CC BY
9
Scientific Research of the Union of Scientists in Bulgaria - Plovdiv,
series B. Natural Sciences and Humanities, Vol. XVII, ISSN 1311-9192, International Conference of Young Scientists, 11 - 13 June 2015, Plovdiv
ПРЕДЛАГАНЕ НА АКТУАЛНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ИДЕИ ОТ СИМЕОН САКСКОБУРГГОТСКИ И ТЪРСЕНЕ НА ПОДКРЕПА ЗА ТЯХ В ПЕРИОДА ОТ 10 НОЕМВРИ 1989г. ДО ЗАВРЪЩАНЕТО МУ В РОДИНАТА НА 4 АПРИЛ 2001г.
Ваня Узунова Пловдивски университет „Паисий Хилендарски" Философско-исторически факултет, катедра „Философия"
TOPICAL ISSUES SUGGESTED BY SIMEON SAXE-COBURG-GOTHA
AND HIS ATTEMPT TO FIND SUPPORT IN THE PERIOD FROM NOVEMBER 10, 1989 TO HIS RETURNING TO HIS HOME COUNTRY
ON APRIL 4, 2001 Vanya Uzunova Plovdiv University "Paisii Hilendarski" Faculty of Philosophy and History, Department of Philosophy
Abstract :This article focuses on the most significant political ideas and topical issues suggested by Simeon Saxe-Coburg-Gothaduring the transition period, namely the idea of forgiveness, tolerance, peaceful transition, etc. The article examines his attempt to find the support of the elite and the citizens.
Key words: forgiveness, peaceful transition, constitutional monarchy, crowned democracy, tolerance, union, patriotism
В периода от 10 ноември 1989г. до завръщането си в родината на 4 април 2001г. Симеон Сакскобургготски разгръща политическата си стратегия с цел получаване на достъп до властта. Важна част от нея са политическите му идеи, които той представя пред българските граждани.
I. Предлагане на актуални политически идеи
Най-значимите от тях са следните: 1) Идея за преимуществата на прошката в сравнение с възмездието по отношение на миналото; 2) Идея за безусловната необходимост от запазване на мирния ход на българския преход; 3) Идея за достойнствата на конституционната монархия като форма на държавно устройство в съвременността; 4) Идея за възможната положителна роля на „короновата" демокрация в условията на българския преход; 5) Идея за нуждата от толерантност във взаимоотношенията между участниците в политическия процес; 6) Идея за необходимостта от обединение и съгласуване на позициите на политическия елит по основните национални цели; 7) Идея за значимостта на родолюбието като фундамент на държавността в демократичния преход и др.
1. Възмездие и прошка. Симеон Сакскобургготски развива тази идея още в началото на българския преход. Той обосновава тезата, че ровенето в миналото е безсмислено - поради наличието на актуални и сложни задачи в настоящето, както и заради обстоятелството, че
„всяка система и всеки режим имат недостатъци".[1] За него умението да се сложи край на миналото по толерантен начин е условие за постигане на градивно съгласие спрямо настоящето и бъдещето. Това именно е пътят на прошката, който е много по-конструктивен от търсенето на справедливо, но и жестоко възмездие.
2. Мирният ход на прехода. Симеон Сакскобургготски счита, че това е главният фактор за успешното осъществяване на демократичните промени. В началото на преходния период, при наличието на остро противопоставяне между СДС и БСП и техните привърженици, мирното протичане на реформите е най-важната задача на основните политически сили и на гражданите. Пътят за това е осъзнаване на взривоопасната ситуация и наличие на благоразумие. Този подход той демонстрира и в началото на 1997г., когато в страната избухва политическа криза и възниква недоволство от управляващите. Неговата позиция е, че политическите симпатии не трябва да стигат до крайности и да се трансформират в екзалтирани и прибързани действия. Мирният ход на прехода се запазва тогава, когато абсолютният и краен стремеж за победа в политическата борба с цел завоюване на властта се обвърже с политическото благоразумие.
3. Конституционната монархия. Симеон Сакскобургготски е убеден, че парламентарната монархия има редица преимущества, които са се доказали напълно в съвременността и са приложими в България. Според него тя е институция, която гарантира стабилност в управлението на една страна. Достойнствата й още са в това, че „в кризисни моменти и в периоди на благоденствие тя дава на народа чувство за сигурност и закрила, за приемственост и съхраняване на традициите".[2] Същевременно ролята на един конституционен цар се изразява в неговата способност да предупреждава, да изслушва, и да се опитва да обединява политическите сили. Монархът е убеден, че „дори през 21 век кралят ще продължава да бъде гарант за политическа стабилност, суверенитет, а и бариера срещу узурпаторите на властта, като превратаджии или диктатори".[3] Симеон Сакскобургготски посочва още две важни особености на конституционната монархия - 1) в една демократична държава преминаването от република към монархия и обратно може да бъде лесен и без сътресения процес; 2) при монархията (както и при републиката) в съвременността правителствата и партиите властват в зависимост от волята на гражданите, които ги избират.
4. „Короновата" демокрация. Това е една от най-съществените политически идеи, чрез които Симеон Сакскобургготски предлага ново решение за проблемите на българския преход. Той я развива на базата на познаването на Испанския модел на прехода и неговите достойнства. Този модел се основава на „разумен избор", извършва се по мирен път, чрез диалог и консенсус по главните насоки на промените. Испанският модел на прехода към демокрация е успешен в голяма степен поради ролята на краля за осъществяване на този благоприятен вариант на политическо развитие.[4] В своите политически послания Симеон Сакскобургготски се стреми да покаже преимуществата на Испанския модел по отношение на българската действителност.
5. Толерантността. Симеон Сакскобургготски свързва тази идея със сложния и многообразен характер на прехода, в който се оформят и яростно се защитават различни, и често противоположни политически възгледи. Той смята, че в такива преходни периоди е нужна най-вече търпимост. Този цивилизован подход още в началото на прехода принципно го различава от голямото мнозинство от българските политици, които възприемат политическия си опонент като противник и враг и агресивно отхвърлят не само възгледите му, но и самото му право на мнение.
6. Обединение и съгласуване. В този аспект Симеон Сакскобургготски застъпва становището, че е нужно политическият елит да се обедини около общите за страната задачи (например изграждането на политическа демокрация и пазарна икономика, влизането в НАТО и ЕС и др.), както и да съгласува действията си. Самият той се възприема като част от този важен процес и счита, че „не е необходимо да си правим капитали от това кой какъв е, а да гледаме общо какво да направим за България".[5] Този политически подход
по-късно става част от управленската му дейност като министър-председагел на страната и като участник в Тройната коалиция.
7. Родолюбие и държавност. Още в първите години на прехода, а и след това, Симеон Сакскобургготски оповестява и утвърждава възгледа си, че е осмислил и приел своя дълг пред родината. Този дълг произтича както от царския му статус, така и от личните му убеждения на демократ и патриот. Затова той заявява: „От 1955г. аз съм поддържал една последователност, че България винаги е била моята цел и идеал".[6] Според него това е въпрос на държавничество и на начин на разбиране, който е много по-дългосрочен от едни политически претенции за политик или за политически лидер.[7] Този подход, присъщ на силната държава или проправящ пътя към нея, го издига над преобладаващото мнозинство от българския политически елит на прехода.
По такъв начин в периода 1989г. - 2001г. Симеон Сакскобургготски предлага редица актуални политически идеи, насочени към ускоряване и улесняване на обществените промени. Тези възгледи са част от личния му светоглед, от личния му опит, но са разширени и проектирани в съответствие с обстановката в България и с проблемите на демократичния преход. Чрез тях той се разкрива като европейски тип политически лидер.
II. Търсене на подкрепа сред елита
Симеон Сакскобургготски не само предлага актуални политически идеи, но и търси подкрепа за тях и за политическата си стратегия. Една от насоките на дейността му е обръщането към елита.
1. Поддръжка от емигранти. След навършване на пълнолетието си, като цар на българите в изгнание, Симеон Сакскобургготски започва политическата си дейност. Тя се изразява в срещи с български емигранти и чуждестранни политици, които го подкрепят, в изпращане на манифести, послания и др. През 60-те години на ХХв. дори е създаден „Съвет на стоте", състоящ се от съветници. Този консултативен орган прекратява съществуването си през 90-те години миналия век.[8] От тези емигрантски среди Симеон Сакскобургготски намира поддръжка за политическите си идеи и намерения и след края на тоталитаризма у нас. Общото минало на живота в изгнание и признаването на царския му статус ги прави съидейници на неговия политически проект.
2. Търсене на подкрепа от българския политически елит. Съществен аспект от стратегията на Симеон Сакскобургготски е установяването на диалог с представители на българския политически елит. Вероятно мотивите му са били да проучи отношението на основните играчи към личността му, към амбициите му за властта, към политическите му идеи, към плановете му за възстановяване на монархията и да потърси възможности за сътрудничество. Първоначално връзките му с българските политици не са регулярни, нито са на високо равнище. Можем да предполагаме, че най-влиятелните български лидери отначало са го възприемали с известно снизхождение и дори не са осмислили в дълбочина идеите му за хода на прехода. В началото на 90-те години особено сложни са взаимоотношенията му с президента Жельо Желев. Чрез медиите между двамата са разменени остри реплики. Симеон Сакскобургготски споделя пред испански вестник, че Жельо Желев „успя да разедини страната", че тя се управлява от „стажант - комунисти, които са вдигнали високо юмрук, а аз още преди трийсет години бях научил какво ли не и правех за България всичко, което е по силите ми, със скромните си средства".[9] От своя страна президентът смята, че „претенциите на Симеон са като на един дребен търговец, който си въобразява, че може да дойде тук, за да възстанови една компрометирана династия", и че „цар Борис III присъедини България към хитлерова Германия и в действителност е военнопрестъпник".[10] В основата на спора е стремежът на Симеон Сакскобургготски да участва в разпределението на властта чрез евентуално възстановяване на монархията. От своя страна президентът Жельо Желев, защитавайки републиката, пази и своето място в нея, а и бъдещето си на този пост. Така се поставя началото на изолирането на Симеон Сакскобургготски от българската политика поради положението му на влиятелен конкурент спрямо българския политически елит на прехода.
Друга стъпка в тази посока е предложението на парламентарната група на СДС от 28 май 1991г. да се проведе референдум по въпроса за формата на държавно управление. Вносителят Петър Дертлиев обосновава проекта с необходимостта „да могат инакомислещите да изкажат своето мнение".[11] БСП подкрепят предложението на СДС за референдум. Официалните мотиви на основните политически сили са, че народът сам трябва да реши в каква държава да живее - република или монархия. По същество предложението цели да осуети всякакви възможности за възстановяване на монархията от Симеон Сакскобургготски. В тогавашния момент той не е идвал в страната, няма създадени солидни организационни структури, а и влиянието му в публичното пространство не е голямо. Затова вероятният резултат от един референдум би бил победа на републиката срещу монархията (т.е. на СДС и БСП срещу Симеон Сакскобургготски).
След консултация между парламентарните групи Великото Народно събрание предлага на президента да определи 6 юли 1991г. за ден на национален референдум по въпроса за формата на държавно устройство (по чл.1 от проекта за конституция). Но за да се осъществи това предложение, е необходимо да се приеме закон за произвеждане на референдума. Президентът Жельо Желев и основните политически сили постигат споразумение този проектозакон да бъде внесен за гласуване. Същият ден обаче дневният ред е променен. В него доминират изказвания на депутати, обосноваващи идеята, че не е необходимо „допитване до народа, щом никой не иска цар".[12] С единодушие депутатите отменят решението си за провеждане на референдум. По такъв начин Симеон Сакскобургготски и неговите поддръжници осуетяват опита за изолирането на монарха и запазват политическите си шансове.
Същевременно при приемането на новата конституция се въвежда ограничение, изискващо кандидатът за президент да е живял в страната пет години преди изборите. По такъв начин и постът на държавния глава на практика се оказва трудно достижим. Така в периода 1989г. - 1992г. опитите на Симеон Сакскобургготски да бъде приет от българския политически елит и помежду им да започне ползотворно сътрудничество завършват с неуспех.
През пролетта на 1992г. ситуацията се променя. Той се среща с председателя на Народното събрание Стефан Савов, чийто баща е бил министър преди 9.1Х.1944г. През месец май 1992г. се осъществява и среща с президента Жельо Желев, който е на посещение в Испания. Двамата са загърбили противоречията и обменят идеи за хода на прехода. На 10 август 1992г. е срещата с българския министър-председател Филип Димитров, в която се демонстрира уважение към монархическата институция. Така тримата най-влиятелни мъже в българската политика оказват внимание на Симеон Сакскобургготски. На срещите се представят личните виждания за промените и за бъдещето на страната. Излагането на позициите, което разкрива мястото и ресурсите на всеки един от тях във властта, се съпровожда от търсене на допирни точки, които биха позволили евентуално бъдещо сътрудничество. Осъществените срещи са резултат от гъвкавата стратегия на Симеон Сакскобургготски, който правилно се насочва към търсене на лица с идеи за реставриране на политическата система, съществувала у нас преди 9.1Х.1944г.
По време на правителствата на Любен Беров и Жан Виденов той продължава да поддържа връзки с десния политически елит. По своята същност десницата е сродна идейно с него - общи са отдавнашните им разбирания за необходимостта от политическа демокрация и пазарна икономика, от плурализъм и свобода в духовната сфера. Десните сили са подкрепяни от множество емигрантски организации, с които и той поддържа връзки. Идеологическата близост и общата среда са условие за взаимно приемане, подкрепа и сътрудничество. Но на практика ясно се откроява съществуващото двойствено отношение на десните сили към Симеон Сакскобургготски. Когато са в опозиция, те използват името му за политическа пропаганда с оглед на своите цели. Но когато са на власт, го държат далеч от завоюваните си позиции. По същество десницата не споделя и не подкрепя политическите му идеи, както и царските му претенции към властта. Тя иска да запази едностранно
властовите си позиции, без да ги дели с друг. В този смисъл той й е нужен, както сам признава, като „резервно колело". Заедно с това при правителството на ОДС начело с Иван Костов са възстановени частните му права на български гражданин. Проведени са и срещи с президента Петър Стоянов и с министър-председателя, които преминават в положителен дух. По такъв начин Симеон Сакскобургготски е приет от десните политически сили, но не получава подкрепа от тях нито за евентуалното възстановяване на монархията, нито за политическите си амбиции към властта.
През 90-те години на ХХв. той не търси поддръжка от БСП, тъй като левицата по принцип е резервирана към него. Третата политическа сила - ДПС, през 1997г. проявява активност за установяване на полезни взаимоотношения и обещава подкрепата си. Вероятно още тогава лидерът му Ахмед Доган е виждал възможност за изгодно сътрудничество при определено развитие на ситуацията.
Следователно в периода 1989г. - 2001г. Симеон Сакскобургготски не успява да получи подкрепа от българските политици за идеите си и за амбициите си. При опитите му да намери своето място във властовата йерархия чрез установяване на полезни политически контакта, българският политически елит (отчасти без ДПС) реагира негативно. Той не го отхвърля направо, но същевременно предприема решителни мерки да не го допусне до своята привилегирована територия и да предотврати появата на неочаквани и извънсистемни обрати във властта.
3. Съдействие от културния елит. За популяризиране на политическите си идеи и публичния си образ Симеон Сакскобургготски използва добронамерени представители на българския културен елит. Това на първо място са известни журналиста (например Кеворк Кеворкян, Валерия Велева и др.), които след 1989г. запознават гражданите с него. Политическите му послания се възприемат и от видни личности от областта на изкуството и науката, на които допадат политическата му култура и идеите му за толерантност, надпартийност и др. Той е подкрепен и от представители на духовенството, които виждат в него защитник на православието. По такъв начин със съдействието на културния елит Симеон Сакскобургготски се представя като нов тип политически лидер и като алтернатива на статуквото, наложено от десните и левите политически сили. Културният елит транслира идеите и посланията му, които стават достъпни и чути от обикновените български граждани. Дейците на културата и науката поддържат и идеите за патриотизъм и национално достойнство, които Симеон Сакскобургготски носи в личността си и изразява публично.
III. Привличане на поддръжници и симпатизанти
Освен комуникацията с елита, Симеон Сакскобургготски се обръща и към обикновените български граждани. Пред тях лично или чрез медиите представя политическите си идеи и търси подкрепа.
1. Гражданите с монархически убеждения. Тази група включва неголяма част от възрастното поколение, пазещо спомени за добрия си живот през времето преди 9.1Х.1944г. Чрез закона за реституцията десните политически сили възстановяват имуществения им статус, но не им връщат обществения авторитет и роля в държавата. Те биха се възвърнали отчасти при евентуално реставриране на монархията. Друг възможен мотив за подкрепа на царския проект е наличието у репресираните, техните наследници и съпричастните с тях на личностно-психологическа непоносимост към левицата, а вероятно и на отмъстителност и чувство за разплата. Подкрепата от гражданите с монархически убеждения започва да се проявява още при визитите на Мария - Луиза и царица Йоанна в България в началото на 90-те години на ХХв. Този процес се затвърждава чрез посещенията на Симеон Сакскобургготски у нас. Но въпреки това хората с осъзната монархическа идентификация са ограничена група и техните политически изяви не са твърде популярни сред населението.
След 1989г. Симеон Сакскобургготски получава подкрепа от монархисти отвътре, на които демократичните промени дават право на свободен израз. Така в началото на 90-те години на ХХв. започва процес на припознаване на монархическата идея от нейните симпатизанти, от чиито среди се формира и поддръжка за политическите му амбиции. 348
Възприемането на Симеон Сакскобургготски като образ на монархическата институция свързва съвременността с историческата епоха на царство България до 9.1Х.1944г., и осигурява приемственост между тези две форми на модерната демокрация у нас. Съвременните поддръжници на монарха Симеон имат идейна общност, но им липсват силата и сплотеността на организираните в партия последователи.
2. Средната класа. Перспективна част от дългосрочната стратегия на Симеон Сакскобургготски е привличането на гражданите, представляващи средната класа. В периода от края на 1989г. до началото на 2001г. неговите усилия са насочени главно към търсене на възможности за възстановяване на монархията и към тази група липсват ясни и обещаващи послания. По-скоро такива се появяват в следващия период - от завръщането му през месец април 2001г. до парламентарните избори през месец юни същата година. Все пак идеите му за сигурност и стабилност на държавата при конституционната монархия са насочени и към тези граждани. Между жизнената философия на Симеон Сакскобургготски, олицетворяваща най-доброто от буржоазния начин на живот (упорит професионален труд, скромен живот и християнски ценности) и средната класа, има дълбока и трайна свързаност. Затова той е нейният естествен защитник и покровител на съществуването и интересите й.
3. Общността на разочарованите и бедстващите. Поради тежките проблеми, които съпътстват българския преход, сред преобладаващата част от населението постепенно се натрупва разочарование и дълбоко недоволство от сменящите се в управлението политически елити на СДС и БСП. Те не са в състояние да спрат спадането на жизнения стандарт, увеличаването на безработицата, намаляването на сигурността и др., които довеждат населението до бедствено положение. Този процес е основата, върху която Симеон Сакскобургготски постига пренасочване на социално-политическите надежди на българите към себе си. Това той постига и чрез популяризиране на публичния си образ, на политическите си идеи и на конституционната монархия като съзидателна алтернатива на досегашното политическо развитие. Впечатлява начинът, по който постига това - със спокойно и цивилизовано послание, без грубост и яростна критика срещу опонентите, с излъчване на очаквания и надежди за бъдещето.
Можем да обобщим, че в периода от края на 1989г. до началото на 2001г. Симеон Сакскобургготски успява да привлече към себе си и идеите си немалко поддръжници и симпатизанти сред населението. В посочения период се очертават контурите на царското движение. В същото време то все още е разнородно и неструктурирано. Липсват му организационните структури, каквито имат останалите политически партии, уточнена и прецизирана програма (за такава служат главно идеите от царските изявления) и др.
По такъв начин в изследвания период от 10 ноември 1989г. до завръщането си в родината на 4 април 2001г. Симеон Сакскобургготски проявява завидна политическа активност и реализира политическата си стратегия. Той предлага пред българското общество актуални политически идеи и търси подкрепа за тях сред широки обществени слоеве.
Литература:
1. Велева, В. Мъже на власт, изд. „Когнито", С., 2008, с. 371
2. Пак там, с. 392
3. Перес-Маура,Р.Един практичен цар. Симеон Български, изд „Бул корени",С., 2002, с. 211
4. Драганов, Др. Преходът към демокрация: етапи, механизми, проблеми (по примера на Испания 1975г. - 1982г.), изд. „Св. Кл. Охридски", С., 1993, с. 126 - 127
5. Велева, В. Цит.съч., с. 372
6. Пак там, с. 372
7. Пак там, с. 372
8. Перес - Маура, Р. Цит.съч., с. 142 - 143
9. Пак там, с. 200 - 201
10. Пак там, с. 201 - 202
11. „Великото Народно събрание на 17 юли ще ни дари с нова конституция". Във: в. „Труд", 29 май 1991г., с. 1
12. Гигова, М. „Отмяна на обявения референдум". Във: в. „Труд", 6 юни 1991г., с. 1
