CC BY
47
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив, серия Б. Естествени и хуманитарни науки, т.ХУЬ Научна сесия „Техника и технологии, естествени и хуманитарни науки", 30-31 Х 2013 Scientific researches of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series B. Natural Sciences and the Humanities, Vol. XVI.,ISSN 1311-9192, Technics, Technologies, Natural Sciences and Humanities Session, 30-31 October 2013
БЪЛГАРСКИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ ЕЛИТ В ПЕРИОДА НА ПРЕхОДА ОТ 1989г. ДО 2001г.
Ваня Узунова Пловдивски Университет „Паисий Хилендарски" Философско-исторически факултет, катедра „Философия"
BULGARIAN POLITICAL ELITE DURING THE TRANSITION PERIOD FROM 1989 TO 2001
Vanya Uzunova Plovdiv University Paisii Hilendarski Faculty of Philosophy and History, Department of Philosophy
Abstract
The article presents the process of formation of the Bulgarian political elite after the changes of the end of 1989. The article analyzes its main tasks during the period from 1989 to 2001. The article discloses the characteristic features of the Bulgarian political elite during the studied historic period. It explores the achievement of its main mission during the transition period from 1989 to 2001, i.e. to distinguish authentic political leaders.
Посоката и тенденциите на българския демократичен преход са свързани с дейността на създадения след края на 1989г. нов български политически елит. Пред него във времето от 1989г. до 2001г. стоят няколко ключови задачи, чието изпълнение определи бъдещото развитие на страната. В хода на тяхната реализация се открояват и характерните му особености, проявени от българския политически елит през изследвания исторически период. Значението му се изразява и в изпълнението на неговата основна мисия - да излъчи автентични политически лидери.
Формиране на българския политически елит в периода на прехода от 1989г. до 2001г. Един от най-важните процеси на демократичния преход у нас е създаването на нов български политически елит. Той се изгражда от няколко социални групи. Основа на партийния елит на БСП, на част от БЗНС и други формации е бившата номенклатура. Силно е и присъствието на интелигенцията, по-голямата част от която е критично настроена към миналото. Политическият елит се попълва и от представители и наследници на заможните слоеве от преди социалистическия период - както живеещи в страната, така и емигранти, но всички те еднакво понесли ограниченията и репресиите на тоталитарния режим. Тази група в значителна степен определя облика на СДС. Нова е и прослойката на пострадалите от възродителния процес и защитаващи правата на малцинствата, концентрирана в ДПС. Във всички партийни елити участват и членове на бившата Държавна сигурност.
По такъв начин след 1989г. у нас се създава нов и твърде разнороден политически елит - по възраст, образование и опит, възможности и ресурси, ценности и интереси и др. Това многообразие поражда и разединението в него, с всички произтичащи от това последствия за страната.
Основни задачи пред българския политически елит в периода на прехода от
1989г. до 2001г. При изграждането на политическа демокрация и пазарна икономика, както и при формирането на гражданска нация пред политическия елит стоят няколко важни обществени задачи.
На първо място, българският политически елит е необходимо да положи в основите на прехода задълбочена и обективна оценка на социалистическия период - не само като доминиран от тоталитарен режим, но и чрез показатели като икономическо развитие, жизнен стандарт на населението, социална защита и заетост, сигурност и контрол върху престъпността и др. Тази оценка би трябвало да бъде основа за премахване на кризисните, антихуманните и други елементи от миналото, затормозяващи обществото, и за приемственост на онези достижения, които би следвало да бъдат съхранени. Но след 1989г. на практика се пристъпва към радикално, повсеместно и абсолютно отхвърляне на социалистическия период. Причините за това са множество - 1) липса на историческо време за осмисляне на миналото; 2) прекомерен оптимизъм и въображение за близкото бъдеще; 3) съобразяване с водещите тенденции от победата на капитализма в Студената война; 4) стремеж да се прикрие използването на политическата дейност за частните интереси на елита; 5) усилия да се оправдае бедственото положение на големи социални групи чрез обезличаване на социалната държава от миналото и др. Пристрастната оценка на миналото, присъща най-вече на демократичния политически елит, както и пасивността на стария елит, ги дистанцира и отчуждава от големи части от населението.
На второ място, българският политически елит има задачата да постигне вътрешно споразумение за общите правила за извършването на промените. Това става на Кръглата маса, продължила в периода 3 януари - 15 май 1990г. На нея различните групи на политическия елит съгласуват най-общите мерки за разрешаване на проблемите, стоящи пред българското общество. Решенията предвиждат създаване на демократични институции, деполитизация, възстановяване на частната собственост, гарантиране на човешките права и свободи и др. Значението на Кръглата маса е и в това, че поставя началото на преговорите вътре в политическия елит, че инициира комуникационната област между неговите групи. В този смисъл тя създава определени механизми за взаимодействие и търсене на спешни решения по мирен път1. Подобно споразумение между основните политически партии, гарантиращо мирния характер на прехода и неговите насоки, се сключва и на 3 януари 1991г. То е основа за съставяне на коалиционно правителство и за започване на икономическите реформи. В началото на 1997г. с посредничеството на президента Петър Стоянов отново се стига до споразумение между политическите сили, осигуряващо мирния ход на промените чрез разпускане на Народното събрание и провеждане на предсрочни парламентарни избори. Тези политически договаряния се сключват тогава, когато острата политическа борба заплашва с риск и непредсказуемост. Затова те се провеждат в последния момент, а тяхното успешно прилагане зависи от взаимоотношенията на политическите сили след това. Очертаните особености разкриват, че българския политически елит се договаря помежду си под напора на събитията, а не по-рано и не с цел да се избегнат неблагоприятни последствия за населението. Тази липса на отговорност и държавност стои в основата на разочарованието на гражданите от него.
На трето място, българският политически елит е призван да осигури мирен преход, като ръководи с отговорност гражданската активност на масите и предотврати проявите на радикализъм и ексцесии. Условие за това е отделните партийни елити да се въздържат от подклаждането на агресия и деструкция у своите поддръжници и симпатизанти. Развоят на събитията обаче показва използването на уличен натиск от елита на СДС, близък до проявите на тълпата. Негов израз са подпалването и плячкосването на бившия партиен дом, вилнеенето по улиците на столицата в хода на демократичните митинги и стачки през лятото на 1990г., нахлуването в парламента и вилнеенето на първия етаж в началото на 1997г. и други по-слаби прояви. Тези действия не променят мирния характер на българския преход, но му придават окраски на нецивилизованост и ирационалност. Причините за това се крият в безотговорността на отделни политици; в нетолерантната политическа борба; в 304
липсата на демократична политическа култура у елита и масите; в неконтролируемостта на социалните движения, особено в началото на прехода и др. Жертването на обществения ред, на сигурността и цивилизоваността от елита на СДС привлича към него лица с радикални ориентации, но разочарова и отблъсква традиционно мислещите българи, за които демократичното общество не може да се гради с дискредитирани средства.
На четвърто място, българският политически елит има мисията да създаде и укрепи нови, демократични политически институции. Формирането им се урежда от новата конституция на страната, приета на 12 юли 1991г. В нея се регламентират правомощията на президента, на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Учреден е Конституционен съд. Българското законодателство се хармонизира с международните договори, по които България е страна. Така се положени здрави основи на демократичното устройство на държавата. Но утвърждаването на новите институции среща редица трудности. Сред българския политически елит на прехода липсва държавническо мислене, в резултат на което стабилността на институциите става заложник на партийните интереси. Това, както и крайният радикализъм на отделни политици, медии и граждани, правят процеса на укрепването на демократичните институции бавен и противоречив, което подкопава вярата в предимствата на политическата демокрация, изграждана у нас.
На пето място, българският политически елит има предназначението да създаде механизми за представяне на интересите на гражданите. На базата на конституционните принципи се създава изборно законодателство, регламентира се формирането и функционирането на политическите партии и др. Тази демократична система обаче придобива своя специфика в българските условия. Гражданите нямат възможност да изразят легитимното си право на контрол върху управляващите освен като не ги преизберат. От избори на избори циклично се редуват разочарование, оптимизъм, празни надежди и ново разочарование в поредните управляващи. От своя страна за елита политиката става въпрос на техника, на изкусна игра, базираща се на неговите единни интереси да запази привилегированото си място, на страх от масово недоволство и на изгода от политическата апатия на гражданите.
На шесто място, една от най-важните задачи на българския политически елит е да извърши прехода към пазарна икономика. Още в новата конституция е заложена защитата на частната собственост и свободната стопанска инициатива. В началото на 1991г. основните политически партии съгласуват главните насоки на икономическите реформи. Те включват финансова стабилизация, структурна реформа, приватизация, изграждане на присъщите на пазарната икономика институции и др.2 В следващите години икономическият преход върви трудно и със забавени темпове. Едва при управлението на ОДС (1997 - 2001г.) под ръководството на министър-председателя Иван Костов са извършени договаряне с МВФ, финансова стабилизация, приватизация, закриване на губещите предприятия и др. Но провежданите след промяната реформи не успяват да направят българската икономика ефективна и конкурентноспособна. Те са съпътствани от корупция, монополни структури, забогатяване на хора, близки до властта, от безпрецедентна подоходна поляризация на населението3. В такъв смисъл икономическият преход има за резултат драстично спадане на жизнения стандарт на българите, но също и консолидиране между политическия и икономическия елит. Масовото обедняване на населението и маргинализирането на части от него стават източник на недоволство от сменящите се във властта групи на политическия елит.
На седмо място, българският политически елит е призван да осъществи прехода от културна (етническа) нация към политическа (гражданска) нация. Това е една сложна и продължителна трансформация, на която през 90-те години на ХХв. се поставя само началото. След 1989г. в обществено-политическото пространство започват да навлизат идеи, осъждащи т.нар. „възродителен" процес и защитаващи всички права на етническите общности у нас. Но в първите години на прехода те остават на равнището на интелектуалните размишления и не се възприемат радушно от една част от българското население. Паралелно с това в
правната, социалната и други области гражданите се третират равнопоставено, независимо от етническия им произход. Като най-сложен се очертава проблемът за политическите и културните права на етносите. Същевременно неясната и непоследователна политика в национално-етническата област, предубеденото принизяване на родната история и култура, скритото напрежение в смесените региони и др., стават поредния израз на разочарованието на българите от своя политически елит.
На осмо място, българският политически елит е призван да съдейства за изграждането на демократична политическа култура у гражданите с цел осигуряване на стабилност на политическата система. Принципите на демократичного общество са заложени в новата конституция, която се основава на общочовешките ценности - свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост, търпимост4. В нея особено място е отделено на правата и задълженията на българските граждани. Така от една страна те получават големи духовни преимущества за свободен и хуманен живот, които не са имали при тоталитаризма. Но от друга страна, преходът рязко влошава материалните условия за живот на огромна част от населението, чийто израз стават бедността, безработицата, липсата на сигурност и др. Тези два аспекта определят противоречивия характер на политическата социализация на масите в периода на прехода от 1989г. до 2001г. При нея управляващите, а често и целият политически елит, транслират мощни послания за позитивния образ на демократичното общество. Те, посредством усилията на културния елит, имат за цел да детерминират облика на общественото съзнание и да влияят върху ориентациите на индивидите. Чрез този способ се направлява формирането на спокойни и лоялни граждани, които няма опасност да изпаднат в „революционен дух". По такъв начин у нас изграждането на демократична политическа култура чрез политическата социализация има връх, но няма основа - икономическото замогване на населението. Поради това тя се базира на единството и сътрудничеството между политическия и културния елити в името на общото им оцеляване. В резултат на този процес възниква разминаване между официалната пропаганда на демокрацията от елита и нарастващите носталгични настроения сред населението за обществото на „реалния социализъм". Големи групи от него осмислят живота си не чрез вяра в бъдещето, а чрез спомени за миналото.
характерни особености на българския политически елит в периода на прехода
от 1989г. до 2001г. Българският политически елит след 1989г. е идейно плуралистичен и разнороден. Въпреки това при изследването му могат да се откроят няколко важни особености.
Политическият елит в дейността си съчетава две основни функции. От една страна, защитава своето привилегировано място в обществото, както и интересите на икономическия елит и на подпомагащия ги културен елит. Тези цели той постига посредством механизмите на политическата система. Но от друга страна, политическият елит изразява и балансира различните интереси в обществото - за да поддържа цялото и за да овладява общите проблеми5. В такъв смисъл той представя не само потребностите на отделните социални групи, но е и отговорен за стратегическите национални цели и приоритети. В периода на прехода обаче в дейността му се проявяват две основни противоречия. Едното се изразява в разнопосочност между частните интереси на политическия елит за съхраняване и разрастване на елитарността си, и защитата на интересите на гражданите и държавата. Другото противоречие е между отделните интереси на социалните групи, представяни от партиите, и националните интереси, които често стават жертва на острото политическо противоборство вътре в елита.
Противоречията в дейността на българския политически елит в периода на прехода от 1989г. до 2001г. довеждат до разминаване между неговата политическо-правова легитимност и ценностната му (морална) легитимност. Последната се поражда от получаването на доверието на гражданите, а първата - от придобиването на властни пълномощия. По правило в развитите демократични общества ценностната легитимност е условие за получаването на политическо-правова легитимност. В периода на прехода тази урегулирана система не 306
е твърде присъща на българския политически живот. След 1989г. постепенно се оформя и засилва процесът на загуба на доверието на населението в политическия елит, предизвикан от неспособността му да разреши тежките социални проблеми на прехода. В следствие на това след първоначалната еуфория от демократичните промени в ориентациите на гражданите започват да се пораждат, а после и да преобладават, песимизъм към бъдещето, разочарование от поредните управляващи, апатия към политическия живот и т.н. Този процес циклично се нарушава при поява на нови политически играчи с нови и примамливи обещания, които за кратко време концентрират надеждите на избирателите, очакващи чудо. По такъв начин в политическия избор на гражданите присъстват ирационални елементи, а в предизборните послания на политиците (а и след това) - нереални обещания и манипулативни похвати. Този механизъм изкривява из основи взаимоотношението „доверие - власт" у нас и подронва авторитета на получените чрез избори властни пълномощия на българските политици.
Причините за липсата на доверие от страна на гражданите в българския политически елит на прехода са множество. Най-важната от тях се корени в тенденцията елитът да използва властта си за частни цели - за защита на личните, семейните и приятелските интереси. След промяната от 1989г. БСП и СДС се ръководят от еднотипна стратегия -използване на политическата власт за придобиване на икономическа. Такъв е стремежът и на други формации. Поради това не е пресилено да се каже, че в периода на прехода у нас липсват автентични политически сили6.
Пренебрежението към обществената кауза се съпровожда и от компрадорски нагласи. Те са присъщи най-много на СДС, който се проявява като пряк и безпрекословен посредник между интересите на синия елит и интересите на САЩ и други влиятелни западни държави. Такива ориентации са налице и у БСП, ДПС7 и др. Посочените две причини обясняват явления като клиентелизъм, корупция, зависимост от чуждестранна намеса и др., които са характерни за една определена част от българския политически елит. Но в него има и истински родолюбци, и радетели за коренна демократична промяна, и загрижени за съдбата на българския народ политици. При тях се проявяват други причини, възпрепятстващи получаването на доверие от гражданите. Най-общо те са свързани със стереотипите на мислене. Така например, в средите на БСП се забелязва утопично, „перестроечно" мислене. От своя страна елитът на СДС страда от самовнушение за величието си - че само те са демократи и истински управленци; че са толкова значими, поради което не са длъжни да уважават законите и институциите и т.н.
Друга особеност е формиралият се стереотип да се гледа на политическия опонент като на кръвен враг и противник. Десните и левите политически сили възприемат политиката като място за противоборство на интереси, а не за съгласуване на интереси. Липсва диалог, толерантност, критичност и самокритичност, липсва способност да се правят компромиси. Това се оказва ахилесовата пета на българските политици8. Узаконява се и практиката в политическите дебати да доминират грубостта и агресията, словесното демонстриране на властово и интелектуално превъзходство, злопаметността, отправянето на лични нападки и др. Този конфронтационен стил на мислене и поведение не позволява да се видят рационалните аргументи, да се търсят допирни точки и сближаване на позициите, а оттук - и да се приемат съгласувани решения. Можем да обобщим, че основните причини българският политически елит на прехода да не се ползва с доверието на населението са липсата на почтеност и отговорност, държавност, компетентност, прагматизъм и диалогичност, цивилизованост и др., отсъстващи в голяма част от родните политици. Освен тези, съществуват и други, по-второстепенни и по-маловажни причини.
Защитата на елитарността и свързаните с нея частни интереси, както и липсата на доверие у гражданите, в голяма степен предопределят единството на българския политически елит на прехода. То функционира заедно с неговото разединение. Според Петя Пачкова основната сфера на единство на елита е икономиката (реституция, приватизация, декапитализация и др.)9. Той, и в частност политическият елит, е единен в и в това - в страната да няма сериозна средна класа; както и в предотвратяването на недоволството на
масите10. Разделението му, особено в началото на прехода, е свързано с интерпретацията и оценката на миналото. Но по същество разединението на българския политически елит се изразява в борбата вътре в него, за това „кой да придърпа чергата към себе си", и да получи повече икономически и политически дивиденти11. По такъв начин и в единството си, и в разделението си той се оказва повече или по-малко затворен в себе си, работещ за себе си, и заради това отделен и отдалечен от насъщните проблеми на населението.
Поради всички тези причини в периода на прехода от 1989г. до 2001г. българският политически елит не успява да изработи и приложи на практика обща, сполучлива и съзидателна стратегия за успешни обществени промени. Така той се оказва неспособен да положи стабилни основи за устойчиво развитие на българското общество. Закономерен резултат от това е появата на тотално разочарование от него у българските граждани в изследвания исторически период.
Българският политически елит и неговата основна мисия в периода на прехода от 1989г. до 2001г. - да излъчи автентични политически лидери. Посочената по-горе особеност на българския преход има своето отражение върху формирането на политически водачи и функционирането на политического лидерство. У нас не се изграждат автентични общонационални политически лидери, които да поведат нацията през големите промени и трудности към едно по-добро бъдеще. В българския политически живот се открояват преди всичко партийни водачи - Андрей Луканов, Жельо Желев, Ахмед Доган, Иван Костов и др. Те изразяват най-вече интересите на подкрепящите ги социални или етнически групи. Но с действията си Желю Желев и Иван Костов подхвърлят тяснопартийните рамки и оказват едно много по-широко влияние върху цялото общество. Друг специфичен признак на лидерите е защитата на интересите на елитните групи, която е широко застъпена. Поради това типичните особености, присъщи на българския политически елит, се пренасят и върху излъчените от него политически лидери. Родството с елита - по произход и по дейност -определя в голяма степен и техните успехи и пропуски.
По такъв начин в изследвания исторически период българският политически елит е водещ фактор, от който зависи успехът на демократичните промени и посоката на развитие на цялото общество. Изпълнението от него на ключовите му задачи и основната му мисия имат променлив и частичен успех, множество колебания и несполуки. Това го прави недостатъчно издигнат и съответстващ на сериозните изисквания на преломното историческо време от 1989г. до 2001г. В ориентациите на българските граждани тази особеност се проявява като разочарование от родния политически елит и загуба на доверието в него.
Литература
1. Пеева, Р. Ролята на българската Кръгла маса в процеса на преход към демокрация. В: сп. Социологически проблеми, 1999, № 3-4, с.143
2. Антонов, В., Аврамов, Р. В годината на желязната овца. В: Икономиката на България през 1991г. С., 1991, с.5
3. Савов, С. Тревожни тенденции в българската икономика. В: сп. Понеделник, 1999, № 3-4, с.53
4. Конституция на Република България. С., 1991, с.1
5. Пачкова, П. Елитът на прехода. С., 2003, с.147
6. Кабакчиева, П., Минев, Д. Преходът - елити и стратегии. С., 1996, с. 105-106
7. Пачкова, П. Цит. съч., с. 273-274
8. Карасимеонов, Г., Експериментът, наречен преход. В: сп. Икономика, 1993, №12,
с.31
9. Пачкова, П. Цит. съч., с.254
10. Пак там, с. 261-263
11. Пак там, с.263
