CC BY
32
Ирина Кузидова-Караджинова,
Южнославянски антологии със сентенции през късното средновековие
(Studia mediaevalia Slavica et Byzantina, T. 2), София, 2012, 381 с.
Обобщаващо изследване върху гномическите сбирки в южнославянските литератури
A General Study on the Gnomic Collections in South-Slavic Literature
Татяна Илиева
Кирило-Методиевски научен център при БАН, София
Tatyana Ilieva
Cyrillo-Methodian Research Centre at the Bulgarian Academy of Sciences, Sofia
Антологиите със сентенции (гномологии) са разнообразни по състав сбирки от мъдри изречения и апофтегми, проникнали в старите славянски литератури от Византия, където като първообраз на тези сборници служили съставените от Максим Изповедник „Богословски глави”1. Известни били под названието МеАюаа, бълг. Пчела. В Slavia orthodoxa сборникът „ П уел* - ^ун м©д^остн отъ кв^ыгелнга. н отъ ^постолъ н отъ свАты^ъ мжжъ н р^оумъ ВЫ^ШЫНХЪ фнлософъ” се появява през Х! в. Чрез него славяните се запознавали с мъдростта на древна Гърция.
1 Впоследствие към „Богословски глави” на Максим Изповедник били прибавени и извадки от „Свещени паралели” на Йоан Дамаскин и от сборника на инок Антоний, който получил за компилативните си трудове прозвището Пчела, а също и от съчиненията на Йоан Стопей, езически писател от края на V в.
Гномологиите са сравнително слабо популярен жанр в средновековната литература и това проличава както от малкото запазени копия, така и от пре-писването им във вид на извлечения. Маргиналността на жанра е вероятно причината и за ограничения интерес от страна на учените към южнославян-ската гномологична книжнина. Именно липсата на нови археографски издир-вания и текстологически анализи след публикациите на Ягич и Сперански, както и натрупването на противоречиви хипотези относно историята на пре-водните византийски съчинения от жанра гномологий сред славяните прово-кират любопитството на младата българска изследователка Ирина Кузидова-Караджинова към сръбската и българската гномологическа литература. В рецензираната монография тя насочва вниманието си върху развоя на южно-славянската традиция, свързана с историята на Loci Communes от седемдесет и една глави, т. е. пълната версия на сбирката с мъдрословия в балкански кирил-ски ръкописи от периода XV-XVIII. Мобилността на микрокомпонентите в гномологиите, недостатъчните (а понякога и некачествени) издания на анто-логията на Псевдо-Максим, слабата проученост както на късната византийска, така и на славянската традиция на гномология, мъчният достъп до част от из-ворите са все сериозни трудности, които младата изследователка е преодоляла успешно при изпълнението на работата си. Като резултат от всички тези не-малки усилия днес българската медиевистика разполага с едно наистина рес-пектиращо обобщително изследване върху гномическите сбирки в южно-славянските литератури.
Основната цел на изследователката е да проследи историята на разпростра-нението на преводните сакро-профанни гномологии, преписвани сред южните славяни през Късното средновековие и преди всичко на тези от тях, които са свързани с Пчела на Псевдо-Максим2. Проучването се основава на внушителен брой преписи от гномически антологии (около петдесет) от хранилища в Русия, Румъния, Сърбия и Черна Гора, с които авторката е работила de visu или по мик-рофилми. Хронологическите граници на изследването са доста широки - от края на ХШв. до началото на Х1Хв. Методиката на работата напълно съответства на съвременното равнище на медиевистиката. Тя се основава на компаративен анализ на събраните извори, включващ текстологичен коментар на преписите с акцент върху езикови и структурно-синтактични особености на мъдрите изречения. Прави се сравнение между рецепцията и функционирането на тексто-вете в двете южнославянски традиции, проследява се взаимодействието между тях, очертават се общите модели на развитие на книжнината в единното пространство на Балканите през Късното средновековие. Текстологическото проучване се извършва на микроравнище, в рамките на отделните изречения, за да се установи филиацията на преписите и принадлежността им към една
2 Счита се, че първоначалният превод на Псевдо-Максим е извършен вероятно през XII в., тъй като досега не е открито пълно южнославянско копие на антологията, което да пази същия превод. Приема се също така, че този превод е усвоен на южнославянска територия и че към него възхождат почти всички известии сръбски преписи. Познат е среднобългарски превод на Пчела, независим от руския, съхранен в единствен препис - cod. Paris. Slav. 26 от Националната библиотека в Париж, последната третина на XIV в.
или друга редакция. В извороведската част е възприет формалният принцип за подредба на паметниците по хронология, като за всеки от изследваните ръкописи са дадени археографски данни.
В глава първа на своето монографично изследване - История на проучва-нията - И. Кузидова-Караджинова прави обстоен преглед на публикациите, посветени на преводната славянска гномическа книжнина, разкривайки дис-кусионния характер на редица въпроси около преводните славянски антологии с мъдри изречения. Авторката показва респектираща библиографска осве-доменост по темата: цитираната научна литература включва над 220 заглавия на различни езици от най-старите, още от края на XIX в., до най-новите из-следвания. Обзорът е съобразен с хронологичната последователност на трудо-вете и е съсредоточен преди всичко около изказаните заключения за характера на южнославянската гномична традиция. Той обхваща както началния период на проучване и издаване на сакро-профанни гномологии (Ягич, Сперански, Д. Чижевски), така и по-късните изследвания върху теоретични проблеми, свързани със сентенционната литература. Авторката подлага на критична пре-оценка някои противоречиви становища, некоректни интерпретаторски пред-стави и обобщения, основани на неуместно използвани преноси по аналогия при осветляването на отделните култури от сложния и нехомогенен свят на Slavia Orthodoxa. Отделено е внимание на хипотезите за генезиса и зависи-мостта (респ. автономността) на българските и сръбските преписи с извлечения от Псевдо-Максим спрямо руските. Коментират се в критичен план аргу-ментите за първоначален руски превод на Пчела, разпространяван сред южните славяни, а именно: качествата на славянския превод (П. А. Безсонов); „териториалната история” на разпространението на паметника (Безсонов, М. Н. Сперански); наличието на „силни русизми” дори в молдовлахийски преписи (А. В. Михайлов); липсата на лексикални южнославянизми в преписите (А. И. Соболевски), необходимостта от поява на преведения текст в конкретна културна ситуация при формираща се владетелска институция в Русия, която той евентуално обслужва (К. А. Максимович) и др. В прегледа си И. Кузидова-Караджинова засяга и проблемите за вариативността и трансформациите в кратките жанрове на мъдростта и типологичните сходства между фолклорните и литературните форми, поставени в публикациите на В. П. Адрианова-Перетц и Д. Петканова. Разглежда системата жанроопределящи белези за гномиче-ските сбирки и критерии за разграничаване на отделни гномологични жанрови форми, разработена от Р. Марти. Не подминава и основния въпрос за ексцер-пирането и антологизирането като специфични литературни феномени на Средновековието, дискутиран от Т. Копреева. Специално място изследовател-ката отделя на българския принос в проучването на преводната сентенционна книжнина.
В глава втора И. Кузидова-Караджинова се спира на полисемията на ос-новните понятия, рефериращи различни форми от кратките жанрове на мъд-ростта. Тенденцията към смесване и размиване на границите между тях тя обяснява с общата им прагматична насоченост, която добиват в състава на антологиите. Авторката интерпретира проблемите на жанра и жанровата терминология при гномологиите от три гледни точки - на античния и най-
144 I
общо западния теоретичен прочит на кратките жанрове на мъдростта, на съвременната славистична теоретична рамка на разглежданите форми и на собствено старославянската представа за литературните форми. За пръв път въз основа на съпоставка на византийските с преводните славянски гномологически наслови се определя жанровата рефлексия върху гномологиите през Средновековието. Установява се, че насловите последователно подчертават акта на подбор и компилация, както и поучителния дискурс, но в славянските определения, за разлика от гръцките, не се уточняват жанро-вите форми, изграждащи сбирките.
В следващите глави (III-VI) се прави комплексен лингво-текстологичен и историко-литературен анализ на новооткритите извори, невключени в до-сегашни изследвания върху южнославянската традиция на Пчела. Авторката е събрала, описала и класифицирала конкретните паметници, възхождащи към Loci communes на Псевдо-Максим, според това, дали в тях се регистрира нов превод или редакционна преработка, съдържаща съкратен или интерполиран вариант. Обстойно изследвани са гномологии в южнославянската книжнина до XV в., гномически колекции от XVI в., сбирки с мъдрословия от периода XVII-XVIII в.
Основните приноси на И. Кузидова-Караджинова тук са:
— Въз основа на събраните нови свидетелства от сръбски и български ръкописи авторката доказва, че през петнадесетото столетие по-голямата част от южнославянските преписи на гномология на Псевдо-Максим не възхождат към превода, съхранен в т. нар. руска Пчела. Неизследваният досега материал разкрива изключително динамична картина на състоянието на гномическата книжнина на Балканите през този период. Установява се впечатляващо разнообразие от варианти (шест на брой), в които е засвидетелствана антологията и които прибавят нови щрихи към литературната история на паметника в юж-нославянския ареал.
— И. Кузидова-Караджинова въвежда в науката нов южнославянски превод на извлечение от Псевдо-Максим (ркп. № 1/108 ОГНБ от XV в.), с който допълва представата за славянските преводи и коригира наложеното досега становище в науката за единствен съществуващ превод на антологията в български ръкопис, Cod. Paris. gr. 26, XIV в.
— Авторката анализира неизследвана досега южнославянска антология със сентенции Панарет, като установява връзката и с българската традиция на превода на Псевдо-Максим.
— И. Кузидова-Караджинова изцяло ревизира предложената от М. Н. Спе-рански систематизация на преписите в балкански кирилски ръкописи с извлечения на Псевдо-Максим, както и очертаните от него стеми и критериите, по които те са изградени. Преразглеждайки текстологичните белези, тя предлага ново взаимоотношение между известните южнославянски извлечения от Пчела.
— Изследователката категорично опровергава наличието на препис на „среднобългарска” Пчела в ркп. № 128 ЦИАИ. С това се изключва възможност-та за допълнителна „българска следа” към историята на южнославянската Пчела.
— Въз основа на детайлен лингво-текстологически анализ на известните по-пространни извлечения от антологията на Псевдо-Максим, възхождащи към XVII в., към който са привлечени и още няколко неизследвани досега пре-писи от този период, авторката установява наличието на две основни групи -едната, характеризираща се с по-архаични езикови черти, и втората, в която се открива, макар и несистематична, редакторска намеса.
— В отделна глава (VI) на базата на около тридесет преписа за пръв път е направен подробен текстологически анализ на иначе отдавна известния в науката гномологий Р-ьун н^Брмчы древны^ъ моужъ н фнлософъ (РИДМ) и преписите му са систематизирани. В неговата рецепция авторката установява три групи текстове: среднобългарска (архаична), новобългарска (адаптирана) с две подгрупи, и група на новобългарските преправки. Детайлните наблюдения разкриват връзка между текста на Пчела в РИДМ и превода, запазен в т.нар. архаична група от сръбската Пчела.
В глава VII — Проблеми на рецепцията и функционирането на гномичес-ките сбирки в южнославянските литератури — И. Кузидова-Караджинова раз-глежда проблема за преписването и четенето на антологиите с мъдрословия в две посоки. Първата проследява и анализира вътреструктурните промени, които настъпват с разпространяването на текста, а втората третира смяната на макрорамката, в която е възможна появата на гномическата сбирка. За пръв път в науката авторката поставя въпроса за жанровата социология на рецеп-цията на гномическите сбирки сред южните славяни - в каква реална среда се усвояват тези съчинения и как се променя тяхната функция. Изследователката излага мнение за префункционализирането на гномическите сбирки през Късното средновековие и за вътреструктурните промени, настъпили при тяхното тиражиране, с оглед на типологията на сборниците, в които изреченията се поместват.
В заключение бих обобщила: компетентно написаният труд на И. Кузи-дова-Караджинова е значим изследователски принос в славистичната медиевистика. Прибавяйки нови археографски находки и текстологически анализи след тези на В. Ягич и М. Сперански, рецензираното изследване въз основа на коректно и методологически издържано лингво-текстологично и сравнително-историческо проучване на неизвестни до този момент в науката книжовни свидетелства от периода на Късното средновековие разширява представата за южнославянската гномологична книжнина през XIII-XVII в. На базата на новоизнесените данни то значително коригира съществуващите хипотези за състоянието на южнославянската гномическа книжнина през XV-XVIII в. (особено отнасящите се до нейния генезис и зависимостта, респ. автономността испрямо руските преписи) и до голяма степен снема дискусионния характер на редица въпроси около преводните славянски антологии с мъдри изречения. В рецензираната монография за пръв път в славистичната медиевистика се прави оценка на историята на тези писмени паметници като част от процесите в българската и в сръбската литература чрез ситуирането им в определен кул-турен контекст и дефинирането на причините, породили тяхното преписване в даден период и в конкретен състав сборници. С високите си научни качества и многото си приносни моменти трудът представлява сериозна крачка в изучаване
историята на преводните византийски съчинения от жанра гномологий сред славяните и непременно ще служи занапред като надеждна основа за бъдещи изследвания както специално върху гномическата книжнина, така и изобщо върху средновековната литература.
Доцент доктор Татяна Илиева
Кирило-Методиевжи научен център при БАН София 1000, ул. „Мocкoвcка" 13 Bulgaria / България [email protected]
