CC BY
11
Scientific Research of the Union of Scientists in Bulgaria - Plovdiv, series B. Natural Sciences and Humanities, Vol. XVII, ISSN 1311-9192, International Conference of Young Scientists, 11 - 13 June 2015, Plovdiv
ПРЕСТАВИТЕЛСТВОТО НА КОЛЕГИИТЕ В РИМСКОТО ПРАВО
Стоян Иванов Софийски университет „Св.Климент Охридски"
THE REPRESENTATION OF THE ASSOCIATIONS IN THE ROMAN
LAW Stoyan Ivanov Sofia University St.Kliment Ohridski
Abstract
In this report are presented the legal rules and the procedures of the representation of the associations in the roman law. The legal personality is not capable of accomplishing directly the juridical acts and concluding transactions because of its own nature. To operate the association needs a physical persons who must be considered as bodies and legal representatives of its will. The act and the will of the representative are reputed to be the same of the legal personality. The rules regarding this problematics are an outstanding example of an exception of traditional roman law ius civile - typical direct representation - the effects of the activity and the manifestation of the will of the agent, who acts on behalf and in interest of the association reflect immediately on it, and it receives directly the rights and assumes the obligations from the relations in which its bodies entered upon.
Key words: representation, association, roman law, legal personality, agent,effects, will.
Трудно би могло да се говори за представителството на колегиите в римското право без да се изясни значението на латинската дума "persona" като понятие, с което се означават и образувания различни от човека-индивид като субект на правото и едва после да се пристъпи към изясняването на проблема за тяхното представителство в най-общ план.
Известно е, че първоначално с "persona" се е означавала маската в античния театър, било тя трагична или комична, чрез която актьорите слагайки си я, са криели главата си. От там по метонимичен път употребата на тази лексема се пренася на плоскостта на правото като в юридическите текстове започва да се обозначава с нея индивидът физическо лице, имащо качеството субект на правото, поне в най-ранния момент на започването на нейната употреба с това второ значение в латинския . Терминът "persona" в изключително натуралистичен смисъл е относим преди всичко към физическите лица в класическия юридически език на римското право, но разбира се има и изключения, какъвто е случаят с юридическите лица. Достатъчно е да се припомни тройното разделение на правото ius от Гай (Gai.1,8: „vel omne autem ius, quo utimur vel ad personas pertinent ad res vel ad actiones", „цялото наше право,се отнася или към лицата, или към вещите или към исковете"), а също и прочутото разделение на лицата от Гай summa divisio de iure personarum (Gai.1,9: „et quidem summa divisio de iure personarum haec est, quod omnes homines aut liberi sun aut servi", „спо-ред върховното разделение на лицата всички хора са или роби или или свободни"). Двата предходни пасажа са възпроизведени в Институциите на Юстиниан ( 1.1,2,12 и 1,3), където
„persona" вече е център на тежестта на цялата система на юстиниановото лично право. Така постепенно това понятие, паралелно употребявано с гръцкото ,,рш5ороп"(„лице") придо-бива значение и употреба в езика и в творчеството, както на авторите юристи, така и на останалите, на „юридическа личност" или в по-широк смисъл на „субект на правото". По-късно през християнския период се стига до редица дискусии и различни схващания на теологическата доктрина относно разликите в термините „persona" и „prosopon" в изворите, свързани с изясняването на проблематиката за триединната природа на Господ и понятието Света Троица.
Авъл Гелий (Noct.att.5,7) отделя особено внимание на звукът от гласа като съществен елемент, за да подчертае, че именно гласът, е средство за изразяване и манифестиране на волята на индивида, следователно, който не е човек и няма глас не е persona според античния автор.
Също така в античното изобразително изкуство основните човешки добродетели винаги имат един човешки образ, защото ако нямат такова лице не би могло да се постигне изображението и внушението, което лесно да достигне гледащия, бидейки именно главната цел на твореца.
Не отведнъж се достига до идеята, че съществуват образувания различни от физическото лице, които участват в гражданския оборот, и които трябва да могат да изразяват самостоятелно правно валидна воля, за да участват пълноценно в правния мир. Още Цицерон^ off.1,124) говори за едно civitatis personam gerrere ( представяне на държавата). Според Юстиниан висящото наследство personae vice fungitur, sicuti municipi-um et decuria et societas( замества лицата, както муниципиите, декуриите или дружествата), пасажът представлява интерполация на Флорентин в D.46,1,22.
Но от друга страна е очевидно, изучавайки целия римски опит в тази материя, че дори и употребата на латинския термин "persona" със съвременното възприятие за юридическо лице да е спорадичен и рядък в предюстиниановите извори и по-точно тези, които представят позитивното право на Corpus iuris1, не може със сигурност да бъде изключено , че класиче-ската юриспруденция е работила съзнателно с концепцията за юридическата личност. И е правилно, както счита по-голямата част от представителите на актуалната романистика от 19век насетне2 - да бъде използвана същата терминология, като на съвременната догматика, за да бъдат идентифицирани исторически отделните фигури, появили се в римското право, на субекти на правото различни от физическото лице - индивид. Бихме могли и да използваме, за да обозначим тези образувания безценното наименование, създадено от Антонио Гуарино3 „имперсонални субекти на правото".
И по този начин ние бихме могли от вече изяснената постановка на проблема да говорим за „представителството на юридическите лица", по отношение на различните типове "collegia" или "sodalitates", изследвайки важния проблем за тяхната дееспособност в областта на римския юридически опит.
Както е известно, юридическото лице не може, поради своята природа, да извършва юридически актове и да сключва правни сделки директно. За да действа, то се нуждае от физически лица, които се считат за негови органи и по този начин за негови активни инструменти. Актът и волеизявлението на органа се възприемат за акт и волеизявление на корпорацията и аналогично, достигаме до пряко представителство при юридическите лица
1 Никой не отрича, че самата доктрина за юридическите лица, било тя основана на фикция или на реалност е продукт на теорията на Синибалдо де Фрески(канонистът, който става папа под името Инокоентий IV през 1243г.), която после е реципирана и развита от пандектистиката и възприте, и в съвременните правни системи.
2 Вж. Orestano, Ilproblemadellepersonegiuridicheindirittoromano,I,Torino 1968, p.57; DeRobertis, Personi-ficazionegiuridicaeardimenticostuttivinellacompilazionegiustinianea, inStudiSantoroPasarelli,VI,Napoli, 1972,p.277; Scherillo, Corsodiistit.didir.rom.,Milano 1962, p.232-256.
3 Guarino, Dirittoprivatoromano, Napoli 1981, p.280-285.
в римското право, което по принцип не се е срещало никога при сделките, осъществявани при представителство на физически лица регламентирани от нормите на ius сш1е4.Там те са били винаги при косвено представителство, тоест представителя при тях е обвързан да извърши правните действия от свое име, но за сметка и в интерес на представлявания. Правните действия по прехвърляне на резултатите от изпълнителната сделка върху косвено представлявания се означават като отчетна сделка. Едва след нейното извършване насрещната страна по изпълнителната сделка влиза в правоотношение с косвено представлявания и може да иска от него изпълнение на поетите от косвения представител задължения. При прякото представителство нещата стоят по различно като представителя действа от името на представлявания и за негова сметка, и правата и задълженията възникват директно в правната сфера на последния, без да има нужда от някакво опосредяване. Тоест само по себе си представителството на юридическите лица е било едно изключение от догмите на римското ius civile. Ефектите от дейността и от манифестацията на волята на физическото лице, което действа от името и в интерес на юридическото се отразяват веднага директно на последното, то получава незабавно правата и задълженията по правоотношенията, в които са встъпили неговите органи. Ето защо отношението, което възниква между корпорацията и физическите лица, които всъщност се явяват нейни органи, имащи предназначение да взаимодействат с третите лица се квалифицира като необходимо представителство или още законно (в зависимост дали е предпоставено от естеството на обстоятелствата или е регулирано от закона) или дори още по-ясно като органно представителство (когато представителя е в този случай орган на представлявания).
В съвременните правни системи структурата и начините за формиране на органите на юридическото лице са уредени от закона, от учредителния договор или от устава на юридическото лице. Обикновено тези органи са повече от един и всеки от тях има определена компетентност да осъществява специфични категории от актове - например такива които се изискват за администрацията на образуванието ( общото събрание на юридическите лица от типа на търговските дружества, и колективните органи като управителния съвет или съвета на директорите например, или пък едноличните органи( каквито могат да бъдат класифицирани отделните съдружници при събирателното дружество, където всеки съдружник е орган на дружеството), на които принадлежи задължението да представлява корпорацията в договорните отношения с третите лица или пред съда във всеки случай волята на органа е воля на образуванието и то не може да има друга воля, и да направи друго волеизявление,които са различни от тези на органа.
Като извод фундаменталната разлика която трябва да се изясни между представителството на юридическото лице и представителството на физическите лица, не само доброволно, но и законно (което е в услуга на недееспособните) се състои в това, че най-общо представляваният се замества от представителя(понеже не може или не иска да сключи сделката), докато представителството на юридическите лица не зависи никога от липса или ограничаване на дееспособността на образуванието, нито волята на органите е различна от тази на корпорацията като отделен субект, а напротив трябва да бъде счетена за собствена воля на юридическото лице. Следователно изглежда, че е достойна за порицание концепцията да се постави знак за равенство между юридическото лице и ситуацията на малолетния, който поради собствената си недееспособност е субект на законно представителство на своите родители или на настойника си. Де Руджиеро5 анализирайки твърдението на can.100 par.3 Codex iuris Canonici, гласяща: „Personae morales, sive collegiales sive non collegiales minoribus aequiparantuf'(юридическите лица в църквата са приравнени на малолетните) стига до извода,че е лишено от смисъл и дори
4 Следва да се изключат сделките на подвластны и роби, чийто ефекти се пораждат за господаря или paterfamilias, чиято отговорност се ангажира с actionesadiectitiaequalitatis.
5 Istit.di dir.civile, Messina 1929-30,p.446 208
иронично. Въпреки че законодателя е искал да акцентира върху различното положение на юридическите лица спрямо физическите, понеже последните могат да действат лично и да реализират своите цели, съответно е немислимо първите да го правят по същия начин. Това е свидетелство на едно недостатъчно добро обяснение на теорията за юридическите лица в хода на еволюцията по изкристализиране на концепцията за този субект на правото.
Понеже бяха разгледани вече кои са ефектите от манифестацията на волята на физическото лице, което действа като орган от име и за сметка на юридическото лице, е интересен фактът, че римляните са възприемали една аналогия при двата феномена на процесуалното представителство най-общо и на представителството пред съд на организациите различни от човека-индивид, което става ясно от съществуващата правна уредба на титул VIII от edictum perpetuum "de cognitoribus et procuratoribus et defensori-bus6", в който са се съдържали три клаузи относими към процесуалното представителство на юридическите лица.
По отношение на populus Romanus( „римският народ" схванат като римската държава), отделните градове в Италия, както и муниципиите е достатъчно да се цитира Алфен Вар в D.5,1,76 и да се обърне особено внимание, че римската класическа юриспруденция нарича гореспоменатите collegia или още corpora, искайки да им придаде в доктрината с тези термини значението на отделни субекти на правото, различни от самите хора, кои-то съставляват тяхната членска маса. Не можем да се учудим, че моделът за създаване на тази концепция е бил винаги populus Romanus. Неговата имуществена правоспособност никога не е била смесвана с тази на частните лица, поради римското възприятие, че никога когато едната страна по правоотношението е държавата, то може да има една частна конфигурация, напротив според тях то винаги трябва да бъде уреждано според нормите на ius publicum. Ако проследим хронологически развитието на концепцията за колегиите, ще видим, че те са съществували в най-отдалечената античност - нямаме данни за подобни структури през Царския период, но със сигурност има следи за тях в децемвириалното законодателство7. С уговорката обаче, че свободата на сдружаване, санкционирана от Закона на дванадесетте таблици не е означавала автоматично признаване на нови унитар-ни субекти, различни от отделните нейни членове - съдружници. Тези колегии, подобно на останалите публични териториални образувания (градове или общини съюзници), възникнали по-късно с политическата експанзия на Рим в полуострова били възприемани в колективистичен смисъл, може би по аналогия с архаичните consortia (consortium fratrum ercto non cito(братска неразделена съсобственост), consortium ad exemplum fratrum suorum), с единствената разлика, че в consortium-а участвали определени лица(затворен колектив), членовете на колегията и на публичните териториални образувания били непостоянни и променливи, доколкото в тях непрекъснато влизали и напускали отделни членове, без да повлияят на съществуването на самото юридическо лице (отворени колективи). Не липсват и свидетелства за концепцията за юридическите лица и в периода след Дванандестте таблици, когато започва да се говори за res communes (общи вещи) и за arca communis (обща каса), за да се означи патримониума и касата на едно частно дружество, или както накрая се описват res municpii (вещите на муниципията), наричайки ги res communes или вместо да се назовава общината или колонията с името на местността се предпочита да бъде тя идентифицирана с името на нейните жители, схващани като една общност, отделен субект на правото( Capuani, Cumani, Tusculani, Tarentini, Ariminenses, Lucenses etc.).
Наред с гореизброените корпорации в Рим най-вече след Пуническите войни, започват да се появяват масово и колегии, които оперират в областта на частното право, които могат да бъдат разгледани от съвременната доктрина като типични представители на юридически лица на частното право. Безспорно свидетелство за големия брой възникнали колегии,
6 Lenel,Palingenesiajuriscivilis, 1887,p.86
7 Вж. Scrittididirittoromano,Milano 1983, p.15-18.;
представлява законът на Август, с който се нормира тази материя. Той се нарича Lex Iulia de colegiis и е приет през 7г.пр.Хр. Този августов закон, както изглежда е прогласил прекратяване на съществуването на почти всички съществуващи до тогава дружества, с изключение на един много ограничен брой от collegia и sodalitates, имащи античен произход и благородна традиция. Освен това създаването на нови образувания от този вид collegia licita(признати, законни колегии) било поставено на предварително одобрение от сената, което било по-късно приравнено и на лична авторизация от страна на принцепса, като по-късно в периода на Принципата били въведени някои облекчения, дерогирайки нормите на августовия закон, за създаване на колегии имащи религиозни цели.
Въпреки че не е възможно да се изброят всички конкретни фигури на сдружения или корпорации на частното право, които безспорно по римското право са притежавали относителна обособеност и персоналност, придаващи им качеството на юридически лица ще изброим най-важните от тях:
а) колегии с религиозни цели, или за взаимопощ (collegia tenuiorum), или за организация на публични игри и състезания ludorum causa, каквито са collegia symphoniacorum например, или за организация на погребения и отдаване почит на мъртвите collegia funeraticia.
б) дружествата имащи икономически цели (collegia aurifodinarum, argentifodinarum, eborariarum, salinarum, fontanorum etc.) между които особено важни са дружествата на публиканите, които са създадени, за да събират данъци и да се занимават с обществени поръчки.
в) по-късно възникват някои дружества на изкуствата и занаятите, като тези на navicu-larii, pistores, fabri, fullones, pharmacopolae и т.н.
Lex collegii или устава на колегията регулира приемането и изключването на членовете на дружеството, но също така там се съдържат и правилата относно представителството на юридическото лице. Plebs ^^Щобщото събрание), magister(управителя) са имали различна компетентност спрямо видът, към който принаджлежи сътоветната колегия, най-общо казано римското право е давало свобода в организацията на дейността на тези частно правни субекти и техните членове са можели свободно да уредят компетентността на органите, както на тях им е най-удобно. Сключваните сделки от представителите и отношенията, по които те са встъпвали с третите лица са обвързвали изцяло дружеството и именно то е било задължената страна по правоотношението, пример за типично пряко представителство. Всички тези дейности, било по сключване на сделки или участие в процеси се реализирали в зависимост от случаите чрез този или тези, които действат от име и за сметка на юридическото лице, тоест го представляват. Следователно трябва да обърнем внимание на органите, които фактически представляват колегията. Що се отнася до муниципиите или колониите, това са били магистратите, натоварени и с тези функции въпреки че при определени случаи е имало и специално назначени особени представители. При муниципиите, които можем да считаме за парадигма на всички публични териториални образувания в Римската република, имащи статус на юридически лица, съществували две категории представители и по-точно физическото лице, cui lex permittit( на което закона позволи) да действа ex officio(служебно) от името на муниципията, тоест това е магистратът или магистратите предвидени в lex data municipalis. Или на второ място actor unius rei, представител еднократно само за извършване на определена правна сделка или actor ad agendum или ad defendendum datus в процесуалната материя. Подобно е положението и при колегиите на частното право, където може да бъде magister universitatis (управител на дружеството), наречен още curator или quinquennalis на базата на lex collegii, или също така actor unius rei и съответно unius litis, при наличието на граждански спор.
Както actor municipii, така и actor collegii били назначавани от органа на корпорацията, който имал potestas deliberandi(властта да взима решения) - и който за муниципиите е ordo decurionum( „ordo dedit"(събранието реши), „curia decrevit"(събранието постанови)), докато 210
за колегиите е или plebs collegii или ordo ( тоест съветът за администрация на самата колегия), които могат да издадат съответния decretum( декрет) и по този начин да изразят волята на компетентния орган. Дали това е трябвало да стане с обикновено или квалифицирано мнозинство, правилата са варирали в римското право според вида на обрaзyвaниeто и в частност в зависимост от конкретната фактическа ситyaция. Терминът actor collegii, univer-sitatis, municipii e означавал в отношенията мeждy отделните сyбeкти, агентът физическо лице, което именно встъпва в правоотношенията с третите лица, чийто ефект ще се прояви за юридическото лице, което представлява „per quam quod communiter agi fierique oporteat, agatur fiat"(чрeз което лице това, което обичайно трябва да бъде извършено или да стане се извършва или става). В слyчaй на спор, физическото лице представлява корпорацията било в ролята на ищец или пък на ответник и в последната xипотeзa actor е наречен също така defensor(зaщитник). Употребата на този термин има и един по-обширен смисъл, за когото не липсват свидетелства в изворите било то юридически или литeрaтyрни, като обобщен синоним на actor и по-стеснен такъв що се отнася до този, който е поемал едно задължение без да е получил изрично нареждане да го прави, но по собствена преценка е решил, че юридическото лице, чийто интереси защитава има нужда от defensio litis(зaщитa в спора).
Не е изключено и servus universitatis(робa на колегията) да може да сключва сделки пораждащи правни последици за сметка на неговия господар - юридическото лице, по аналогия на слyчвaщото се с роб имащ собственик физическо лице. Достатъчен е примерът със servus civitatis(държaвeн роб), който ангажира с actio quod iussu отговорността на държавата спрямо третите лица негови съконтрaxeнти, когато, който " qui adiministrationi rerum civitatis prepositus est" e натоварен да се грижи за държавните дела му е позволил(на роба) "contrahere negotium" („да сключва сделка"^.15,4,4. Не е изяснен напълно въпросът в романистиката8, дали робът е имал процесуална дееспособност изначално, или последната е продукт на еволюцията на римската доктрина за персоналната обособеност на образу-вания различни от xорaтa-индивиди, но можем да смятаме, че робът на юридическите лица не е бил напълно неспособен поне от един определен момент насетне да защитава интереса на лицето, на което е принадлежал. Спорен е въпросът също дали при формализма на римския граждански процес съдебният магистрат би позволил страната(юридическо лице) да бъде представлявана пред съд от напълно неправоспособен човек, но изворите по тази проблематика са прекалено оскъдни.
В прочутия пасаж от Гай D.3,4,1,1, от който сме взели основните начала,за да се разкрие в своя генезис римската доктрина за частните юридически лица, се говори и за syndici, както и в други текстове с думата syndici се имат предвид представители на персонифицирани образувания, както на публичното така и на частното право. Със сигурност синдиците са сред органите на дружествата имащи юридическа персоналнизация, но докато Berger9 ги слага на същата плоскост като actores, други10 твърдят, че синдиците са постоянни представители, за разлика от actores, които са номинирани за специални представители за всеки отделен случай, когато е имало нужда от това.
Римляните обаче за обяснят възникналата ситуация при нeобxодимосттa от представителство са си служили с фикцията, че дружеството е все едно физическо лице. Изворите свидетелстват11, че представителите са можели да извършват сделки на разпо-реждане с имуществото на дружеството, да учредяват сервитути в полза на юридическото лице, да създават право на ползване върxy имуществото, да дават пари на заем или да теглят кредит за сметка на дуржеството, да сключват договори за наем, да освобождават роби, с получаване на патроната след това на дружеството спрямо освободения роб, да получават
8 Вж. Biscardi, Lacapacitaprocessualedelloschiavo - In: Labeo,Vol. XXI,1975, p.143
9 Berger,Encyclopedic dictionary of roman law, Philadelphia 1953, syndicus
10 Вж. Iglesias, Derechoromano,Barcelona 1972, p.166
11 Текстовете са събрани от Eliatchevitch, Le personnalite juridique en droit prive romain,Paris 1942, стр.277
211
легати и т.н.
Известна трудност, обаче представлява обясненението как юридическото лице по римското право е придобивало владение или пък собствеността върху вещи чрез узукапия. Паул припомня, че доколкото може да се владее само със собствен анимус, муниципята не може никога да владее освен ако всички municipes(членове) нямат animus possidendi. В този случай волята на юридическото лице ще се идентифицира с тази на всички заедно, като тук според юриста принципът за представителството не може да бъде приложен. Нерва син, противпоставяйки се на останалите юристи счита, че муниципиите могат да владеят или придобиват по давност чрез своите роби(0.41,2,1,22). Улпиан приема еднозначно , че муницпиите могат да владеят и узукапиратф.41.2.) и съответно, ако това се приложи по аналогия би могло да се смята, че и останалите юридически лица различни от муниципиите могат да бъдат владелци.
Подобни затруднения има и по отношение на приемането на наследство, когато става въпрос за такова оставено на корпорациите от собствените освобожденци или в случаите, когато testamentifactio passivа е била призната на дружествата като специална привилегия,понеже нито муниципиите, нито колегиите са имали техническата възможност да направят cretio или pro herede gestio. Не липсват обаче свидетeлства за наследяване contra tabulas от страна на колегиите, за да придобият mortis causa имуществото на своите либертини12.
Преминавайки към действията на представителите на юридическото лице в областта на процесуалното представителство, можем да регистрираме като действия осъществени от името на дружествата имащи юридическа персонализация следните:
а) литис контестацията във формуларния процес, чиито ефекти засягали пряко дружеството, а не неговите членове D.3,4,2.
б) преторските стипулации като cautio legatorum nomine, caution damni infecti и satisda-tio iudicatum solvi(вж.D.3,4,10).
в) operis novi nunciatio (вж.D.3,4,10).
г) участието активно или пасивно в предявяването на actio iudicati и на другите фази на изпълнителния процес примери в D.3,4,6,3 и D.42,1,4,2.
Изпълнителният процес спрямо имуществото на колегията (actio iudicati, missio in bona, venditio bonorum) се е осъществявало без участието на представители, изворите, възпроизведени от компилаторите внасят абсолютна яснота по този въпрос (D.42,1,4,2; D.3,4,1,2).
Колкото до отговорността на колегията за актовете, извършени от нейните представители, юридическото лице е отговаряло самото то изцяло, с изключение на случаите,в които представителят е превишил своите компетенции. Така например в хипотезата, когато легитимацията на представителя била под въпрос, когато декретът, с който се назначал actor съдържал някакво ограничение на представителя в определена насока или спрямо определени съконтрахенти, могла да бъде искана от представителя cau-tio de rato( процесуална гаранция от страна на представителя давана на кредиторите, че действията му ще бъдат одобрени от представлявания)^^^^^^:., cfr.D.46,8,9).
Не е изяснен въпросът, дали колегията носи отговорност за неправомерните деяния извършени от представителя в съучастие с някой от членовете на корпорацията или пък реализирани от него самия по собствена инициатива, am не по-голяма то отговорността е можела да бъде сведена до размера на обогатяването на представителя. Що се отнася до деликтната отговорност тя е призната за професионалните корпорации от някои конституции, издадени по времето на Теодосий(C.Th.14,8,2; C.Th.14,3,16;C.Th.16,4,5,1) от четвърти и пети век.
Принципите за процесуалното представителство относими към юридическите
12 Вж.Вюп^, Successione testamentaria e donazioni, Milano 1955, p.121.
212
лица на частното право, очертани в текстовете продукт на римската юриспруденция на базата на преторския едикт и в системата на класическия формуларен граждански процес. Преминавайки с плавен преход типично по римски в новия cognitio extra ordinem, намирайки там приложение не на основата на задължителността, както в старите процеси in ordinem, а благодарение на нуждата от тях, поради многопластовостта на правните им разрешения и богатата практика и опит натрупани през годините, били рационално използвани и доразвивани от дискреционната власт, която принцепсът бил предоставил на своите служители.
Правилата относно представителството на колегиите в римското право, представляват още едно доказателство за съществуването в Древен Рим на субекти на правото- юридически лица, които имат призната персонализация и участват в правния живот на основата на обособеността на своето имущество, макар и същината на тази концепция да не е била напълно изяснена в римската доктрина практиката показва, че тези са били част от римския правен мир.
