеството. Поезията му е поезия от нов тип - извън канона, извън революционната романтика на новия строй, с нехарактерна, отличителна лексика и преднамерено затъмняване на смисъла. През 60-те в българската литература се наблюдава един особен антропоцентризъм, едно завръщане към вътрешния свят на човека и към мотивите, които движат неговото поведение. При К. Павлов тенденцията намира своя израз в специфичен субективизъм, ирония и демонстрирана дистанция от процесите на идеологизация в изкуството посредством избор на нови теми, шокиращи сравнения и образи, гротесков език Лирическият аз в
стиховете на К. Павлов има своя аксиология, разположена отвъд клишетата, която заклеймява политическата аморалност и предателството на самия себе си:
«Смешни са ми клетвите за верност, щом съм верен на живота и на себе си.» («Декларация»)
Пламен Антов смята, че «поезията на К. Павлов необратимо се отдалечава от казионния патос, подчинен на безусловна вяра в комунистическия мит, тя за-ема една откровено непримирима позиция спрямо своя естествен поколенчески и естетически контекст. В нейния специфичен сатирично-гротесков, парадоксален и абсурдистки език емблематични фигуративи от репертоара на Априлската поезия започват да звучат като собствената си пародия. /.../ Собственият телос на поетиката с марка «Константин Павлов» е парадоксално проектиран в хоризонта на немотата - «външна», принудителна, цензурна, но и иманентна за нея, концептуално и философски обусловена» [Антов, 2010]. Позволих си този по-дълъг цитат, заради обобщаващата му същност - действително силата на външната принуда и на собствения избор, съчетанието от творческа нагласа и биографичен контекст довеждат до жеста на самоизключването, до отказа на Константин Павлов да бъде част от рутинираната политическа и културна тоталитарна матрица. След тъжната констатация:
«Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни -
будят долни инстинкти,
развращават духа.» («Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки»)
и след смяната на политическия режим през 1989 г., за К. Павлов идва «сладката агония» на... «появяването», на признанието и уважението заради силата на гражданската съвест и уникалността на поетическия стил.
В края на 70-те подобен на неговия избор заявява и Борис Христов чрез жеста на отказа от писане, чрез заявената раздяла с поезията. Авторът на «Вечерен тромпет» (1977) и «Честен кръст» (1982) не афишира себе си като бунтар и рушител на ценности, в биографията му няма де срещнем яростни полемики и демонстрирани по публичен начин афекти. Но той е неизменна част от «алтернативния канон» и в някаква степен от «литературата на кулоарите» на българската поезия (изследвани в последните години от Пламен Дойнов и Антоанета Алипиева), разбирани като опако на соцреалистическата поетика. В стиховете му, изпълнени с особена метафоричност, ще срещнем образите на маргинализирания, периферен човек: «Човекът от ъгъла», «Самотният човек». Неговата лирика е най-добрият начин Б. Христов да изприкаже себе си, да достигне до своите истини за битието, да шества по света, надянал прашните обувки, с «пети набити» и готов да стигне до края - «да почука на портите на бога». Това е лирика, в която се срещат онтологични и епистемологични питания и която не си позволява да поднася готови екзистенциални решения. Лириката му е някак цялостна - има я смъртта, има го страданието, но я има и
отвъдността, и утехата на виното. Приет добре и от читатели, и от критици, без да вижда себе си като площаден бард и вестител на новото, поетът създава и призивни стихотворения, които настояват за промяна на статуквото, на смразяващата тишина - илюстрация на непълноценната човешка битност:
«Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане» («Вечерен тромпет»).
На идейно-тематично ниво поезията му отпраща към всекидневието, към обикновените човешки събития - «Сватбата на мама», «Пренасяне гроба на баща ми», «Сърдечен удар», но разположена в един социален контекст, Борис-Христовата лирика не остава само при стесняващите рамки на своята социална определеност, често телесното, зримото, материалното е ключ към отвъдвидимите проекции на личността. На стилово равнище стиховете са изпълнени с красиви метафори, анжамбмани, с тънки нюанси, с множество общопознати или новаторски символи и образи. Поезията на Б. Христов е върховна сублимация на авторовия аз, тя е почувствана, лично преживяна, изстрадано-автобиографична. За Б. Христов отказът от (създаване на) поезия е отказ от битност и въпреки това, чрез акта на самоотречението, той заявява своето решение в поемата «Честен кръст» и го утвърждава в стихотворението-равносметка «Христова възраст». Разпъната между Юдите и Христос, тази поезия отказва да участва в парада на социалистическата суета:
«Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.
Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.
...превърнах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота...
Ала сега - довиждане придворно суетене
и гладиаторски борби на поетическата сцена» («Честен кръст»).
Разпънат на «честния кръст» на своята житейска равносметка, поетът се сбогува с поезията - негова утеха и безпокойство, негова истинска същност. Душата му вече ще бъде «разсъблечена от думите», а друг ще продължи започнатото и ще дострои високата сграда на поезията - Вавилонска кула или храм. Поетът като «самостоен субект» (Б. Кунчев) в тази поезия вече е обходил друмищата на живота, опитал е «костеливия орех» на гениалността, изпитал е болката от самотата и предателството и е заключил с катинар страданията на своята душа, «грозните си рани». Авторовото оттегляне и самоотречение е отказ от помпозна публичност, от участие в марионетъчния спектакъл на дирижираната култура. С жеста на своя отказ от писане, той отказва да бъде вписан в тоталитарната матрица на поръчкова поезия, още повече, когато това означава «устата да се отдалечи от сърцето». Поетът не може да живее трагично разполовен, да приласкае измамния уют на компромиса. Жестът на Б. Христов намира отзвук в публичното пространство и има своите коментари и днес. Според Пл. Дойнов «Позицията на Борис Христов се превръща в алтернатива на соцреализма предимно чрез създаването на фигурите на житейското поражение и на публичния отказ, чрез самоустояване в доброволното самоотстраняване на поета, отиграно на нов поетически език като ярък
социолитературен жест» [Дойнов, 2012, с. 14]. Б. Кунчев разчита семантиката на авторовия жест по сходен начин: «С «Честен кръст» той поиска да каже своето «сбогом». Сигурно е, че поезията ни се лиши от много чудесни стихотворения. Но тя се сдоби с един необичаен и многозначителен жест, който не може да бъде забравен. Самият жест на прощаване беше и си остава морален и творчески акт на такава преданост към изкуството, каквато рядко се среща. И която по един своеобразен начин запълва липсата на онези стихосбирки, които Борис Христов е могъл да напише» [Кунчев, 2005]. По-късно и вече в книга с проза, той ще включи своите тристишия, но никога няма да издаде нова поетична книга. Макар и сравнително пасивен, социокултурният жест на поета е част от неговата автентична биография, в която отказът от казионност е равнозначен на отказ от съкровена споделеност. «За големият поет е нужно място» в чистия храм на Словото, което, оказва се, в Народна Република България е маркирана територия на фарисеите...
Подобен жест, но по-екстремен, суициден, бележат животът и поезията на талантливата Петя Дубарова. Първата стихосбирка на най-младата българска поетеса е издадена посмъртно - «Аз и морето» (1980), но въпреки този факт П. Дубарова се радва на голяма популярност приживе - стиховете и се публикуват и коментират в печата, талантът й среща одобрение. Въпреки, че няма нищо общо с препоръчваните от соцреализма теми, образи и стил, поезията на младата авторка не попада в полето на културната маргинализация. Спрямо нея трудно пропускливата решетка на соцреализма проявява особена толерантност, обяснима с крехката възраст на Петя и с високата оценка, която дават за творчеството й утвърдени имена в българската поезия. Лириката на Петя е първична, природна, естествена. Тя е пространствено зафиксирана и свързана с образа на «добрия Бургас», на «мъдрия Бургас,» с пристанището, лунапарка и морето. Поезията й е знакова за цяло поколение връстници, защото не скрива грижите и тревогите на младостта - пълнокръвна и чувстваща света с всичките си сетива. В нейната «разлистена» лирика оживяват трепетите на любовта, първите тревоги и страхове, «обесени на острия ръб на нощта» , първите вини и съжаления. Стремежът на младата поетеса към светлината и доброто, желанието да бъде «бяла и добра» се сблъсква болезнено с фалша и лицемерието на меркантилната действителност от времето на зрелия социализъм. Петя не пише шаблонно и без да бъде естетически бунтар в областта на поетиката, в нейните стихове няма да срещнем ни следа от задължителните принципи на партийност в изкуството, от конформизъм. Петя е самороден, недисциплиниран талант със сенсуалистично виждане и емпатийно преживяване на света, млад творец, който болезнено и тревожно изживява всички механизми и практики на тоталитарния надзор. В стихотворението «На един поет» тя се обявява против отшелничеството и аскетизма на твореца, който според нея трябва да живее в общността на другите, да усеща пълноценно пулса на живота. Бидейки «светла и истинна» , Петя си пожелава:
«Аз искам слънце цял живот да имам и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям» («Да съм слънчево момиче»).
В общество на тайните и забранените думи обаче, този порив към светлината, истината и доброто се оказва невъзможен и Петя скоро преживява съдбоносен сблъсък с формализма и догмите на тоталитарната машина. Несправедливи обвинения и незаслужено вменена вина провокират съдбоносното решение да сложи край на живота си, ненавършила пълнолетие. Има нещо пророческо и профетично в стиховете на Петя, която сякаш предусеща фаталните житейски събития:
«...Невинна, като детско своеволие,
аз тръгвам пак към своето далече!» («Невинна като детско своеволие»).
Петя Дубарова остава несъблазнена от рано споходилата я популярност. Тя никога не се превръща в певец на социалния оптимизъм, не допуска сливане на обществените с художествените функции на литературата, не става слуга на социалистически мит. Няма как да не се съгласим с констатациите на Елица Дубарова, която е категорична: «...творчеството на Петя Дубарова се явява много модерна реакция, определена от съпротивата на младия талант срещу казионния (принудителен в случая) образец за писане, подчинен на така наречения «социалистически реализъм» в художествения дискурс. /.../ По неизбежност пребиваващо в координатната система на кулминационен социализъм, творчеството на Петя Дубарова демонстрира отказ от верноподаничество към вождовете. Тоест, митологемите на социализма отсъстват в поетическите визии на младата поетеса. Тази непригодност към ситуацията, времето и свързаното с него пространство недвусмислено показва, че младата поетеса не пребивава в образеца. Нежеланието да се прикрепи към съществуващата литературна традиция превръща творчеството и в нещо външно, отстранено, чуждо и чудно, и най-вече - антинормативно» [Дубарова, 2009, с. 49, 51].
С акта на самоубийството Петя прави своя съзнателен избор на несъпричастност със системата. Оставайки завинаги на 17, тя се превръща в емблема на едно поколение, призовано десетилетие след смъртта й да разсече гордиевия възел на социалистического общество и да изчисти окончателно авгиевите обори на българската литература от втората половина на ХХ век.
Самомаргинализацията в нейните три представени проявления -самоизключването (К. Павлов), самоотречението (Б. Христов) и самоубийството (П. Дубарова) е всъщност реакционна и дори революционна форма на несъгласие с нормите и постулатите в/на тоталитарната култура. Тази самомаргинализация им своите социални, исторически и естетически основания, но по-важен е резултатът от нея - тя представлява бунт срещу отнетата творческа свобода, срещу идеологизирането на изкуството и подчиняването му на политическата реторика. Отстранявайки се, дистанцирайки се от наложените модели за мислене, поведение и писане, от вменените възпитателни функции на литературата, К. Павлов, Б. Христов и
П. Дубарова чрез своите биографични и поетически жестове утвърждават свободата като единица мярка за лична екзистенция.
II. Маргиналът като художествен субект
Стагнирана и надзиравана от страна на режима, българската литература от втората половина на ХХ век често избира езоповския език и/или алегоричното предаване на важните послания. Творецът в годините на диктатура трябва да съблюдава ред правила относно избора на персонажи и тяхното развитие. Заобикаляйки догмите, българските писатели често предпочитат нестандартни герои, чрез чието поведение изразяват несъгласието си с нормативните регламенти. Литературата ни изобилства от примери за маргинализирани персонажи - индивидуалисти и бунтари срещу колективните норми: такива са различните проекции на твореца (Рафе Клинче на Димитър Талев, Еньо-Теофил и Назарий на Емилиян Станев), на болезнената и кризисна душевност (Доротея, Валентин на Павел Вежинов), на нонсенсовия лирически субект в текстовете на Константин Павлов и Биньо Иванов, на победените от историята персонажи на Вера Мутафчиева, на алиенираните и неприспособими към градската действителност герои на Васил Попов («Корените») и Николай Хайтов («Диви разкази»)... Общото между тези художествени образи се корени в неординерността им, в непобирането им в матрици и рамки, в стремежа им към емпирично познание и/или в опита им да разрушат табуираната действителност.
Талевият Рафе Клинче от романа «Железният светилник» (1952) е творец, изпреварил историческите контексти на своето биографично време - първата половина на XIX век. Героят пристига в Преспа, когато все още са активни предписанията на патриархалния морал, на родовите неписани закони. Всевиждащият повествовател детайлно проследява как с чужденеца в Г лаушевият дом нахлува греха. Срещу освободеността на резбаря да твори и да обича, се изправя пазителката на дома - Султана. С майчинския си инстинкт тя безпогрешно предусеща злото, но не и неговите размери. Периферният спрямо нормите на уседналостта и дома Рафе Клинче ще се окаже причина за гибелта на любимата Катерина. Дефиниран от останалите персонажи като «чуден» човек, «свободен», Рафе всъщност е еманация на самотата, на неразбрания творец, обречен на неизбежно странстване. Алиениран и сам в пространствата на човешкото време, Рафе е способен да подари безсмъртие чрез силата на своята дарба - той и Катерина остават навеки свързани чрез артефакта, а техните образи се превръщат в символ на борбата между старото, статично време и новият, пълнокръвен човек.
В романът «Антихрист» (1970) на Ем. Станев и в повестта «Тихик и Назарий» (1977) също срещаме герои, попаднали в ситуация на социална (Еньо-Теофил) и естетическа (Назарий) маргинализация. Много от персонажите на Станев са неординерни търсачи на истината, които не могат да помирят в себе си повика на духа, душата и «тоя лукатин» ума. Драматичният им екзистенциален път до голяма степен е предопределен от силата на техния талант, който смущава с разкрепостеността си. Молитвите, които Еньо
съчинителства, не приличат на традиционните за неговото време богупрошения. И този му талант ще стане причина за бягството от дома и ще отключи поредица от личностни алтернативи и превъплъщения - героят става послушник-исихаст, еретик, жигосан престъпник, убиец, агарянски роб и подранил бунтовник, но нито за миг не престава да търси истината за света и за себе си и да вкусва от горчивите плодове на познанието. Ем. Станев дава висока оценка за романа и разкрива автобиографичната основа на Еньовите душевни лутания. Чрез образа му, в годините на стагнация и идеологически надзор, писателят издига тезата за приоритета на личната свобода и себеутвърждение пред диктата на религиозния или светски канон. Художникът Назарий също е чужд, външен на живота в богомилската еклезия. Той не се блазни от ангелските престоли, а иска да узнае и нарисува скритите тайни на човешката душа. Така, извън волята му, попада в неизбежен конфликт с дискурса на властта, въплътена в образа на новия съвършен - Тихик. Конфронтацията между тях доуплътнява Емилиян-Станевата теза, че не може и не бива да се командва изкуството, че допирът до властта е гибелен за твореца, защото разрушава моралните му устои, а понякога става причина и за физическата му смърт - на финала на повестта Тихик убива Назарий, който е загубил серафическата си чистота след съприкосновението със злото. Художникът не може да нарисува човека, без да го разбере, а тогава «излиза наяве скритата страна на явленията», от където стърчат рогата на дявола. Поставяйки таланта си в служба на угнетяващата религиозна идея, четейки чуждите души, Назарий се заразява от тяхната поквара. Отношенията между властта и изкуството, обаче, са двупосочни, напомня писателят и чрез образа на прогонения и изобличен Тихик отправя посланието си към тоталитарния режим в страната през 70-те - всяка самозабравила се власт носи в себе си кълновете на моралния и духовен разврат, а узурпирането на изкуството взривява догмата отвътре дори когато се преструва, че й служи.
Емилиян Станев запраща своите персонажи в историята, без обаче те да губят съвременния си облик. Павел Вежинов избира съвременността и градския декор за хронотоп на повестите, а фантазното - за свободна територия на мисълта, отвъд налаганите от соцреализма ценности. Своеобразният триптих, който образуват «Бариерата» (1976), «Белият гущер» (1977), «Езерното момче» (1978), е всъщност повествование за отклонението от нормалността в един ненормален свят, където изконните отношения между хората, чувствата, реалността и абсурдите са разменили местата си. И Доротея, и Неси, и Езерното момче са извънположени спрямо нормите на колектива, те са маркиращо-оразличени чрез лудостта, гениалността и/или свръхчувствителността им. Чрез тези асоциални, маргинализирани, неприспособими персонажи Вежинов разказва своето време, в което идеологията доминира над личността, крадейки полета й към безпределност. В повестта «Бариерата» са маркирани няколко различни гледни точки към действителността, заедно с начините за възприемането й, представени посредством разнородни епистемологични практики: на рационално-прагматичното вглеждане (композитора Манев), на
интуитивното вчувстване (Доротея) и на научното, обвързано с логиката на факта познание (д-р Юрукова). Разположен между фантастиката на левитацията и полета, от една страна, и реалността на болката, алиенацията и тишината, от друга, чрез мотива за лудостта светът в повестта на П. Вежинов се бори срещу диктата на всички действителни или химерни бариери на мисълта, чувствата и отношенията, срещу ентропията на човешкото в човека. Подобна интерпретация срещаме и в изследванията на С. Ангелова: «В драматичната среща на нормалността с различието, нормалността не само не успява да го оценности като «божи дар» (каквото е значението на името «Доротея»), но и реализира техниките за справяне с него - насилственото му отстраняване от обществото (лудницата) и физическото му унищожение. /.../ Лудостта е единственото място за преодоляване бариерите на нормативността, ограничеността и конформизма на обществото, зорко охранявани от невидим страж» [Ангелова, 2011, с.63, 65]. Последният полет на Доротея завършва трагично - крилата са прибрани, съмнителната нормалност на социума е встъпила във властта си да се справя с инакомислието. В света на постоянен контрол няма място за мечтатели и за въображение, защото надзираващо-дисциплиниращият дискурс на властта толерира утопиите само и единствено, когато са в угода на политическия мит...
Освен посочените примери за маргинали в полето на художествения текст, могат да се изброят десетки други, населяващи пространството на редица романи, разкази и повести от втората половина на ХХ век - Джем и Саади от романа «Случаят Джем» на В. Мутафчиева, превърнати в пионки на голямата историческа игра; Г енералът, Г орският и Спас от «Корените» на Васил Попов, захвърлени на края на географията в едно умиращо българско село, типично за края на 60-те; самотният старец, загубен във враждебните урбанистични пространства от разказа «Дърво без корен» на Н. Хайтов и др. Подобни примери илюстрират разнородните употреби на маргинала като активно присъстващ художествен субект в българската литература. Актуалността на този художествен тип е правопропорционална на натиска, който идеологията упражнява върху естествения развой на литературния процес. Образът на маргинала се явява компенсаторен, способстващ за наваксване на липсите на творческа свобода, на автентично изразяване на емоциите и светогледните нагласи на българския писател. Чрез персонажи като Еньо-Теофил, Назарий, Рафе Клинче, Доротея, Джем султан и др., чрез лириката на затъмнения смисъл и дори на нонсенса, чрез фантастиката и историческия сюжет, българските писатели съумяват да прескочат или да заобиколят множеството бариери, които им налага цензурата и да изпредат нишката на своя разказ за безумието на едно време, в което догмата се издига над човека, комуто трябва да служи.
Маргинализацията и самомаргинализацията, настъпили вследствие на идеологическа принуда, са един от кодовете, с които можем да подходим към интерпретирането на българската култура и литература в периода 1944-1989 г. Още от времето на безсмъртния Дон Кихот, Сервантес внушава идеята, че мерило за зрелостта и хуманизма на едно общество е отношението към
социално уязвимите групи - болните, слабите, бедните, възрастните. В българската действителност от втората половина на ХХ век репресивният апарат атакува и изолира именно проявите на различност, наказва със социална изолация инакомислието и свободата на словото. Така тоталитарного общество се отдалечава от собствените си постулати за равенство и социална хармония. От културните и биографични жестове, от поетическото присъствие на К. Павлов, Б. Христов и П. Дубарова днес ние съдим за жестокия натиск, упражняван върху твореца в посочения темпорален отрязък, за разпънатостта на писателите върху прокрустовото ложе на соцреализма като метод и на Партията като обект на възхвала. Яркото присъствие на маргинала като художествен субект, реализирано в редица запомнящи се образи, подсказва за непрестанните усилия на автор и герои да се изплъзнат от здравата хватка на идеологическия надзор. Така, посредством практиките на периферност и самоотстраняване, на отказ от услужливо писане и доброволното самозачеркване от канона, част от представителите на българската култура и литература осъществяват своя бунт срещу социалистическия мит, дискредитирайки неговата тезисна едноплановост чрез Вавилония от сюжети, жестове и почерци.
Библиография
1. Алипиева, А. Митичният Априлски пленум от 1856 година и митичното Априлско поетично поколение [Електронен ресурс], Електронно списание Ьіїег№1:,< http://litemet.bg/publish/aalipieva/aprilski.htm> (10.10.2004, № 10 (59).
2. Ангелова, С. Бариерата на здравия разум и бариерите на идеологията (Лудост и нормалност в повестта „Бариерата“ на Павел Вежинов) [Текст] // С. Ангелова-Дамянова // Българска литература - критически етюди. Бургас, 2011.
3. Антов, Пл. Гарванът, или как да се самоизключиш от системата:
Константина Павлова в контекста на един политически дебат [Електронен ресурс], Електронно списание Ьйег№^
<http://liternet.bg/publish1 Ш antov/konstantin-pavlov.htm> (15.04.2010, № 4 (125).
4. Дойнов, Пл. Краткият път от дебюта до „Честен кръст“: Поетика на отказа [Текст] // Пл. Дойнов // Литературен вестник. - 2012. - №16, 2 -8.05.2012, г. XXI.
5. Дубарова, Ел. Образът на тайната[Текст]// Ел. Дубарова // Списание за литература, изкуство, култура „Море“. - 2009. - №3, Бургас.
6. Кучев, Б. Честният кръст на самопознанието / Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. [Електронен ресурс], Варна: LiterNet, 2004-2006.
://ШєгпєіЬg/publish4/bkunchev/chestniat.htm> (23.02.2005).
