CC BY
12
57 Бердяев Н. Указ. соч. С. 231-232. Срав. А. Белый: «А. А. Блок признает важность разницы в восприятии ее (Софии) и Христа. Христос -Добрый; и Он для всех. Она - ни добра, ни зла... Она для Александра Александровича значительнее Христа; и «Она» - ему ближе» - положение «идеи Софии как бы над Христом» ( Белый А. Воспоминания о Блоке // Белый А. О Блоке... С. 47).
58 Разумеется, в контексте проблемы «Вл. Соловьев - символизм»
59 См.: Флоровский Г., прот. Указ. соч. С. 468-469.
Н.И. ДИМИТРОВА
Институт за философски изследвания -Българска академия на науките
«СПОР ЗА СОФИЯ» В БЪЛГАРСКИ КОНТЕКСТ
Руският Сребърен век има любопитно отражение в България - литературната периодика у нас помества преводи на огромна част от литературната продукция на този блестящ в културно отноше -ние период, но руските философски автори не спечелват особена популярност сред «академичното» ни философстване, толериращо главно онтологико-гносеоло-гичните разработки на емигрантската руска мисъл. С малки изключения, религиозната философия - жи-вецът на Сребърния век, у нас не намира това признание, с което тя се ползва впоследствие сред другите европейски страни. Руските религиозни автори са надлежно анотирани единствено на страни-ците на богословските периодични издания в България в периода до 1944 г., като това се отнася както до философите, така и до бого-словите. Съответно нашумелият от края на 20-те до средата на 30-те години на отминалия век «Спор за София» (увенчан от еднои-менната брошура на Владимир Лоски, 1936), който остава на практика неизвестен за «светското» ни философстване, е детайлно отра-зен и коментиран на страниците на годишниците на Софийския университет, богословски факултет.
Както е известно, софиологията става емблематична руска тема благодарение на софийните настроения на Владимир Со-ловьов. (Подчертавайки сериозността на твърдението си, Сергей Хоружий отбелязва, че «Сребрният век е руската Александрия, а Соловьов със София е нейният пророк»\ Въведената от Соловь-
ов фигура на София, Премъдростта Божия, има толкова много значения и нюанси, че, боравейки с тях, мисълта напуска стро-гите рамки на философстването, но и на богословието, и конст-руира някакъв специфичен синкретичен литературно-публицистичен жанр, което отчасти обяснява неотзивчивостта на доминиращата философска линия у нас, прицелена в класиче-ските философски форми. Детайлното представяне на смисловия плурализъм на «София» в разработките на следовниците на Со-ловьов, особено на Сергей Булгаков - централна фигура в «Спора за София», тук е излишно; но смисълът на водения ожесточен дебат, респ. на отражението му у нас, може да бъде по-добре разбран, ако акцентираме върху мотивите на софийното фило-софстване и богословстване изобщо. Накратко, те са изобщо присъщите на Сребърния век доминантни нагласи, отнесени до специфичната мисловна област. Става дума за грандиозния изначален замисъл, под знака на който се разгръща този руски религиозен ренесанс - повторно освещаване на секуларизирания космос, намаляване на онтологичната дистанция между Бога и света, съединението на «небето» и «земята» и пр. В отзива си за един от софиологичните трудове на С. Булгаков, отбелязвайки, че «не можем да не съчувстваме на опитите за творческо богословстване на о. С. Булгаков», Николай Бердяев ги обяснява именно с тази дълбинна нагласа: «Невъзможно е да се понесе пълният разрив между Твореца и творението, пълното обезбо-жение, неутрализация и секуларизация на творението. ... Со-фиологичното богословстване на о. С. Булгаков означава възврат към свещения, божествения космос, възстановяване на органично-мистичната връзка между Бога и тварния свят»2.
По аналогичен начин представя подбудите на софиоло-гичното богослословстване на Булгаков и Лео Зандер, един от малцината така изявени негови привърженици и последователи. Целта на развиваната от Булгаков «православна софиология», извършваща софиологически синтез на двата свята, е да открои и кризата на съвременното християнство, свързана предимно с това, «че за проблемите на историята, творчеството и културата не е намерено място в християнския светоглед». Затова «религи-озните мислители са започнали да развиват православната со-
фиология като конкретен религиозен отговор на проблемите на историята, творчеството и културата»3.
Софийната нагласа - мечтателна, благодушна и прекалено оптимистична - както я иронизира Бердяев, всъщност безкри-тично следва общия за Сребърния век религиозен максимализъм и утопизъм. Трезвите преценки на нейните критици обръщат внимание върху безпочвеността на надеждите, възлагани на опитите за редуциране на битийната разлика между Бога и света. Метафизиката на всеединството, която всъщност е «провод-никът» на софиологичните варианти, предпоставя съществува-нето на тварния свят в божествената същност, така че тази логика на «сближаване» между Бога и света лесно води до панте-изъм. (Критикувайки софиологичния принцип, Василий Зенков-ски изтъква, че в понятието си пантеизмът представлява неза-нонно съчетание на начала, които не могат да бъдат съединени -началото на Абсолюта и началото на тварността. (Зеньковский 1930, 19)) Между божествения и сътворения свят разликата вече не е по същност; светът е единосъщен на Бога. Самото творение на света изглежда проблематично; в софиологичната концепция на Соловьов появата на света е мислена далеч не в руслото на библейския креационизъм, а в плана на гностицизма.
Критиците на софиологията обикновено са критици и на общата максималистка и утопична тоналност на Сребърния век като цяло, настояваща за онтологичното сближение между творец и творение. Така например, в една своя статия - вече при заглъхването на «спора за София», Николай Лоски отбелязва, че запазването на радикалната другост между света и Бога придава на общуването между тях характера на свободна проява на лю-бов от страна на разнородните начала, както и на творческо
4
сътрудничество между тях .
«Православната софиология» постига своята цел - нама-ляването на онтологичната «пропаст» между трансцендентно и иманентно, между Бога и света, чрез въвеждането на фигурата на посредника - особено присъщ за гностицизма похват. Тази фигура именно е София, чийто битиен статус причинява толкова много проблеми в богословско-философските конструкции на Булгаков. Без да се впускам в подробности, доколкото замисъ-лът тук е да представя не толкова богословските аргументи сре-
щу софиологията по принцип, колкото да ориентирам читателя в българския резонанс от големия тогавашен дебат - главно в кул-турологично отношение, ще отбележа поне три значения, които Булгаков отрежда на фигурата на посредника - тя ту има характера на четвърта ипостас, «поместена» сред Трите Лика на Бога (и така Булгаковото богословие става четворично; той се отказва впоследствие от тези си идеи); ту характера само на ипостас-ност, т. е. личностност като свойство, но не и Лик; ту е част от самата природа (усия) Божия. Впрочем, неразборията с полисе-мантичността на София е изрично фиксирана и в двете резолюции, осъждащи софийното богословие на С. Булгаков.
В резултат на изселническата вълна след революцията от 1917 г. в България пристига немалка група руски бежанци, създаващи своя църковна община. Задграничният Синод на рус-ката православна църква назначава за глава на тази община епископ Серафим Соболев, произведен в архиепископ през 1934 г. под името Богучарски. Пребиваването му в България Георги То-доров отбелязва днес по следния начин: «В началото на 20-те години в София се установява най-значимият духовник, живял в България през XX век - архиепископ Серафим (Соболев). Той прекарва тук последните три най-плодтворни десетилетия на своя живот (умира в 1950 г.), но присъствието му остава почти незабелязано и неоползотворено от българската интелигенция. Тя пропуска възможността да срещне на живо една личност с духовния ръст на Светите Отци - съчетание от богословска за-дълбоченост на ума с монашеско благочестие, канонична безу-пречност и щедрост на душата, сила на характера и топлота на сърцето. Ако беше наистина "видян", архиепископ Серафим би могъл да отвори духовния взор на заслепената българска интелигенция.. ,»5.
Арх. Серафим е автор на значителен брой богословски тру-дове, по-голямата част от които е посветена на критика на софио-логията в лицето на Сергей Булгаков и Павел Флоренски. Сред тях са: «Новое учение о Софии, Премудрости Божией», 1935, «Сергий Булгаков как толкователь Священного писания», 1936, «Защита софианской ереси протоиереем Сергием Булгаковым перед лицом архиерейского собора», 1937, всички издадени в София. За първия от тях арх. Серафим получава титлата магистър по богословие през
1937 г. В този обемист труд детайлно са анализирани връзките между защитавания от С. Булгаков софиологичен вариант и различни гностични източници; той е подробен анализ на напразните опити на Булгаков (и Флоренски) да обоснове учението за София върху светоотеческите писания и иконографските данни. Разсейвайки «догматичния хаос» около Булгаков (и Флоренски), Серафим Соболев определя тази версия на софиологията като същинско ере-тично учение с гностично и езическо светосъзерцание6. Трудът на арх. Серафим става един от основните документи в «спора за София», макар ценността на неговите анализи и изводи според компе-тентното мнение на Сергей Хоружий да се занижава поради из-вестната «простоватост на автора, който явно е недоразбрал много от критикуваното... »7. Но независимо как е оценявана тази критика днес, целта на настоящите редове бе да акцентира върху наличието на толкова обстойната информация и критика за/на софиологията.
Що се отнася до българския резонанс на софиологията, тряб-ва да се отбележи кратката, но същевременно пределно синтетична информация за това учение, която богословът Стефан Цанков предоставя на българския читател в провеждания от него преглед на съвременната му богословска литература. Българският автор излага точно както основните моменти в общата софиологична концепция, така и главните аргументи «за» и «против» в разгорелия се в средата на 30-те години дебат. Интересного е, че Ст. Цанков цитира изключително подробно изобилната книжнина около «спора» и показва завидна осведоменост по неговото протичане. Същевременно той не взима отношение, споделяйки усложненията при адекватното възприемане и разбиране на «софиологическата идеология» на С. Булгаков: «Трудността на самата проблема и мъчнотията в намиране точна, общоприета и разбираема терминология правят още по-трудно да се разберат ясно и точно идеите на С. Булгаков. Той става още по-неразбираем и чрез употребяваните от него «антиномии», при които може да се каже за дадено поло -жение и «да», и «не».. .»8.
Много по-подробна в предоставените данни е студията на проф. Димитър Дюлгеров «Размисъл за ЕОФ1А, Премъдрост Бо-жия», публикувана също в Годишника на богословския факултет, 1935/36. За съжаление, доста подробното изложение - 37 стр., включващо изцяло Указа на Московската патриаршия, както и Ре-
шението на архиерейския събор на задграничната руска православна църква - т. е. на двата документа, с които се осъжда софиоло-гичното учение на С. Булгаков, не съдържа експлицитно собстве-ното отношение на проф. Дюлгеров - обещаната от него «безпри-страстна преценка» на казуса, отложена за една следваща част. Та-кава обаче не се появява и се налага изводите да си правим сами. Но още в самото начало на студията се натъкваме на следния избор на мото - думите на ап. Павел от Първото му послание до коринтя-ни: «Па и трябва да има разномислие помежду ви, за да изпъкнат най-достойните между вас» (XI: 19). Очевидно, българският автор се отнася съчувствено към правото на С. Булгаков на «разномислие», за което съдим не само по приведените множество мнения и оценки (като «църковен фашизъм», «православен нихилизъм» и пр.) на Бердяев - един от най-ярките опоненти на начините, по които бива осъдено учението на С. Булгаков. (Както е известно, «спо-рът за София» излиза далеч извън теоретичните си рамки; стига се даже до физическа разправа).
Същевременно Ст. Цанков намира недъзи в отношението към Булгаков и от страна на патриаршеския синод (като смята, че присъдата над руския богослов не се основава на цялостното му творчество в областта на софиологията, а само избирателно), така и от страна на задграничната руска православна църква, отнесла се с «немара» към личността на осъждания. Тези и други по-дребни детайли от студията на проф. Дюлгеров подсказват замисъл за наи-стина безпристрастни анализ и преценка на софиологичното учение на Булгаков от страна на българския богослов, които обаче, за съжаление, не намират публичната си реализация. (Това отбелязва и проф. Т. Коев, в чиято статия, посветена на изследването на Д. Дюлгеров, се казва следното: «И накрая нека не се забравя, че до-като на Изток се е осъждало дадено учение като неправославно, на Запад са отнемали живота на иначе мислещите»9. Но за българската интелектуална публика е оставал фактът на своевременната и из-черпателна информация относно този важен богословски и философски казус.
1 Хоружий С. С. Перепутья русской софиологии // Хоружий С С. О старом и новом. СПб., 2000.
2 Бердяев Н. Рецензия на книгу прот. Сергия Булгакова «Лествица Иа-ковля. Об ангелах» // Путь. 1929. № 16. С. 95 - 96.
3 Зандер Л. Бог и мир. Миросозерцание отца Сергия Булгакова. Т. I. Ч. I («Записки» о Софии Премудрости Божией). Париж, 1948.
4 Лосский Н. О творении мира Богом // Путь. 1937. № 54.
5 Тодоров Н. Интелигенцията и Православието II. От началото на XX век до 1944 г. // Култура. 2006. бр. 18, 11. 05.
6 Соболев С. Новое учение о Софии, Премудрости Божией. София, 1935. С. 513
7 Хоружий С. С. Указ. соч.
8 Цанков Ст. Православного християнство // Годишник на Софийския университет - богословски факултет. 1941/42. Т. 19. С. 145.
9 Коев Т. Студията на проф. Д. Дюлгеров «Размисъл за ЕО<ЫА, Пре-мъдрост Божия» (Богословски анализ) // Духовна култура. 2000 № 6.
Т.Б. КУДРЯШОВА
Ивановский государственный университет
СОВРЕМЕННАЯ ТЕОРИЯ ПОЗНАНИЯ В СОФИОЛОГИЧЕСКОМ КОНТЕКСТЕ
Примечательно..., что, когда культурный кризис угрожает всеобщим смысловым релятивизмом, наблюдается возрождение платоновской концепции.
К.-О.Апель
Чтобы имелась истина, не нужно ли прежде всего заявить о Единстве множественности и не по поводу ли этого Единого и возможно истинностное суждение?
А. Бадью
В общем случае проблема, выбранная нами для обсуждения, связана с размышлениями о возможностях исчерпания или,
