CC BY
17
Научни трудове на Съюза на учените в България - Пловдив. Серия Г. Медицина, фармация и дентална медицина т. ХХ. ISSN 1311-9427 (Print), ISSN 2534-9392 (On-line). 2017. Scientific works of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series G. Medicine, Pharmacy and Dental medicine, Vol. ХХ. ISSN 1311-9427 (Print), ISSN 2534-9392 (On-line). 2017.
КРАТЪК ПРЕГЛЕД НА ПРАВНАТА РЕГЛАМЕНТАЦИЯ СВЪРЗАНА
С ПРАВАТА НА ПАЦИЕНТА Антония Илиева Пловдивски университет „Паисий Хилендарски", Юридически факултет, катедра по Публичноправни науки, главен асистент
A BRIEF OVERVIEW OF THE LEGAL REGULATION METHODS RELATED TO THE PATIENT'S RIGHTS Antonia Ilieva
The Paisii Hilendarski Plovdiv University, Faculty of Law, Public Law Department
Abstract
In legal doctrine questions about healthcare area, as well as medical deontology in particular, caused serious legal debate by decades. The necessity of substantiated and comprehensive legislation is prioritized in planning and conducting health policies, at the government level in the framework of the Republic of Bulgaria and globally. It's evidenced by the numerous legislative initiatives in the last decade aimed directly at fragment legislative details of individual important elements of the structure of healthcare services, such as the patient's rights. The aim of this research is to make a summary analysis of the legislation regulation of the patient's rights and responsibilities in the legislative framework of the Republic of Bulgaria.
Keywords: patient's rights, healthcare services, legislation.
В медикоправната доктрина до 2004г. присъстваха различни дефиниции по отношение на понятието „пациент". Липсата на обща уредба създаде възможността за оформяне на различни становища, които да послужат, като основа при създаването на бъдещата правната квалификация. След подробен анализ на обособените към този период теоретични дефиниции, могат да се оформят две по-основни становища. Според първото становище „пациент" е лице, което страда от заболяване. Тако формулирано становището е пряко оборимо. Аргумента произлиза от фактического обстоятелството, че не всяко лице, което страда от заболяване търси или може да потърси медицинска помощ. Според професор Зиновиева„пациента" е лице, което се нуждае от медицинска помощ и/или му се оказва медицинска помощ (Zinovieva,2016). Така формулирано становището е достатъчно точно и правно определено, въз основа на което и законодателят го е възприел при изготвяне
на нормативната уредба.За първи път през 2005г с приемане на Закона за здравето, в чл.84, ал.1 се даде легална дефиниция и се създаде правна квалификация на понятието „пациент". Тази законодателна стъпка постави началото на нова по вид съдебна практика, и придаде логическа осмисленост на двустранните отношения пациент-лекар. В раздел втори от Закона за здравето, са точно формулирани правното понятие за пациент (чл.84, ал.1), липсата на дискриминационен критерий при оказване на медицинската помощ (чл.85), правата, с които разполага субекта в качеството му на пациент (чл.86) и специализирания орган в лицето на Обществения съвет по правата на пациента, който да следи и оказва методическа и консултантска помощ при нужда (чл.86а).
За целите на настоящото изследване значение имат и правните актове, в които частично са уредени въпроси касаещи здравеопазването и отразяващи се в частност върху правата на пациента. Пример за подобно частично правно регламентиране е чл.52 от Конституцията на Република България, според който правото на здравно осигуряване е уредено, като основно конституционно право на гражданите. На подобно мнение е и Конституционния съд, според който правото на здравно осигуряване предпоставя и правото на здраве, като основно конституционно право (Radeva,2011).Така формулиран чл.52, съдържа няколко елемента от здравеопазването в неговата правна цялост. На първо място е въпроса за здравното осигуряване. Като конституционно установено право, то предполага наличието на една взаимна престация, а именно при настъпване на неблагоприятни за здравето на човека осигурителни рискове, гражданите да получават един гарантиран минимум от здравни грижи. Необходимостта от предоставяне на този минимум произлиза, както от моментния здравен статус на лицето, така и от обстоятелството, че този статус отговаря на нормативното условие за „пациент" и придава това качество на лицето. От тази гледна точка личи и съотносимостта на чл.52 от Конституцията към разглеждания въпрос.
Правни актове с индиректно значение по отношение на пациентските права са и Закона за лечебните заведения, Закона за лекарствените продукта в хуманната медицина, Закона за здравно осигуряване, в който интерес представлява възможността да бъде постановен отказ от финансиране на медицинска помощ, когато пациента не е изпълнил определени свои задължения, свързани с опазване на здравето му, независимо, че е заплащал здравноосигурителните си вноски. Тези специални актове в определена степен регламентират и регулират въпроси засягащи пациента. В доктриналната теория експертите изследващи въпроси касаещи здравеопазването, предпочитат фрагментния анализ. Считам, че този научен подход в определени случаи изолира разглеждания проблем от общата система на здравеопазването. Законодателно тя е уредена по последователен начин. Общите нормативни текстове регулиращи в цялост структурата се съдържат в Закона за здравето, а по детайлните звена са разпределени в специални закони, които почиват на основния. Логически, и когато се изследва определен значим проблем от сферата на здравеопазването, той би могъл да изхожда от общото правно основание към специално уреденото. Така ще се избегне неуместната в определени случаи промяна на нормативната уредба, засягаща само определен елемент от сферата на здравеопазването, без тя да е адаптирана към основните правни актове. Пример за това е внесения законопроект свързан със създаването на отделен самостоятелен, специален закон регламентиращ правата на пациента, който беше внесен за разглеждане на първо чете в народното събрание, и не получи необходимата подкрепа. Работната група изходи от международно утвърдената практика в Европа, където в повечето страни въпроса за правата на пациента е уреден самостоятелно, но не беше взето предвид обстоятелството, че този статут на лицата е правно уреден в обща рамка в Закона за здравето. Изваждайки го от общия закон, това ще произведе след себе си и необходимостта за ново изменение и допълнение на същия. А като сравнително нов за правната теория, честото изменение на Закона за здравето, би създало чувство на правна несигурност и разнородна
по вид съдебна практика.
Както беше споменато до момента, осъзнавайки степента на значимост и двустранността на взаимотношенията лекар-пациент, законодателя мъдро е преценил, че регламентирайки правата, трябва да бъдат сложени в правна рамка и задълженията, на които е носител всеки пациент. В чл.94 от Закона за здравето са изброени конкретно тези задължения. По важните сред тях са задължението пациента да съдейства на изпълнителите на медицинска помощ при осъществяване на дейностите, свързани с подобряване и възстановяване на здравето му. От практическа гледна точка нарушаване от страна на пациентите на това изискване се наблюдава ежедневно. То е предпоставка за подаване на съдебни искове, когато края на пациента е летален. Единствено чрез правните способи и механизми, с които разполага съдебната система, в течение на процеса се установява степента на вина на страните. Подобно усложняване на процеса, отнема време, изисква специализирани познания от съдебния орган, а при липсата им съдът прибягва до назначаване на различни по вид съдебно-медицински експертизи. Разглеждайки тези отношения двустранно проличава нормативната празнина, която се е оформила в демократичната административно-правна система на управление до момента. Поставя се въпроса, освен нормативното обособяване на пациентските права и задължения, съществува ли правна необходимост, да бъдат уредени и взаимоотношенията между лекар и пациент? Изхождайки от обстоятелството, че това са едни от най-често възникващи отношения в нашата действителност, в които ясно и категорично трябва да се формулират насрещните права и задължения на страните - на лекуващия лекар и пациента. Всяка от страните трябва да е наясно, какво е нейното задължително поведение и как може да защити своите права в случай на тяхното нарушение. На този въпрос следва категорично да се отговори положително.Досега отношенията между лекар и пациент бяха предмет само на теоретично разглеждане. За първи път договорът за лечение беше разгледан през 2003 г. Според професор Голева тези отношения са чисто договорни. Тя изтъква, че в продължение на повече от 10 години никой не поставя въпроса за изрична правна регламентация на този вид договор, макар че почти няма спор в литературата, че отношението между лекар и пациент има договорен характер. Договорът между пациента и лекаря все още не е обект на изрична правна регламентация в нашето законодателство. Законът нито го дефинира, нито определя неговото съдържание, т.е. правата и задълженията на страните по него ^о^а 2004). Считам, че направеното теоретично заключение от професор Голева, би било практически приложимо, но по отношение на друга по вид нормативно регулирана структура на здравеопазване. От гледна точка на практическата приложимост на въпросите съотносимис нормативното регламентиране на правата на пациента и взаимоотношенията лекар-пациент, усилията на законодателя трябва да бъдат насочени по-скоро към подходящо правно адаптиране към съществуващата нормативна уредба. Отделянето в специален закон, би създало допълнително затруднения по отношение на правното прилагане и тълкуване. Безспорен е факта, че при така действащата нормативна уредба, здравеопазването не функционира релевантно по отношение на нуждите на обществото и кадровия състав работещ в него.
В своя дисертационен труд „Деонтологични, медико-правни и социални проблеми на пропуските в медицинската практика", доцент Спасов, излага заключения свързани с разглеждания проблем, които са базирани на детайлно анкетно проучване, в което участват лекари, пациенти и юристи. Обобщените резултати от направеното проучване показват,че съществуващата нормативна база в страната е добре изградена към настоящия момент. Предвидени са достатъчно механизми за санкциониране на медицинските специалисти, по отношение на т.нр. „лоша медицинска практика". В тази връзка съществуват достатъчно законови гаранции за сигурността на пациентите при оказване на медицинска помощ (Spasov,2014).
Заключение:
В съвременното българско здравно законодателство, записано в Правната рамка на всеки национален рамков договор, в достатъчна степен са осигурени юридически гаранции за спазване на правата на пациентите и осигуряване на тяхната безопасност при извършване на диагностично-лечебна дейност. Отговорността на медицинските лица при упражняване на професията в зависимост от допуснатото нарушение също е законово дифернцирана като наказателна/НК/, административна/ ЗЗ, ЗЗО, ЗСОЛЛДМ и др./, гражданска /ГПК/ и дисциплинарна. Въпреки добрата нормативна база все още са налице проблеми, при осигуряване на правата на пациентите, които не са обхванати от наличните правни документи. Необходими са частични промени взаимствани от международната практика, които стават все по-належащи. Те са задължителни и съгласно наличните Директиви на ЕС в тази област. Необходимо е обаче адаптирането да бъде съобразено с националните особености, защото буквалното прилагане би създало по-дълбоки пороци от съществуващите до момента. Правните празнини, породени от практиката в здравеопазването биха могли да бъдат преодолени чрез прецизно извличане на работещи механизми от страни притежаващи функционалното устройство на нашата система на здравеопазване. Усъвършенстването на нормативната уредба, също стои на преден план, но с презумцията, че не би трябвало да се прибегне до нея единствено вследствие на обществен натиск.
Библиография:
1. Zinovieva, D. „Medical law", 2016, Ciela, с. 139-144
2. Radeva, М. „Административно-наказателна отговорност, съгласно Закона за здравето, като средство за защита правата на пациента"-Научни трудове на Русенския университет-2011, т.50, серия 7, с.38
3. Goleva,P. Dogovorat za lechenie. Pravna misal 2004, kn.', str. 5-24.
4. Spasov, S., Deontologichni, medico- pravni i sozialni problemi na propuskite v medizinskata praktika, 2014
