CC BY
7
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив, Серия A. Обществени науки, изкуство и култура, том II, Съюз на учените сесия 5 - 6 ноември 2015. Scientific works of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series А. Public sciences, art and culture, Vol. II., Union of Scientists, ISSN 1311-9400, Session 5 - 6 November 2015.
СЪСТОЯНИЕ НА ТРАДИЦИОННИТЕ МОРАЛНИ ЦЕННОСТИ У НАС В ПЕРИОДА НА ТОТАЛИТАРИЗМА Ваня Узунова Пловдивски университет „Паисий Хилендарски"
Философско-исторически факултет, катедра „Философия"
STATUS OF THE TRADITIONAL MORAL VALUES IN OUR COUNTRY DURING THE TOTALITARIAN EPOCH VanyaUzunova Plovdiv University Paisii Hilendarski
Faculty of Philosophy and History, Department of Philosophy
ABSTRACT
The article represents a study of the status of the traditional moral values in our country during the totalitarian epoch. It presents their essence and specifics. The main features of totalitarianism are outlined. The study reveals the complex interweaving between the universal human and class characteristics in morals.
Keywords: traditional moral values, totalitarianism, universal human beginning, class and party values.
Същност и особености на традиционните морални ценности.
В етическата теория ценност е онова, което индивидът възприема като важно и значимо за него. Ценността е особен вид смисъл, който той придава на предметите и явленията от обкръжаващия го свят. Тя съответства на определена потребност и от своя страна стои в основата на поставянето на цели.
В обществото съществува разнообразие от човешки ценности - познавателни, социални, естетически и др. Важна част от тях са моралните ценности. Те въплъщават значимото в морала. Моралните ценности регулират поведението на индивидите и разкриват допустимого и недопустимого в него. Същевременно са част от колективния морал и чрез тях общността определя своите правила. Моралните ценности въплъщават онова, което е стойностно в междуличностните и обществените отношения. Сред най-значимите от тях са доброто, дългът, съвестта, справедливости, равенството, честта и др.
Традиционните морални ценности отразяват важното и значимото в урегулираното чрез традициите човешко общество. По своята същност традициите са механизъм за унаследяване на ценното в жизнения опит на хората и за предаването му от поколение на поколение. Те въплъщават колективната памет на общността чрез създаването и почитането на културни образци.
Сред най-уважаваните традиционни морални ценности са честността, почтеността, трудолюбието, отговорността, почитането на семейството, зачитането на възрастните хора и др.
Традиционните морални ценности тласкат развитието на личността нагоре, към
духовно-нравственото, към върховете на морала и културата. Затова те са универсални ценности и въплъщават общочовешкото начало в живота на индивидите.
Традиционните морални ценности са алтернатива на индивидуалното развитие, което върви надолу, към природното. При него инстинктите се възприемат като изразители на човешкото. Първично-природното се извежда в ранг на цивилизационен идеал. Традиционните морални ценности противостоят на това движение на личността надолу и са неговата алтернатива.
Традиционните морални ценности имат важно място в човешкия живот. Чрез тях личността е способна да върви напред към съзидание и просперитет.
Основни характеристики на тоталитаризма.
Тоталитарното общество у нас е затворена система, която укрепва в продължение на няколко десетилетия след смяната на властта на 9.1Х.1944г. Тогава тоталитаризмът започва да изглежда като неразрушим. Но постепенно се изострят редица негови несъвършенства, които дълго време са действали скрито или са били подтискани. Те засягат политиката, икономиката, социалните отношения, културата и др.
В политическата сфера основният признак на тоталитаризма е дългогодишният монопол на БКП върху властта, който поражда несменяемост на елита. Едни и същи лица от върхушката на комунистическата партия са постоянните управници на страната. Политическата борба е скрита и подмолна. Пред народа партийните дейци са представяни идеализирано. Това „преяждане" с власт предизвиква тенденции на консерватизъм и загниване на политическата система. Те, както и опитът за налагане на една единствено вярна идеология, предизвикват отдалечаване на политическия елит от гражданите и водят до прояви на отчуждение и политическа апатия.
Монополът върху властта е и монопол върху представителството на интересите. БКП, заедно с подчинения й БЗНС и организации като ОФ, ДКМС и др., имат претенцията да обхващат напълно многообразните ценности и убеждения на населението. Но на практика в общественото пространство съществуват множество възгледи, явни или прикрити, които се противопоставят на съществуващия модел на политическо устройство на страната.
Към края на 80-те години на ХХв. се появява и организирано недоволство от системата - създават се „Независимо дружество за защита правата на човека", „Независим профсъюз „Подкрепа", „Екогласност" и др. Същевременно управляващата партия се стреми да се реформира, за да запази ключовото си място.
И в стопанската система на страната тоталитаризмът поражда признаци на дълбока криза. Въпреки постоянните опити за реформи, пълното одържавяване на собствеността показва своята неефективност и предизвиква тенденции на незаинтересованост, безотговорност и липса на лична инициатива. Ниска е и производителността на труда. Причина за това е не само недобрата организация, но и отсъствието на осъзната мотивация и собствен интерес от високи трудови резултати. Голяма част от приходите се използват за потребление и социални разходи, а не за инвестиции. Въпреки напредъка в някои сфери, като цяло икономиката не успява да се обнови технологично с най-съвременните научно-технически достижения. Редица производства са неефективни, с голям разход на суровини, енергия и др. Последица от това е пагубното замърсяване на околната среда в отделни области. Постепенно в българската икономика се натрупват тежки и непреодолими затруднения. Този процес бележи своя връх през 80-те години на ХХв.
Тоталитарното общество се характеризира и с множество проблеми в социалната сфера. В съзвучие със своята идеологическа доктрина управляващите поставят в привилегировано положение работническите и селските слоеве. Последните имат редица преимущества - идейно въздигане и уважение към техния труд, благоустройство на селата и крайните квартали на градовете, обезпечаване с жилища и т.н. Отграничава се и номенклатурната класа, която присвоява облагите то държавната собственост. Всички те 42
са издигнати над останалите социални групи - служители, интелигенция, представители и наследници на бившите заможни слоеве и др.
Доминира идеята за социалната еднородност, която цели да се обезличат различните субекти в обществото (в този смисъл те се свеждат до работническия статус - „здравен работник", „научен работник" и т.н.). Така официалната политика се опитва да контролира множеството от разнородни групи и тяхното различно материално и образователно равнище, техните потребности, ценности и интереси.
Същевременно е налице скрито недоволство на гражданите срещу подтискането на индивидуалистичните светогледи, срещу ограничаването на религиозните вярвания и др. На практика се оказва невъзможно общественото многообразие да се постави под абсолютен партиен контрол. Това очертава рамките на редица конфликти, които ускоряват края на тоталитарното управление.
Стремежът на БКП да бъде партия на всички граждани се разкрива и посредством опита й да поведе българската нация чрез силата на патриотизма. Но тя поставя в основите на родолюбието класовото разделение и подтискане на противниците си и несъгласните с нея. Унищожени са и патриотичните традиции на Царство България от преди 9.1Х.1944г. и е прекъсната историческата приемственост на държавата.
Под строго наблюдение и контрол се намират етническите общности. През 80-те години на ХХв. това се съчетава с дискриминационно третиране на турския етнос. Чрез смяната на имената по т.нар. възродителен процес официалната власт прилага спрямо него недопустимо политическо и културно насилие. Възниква етническо противопоставяне и напрежение. Режимът е безсилен да се справи с последствията, които сам е предизвикал.
По такъв начин тоталитарното общество се характеризира със сложни противоречия в политическата, икономическата, социалната и други сфери, които се изострят особено силно през 80-те години на ХХв. Всички тези процеси подготвят кризата на тоталитаризма и неговия неуспех в края на очертания период. Тогава именно се разкрива и несъстоятелността на комунистическата утопия и на свързаната с нея официална и задължителна класово-партийна ценностна система.
Сложното преплитане между общочовешкото и класовото в морала.
Една от най-важните особености на тоталитарната система е, че поставя под идеологическа опека индивида и семейството. Социализацията създава образци на поведение, ритуали и т.н., при които най-важните етапи от живота (учене, брак, работа и др.) са обвързани с верността към партията и държавата.
Официалният морал се гради на външно пропагандираните ценности и норми, които са класово-партийни. Те се представят като базисни за личния и публичен морал, като духовни основи на обществото. При тоталитаризма те подчиняват традиционните морални ценност, и ги използват за партийно-пропагандни цели.
Но в етическата теория е утвърдено разбирането, че класово-партийните ценности са социално-политически. Като такива те са по-ограничени от традиционните морални ценности, които са универсални и въплъщават общочовешкото начало в морала и културата. В тоталитарното общество тази закономерност е обърната. Традиционните морални ценности са детерминирани от класово-партийните ценности. От тях се взема онова, което е полезно и потребно за комунистическата пропаганда - трудолюбието, уважението към семейството, приоритета на колективизма, зачитането на народните традиции и др. Налице е избирателна употреба на традиционните морални ценности за класово-партийните цели.
По такъв начин духовно-нравствената сфера на тоталитарното общество е изцяло деформирана и „преобърната". Това поражда разминаване между официалния морал и светогледа на гражданите. Задължителната марксистко-ленинска идеология и свързаният с нея публичен морал се разминават с многообразието от идеи, истини, манталитети, стилове на живот, които въпреки постоянните опити не могат да бъдат унифицирани. Различните
43
страни на жизнената реалност изискват толерантно приемане на индивидуалността, а официалната доктрина създава строги и задължителни образци на допустимого поведение. Но по-страшното е, че тези образци са фалшиви. Вътрешният свят на човека, чрез който се определят и оценяват постъпките, е обсебен от комунистическата идеология. Тя се стреми да овладее най-същностните, духовни аспекти на личността.
Но в цялата история на морала и културата екзистенциалният опит на човека се обхваща и изразява чрез общи, религиозни или светски, понятия и символи. Те канализират дейността на психиката в универсални форми. Тоталитаризмът в България ги унищожава и поставя на тяхно място ограничения, класов архетип на личността. Животът на човека започва да се определя от комунистическия дълг, партийната истина, класовата омраза и т.н., които подменят първичното, културно-природно начало на съществуването.
Този процес има своето отражение и в изкуството и науката. Но той именно предизвиква разминаване между всекидневния живот на хората и партийната политика спрямо тях. За целите на комунистическата утопия са употребени и българската народна култура и душевност. Пропагандират се техните основни принципи - патриархална нравственост, колективизъм и др. Категорично се отхвърлят индивидуалистичните нагласи, които са другия балансиращ компонент на всяка хармонична култура.
Освен това избирателно се подчертават и хиперболизират определени мотиви - като например: за безбожието на здравия народен разум (условие за атеистична пропаганда); за разобличаването на чорбаджиите (условие за класова разплата); за достойния образ на работника (условие за изграждане на новия положителен герой) и др.
По такъв начин духовно-нравственото развитие на личността и нацията е идеологически детерминирано и в резултат на това - едностранчиво. Същевременно през политическата цензура успяват да преминат само онези художествени творби и научни изследвания, които подкрепят партийното виждане за съотношението между класово-партийните и традиционните морални ценности. Този нравствено-културен модел се поддържа десетилетия подред с фино насилие.
Но въпреки стабилността, изградена около класово.партийните ценности, тоталитарната система у нас съдържа зародиша на бъдещото си отрицание. През 80-те години на ХХв. ситуацията вече се е променила. Основна причина за това е, че самото общество е променено. Минало е достатъчно време от драматичната промяна на 9.1Х.1944г. Новите генерации са сменили старото, революционно и бригадирско поколение. Те проявяват своята активност в условията на една индустриализирана и урбанизирана държава. И съвсем естествено отхвърлят идеологическите клишета, под които са узрели повторимите във всички общества традиционни морални ценности на човешката цивилизация. В този смисъл самото развитие на тоталитарното общество у нас носи в себе си възможността за бъдещото му отхвърляне. То именно създава поколения, отдалечили се от комунистическата доктрина и обърнали поглед към общочовешкото начало в морала и културата.
