CC BY
67
Научни трудове на Съюза на учените в България - Пловдив. Серия Г. Медицина, фармация и дентална медицина т. ХХ. ISSN 1311-9427 (Print), ISSN 2534-9392 (On-line). 2017. Scientific works of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series G. Medicine, Pharmacy and Dental medicine, Vol. ХХ. ISSN 1311-9427 (Print), ISSN 2534-9392 (On-line). 2017.
КРАТЪК ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД НА ПРАВАТА НА ПАЦИЕНТА В РАМКИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ Светлозар Спасов, Антония Илиева Катедра по обща и клинична патология и съдебна медицина, Медицински университет гр. Пловдив, Отделение по съдебна медицина, УМБАЛ „Св. Георги" ЕАД, гр. Пловдив
A BRIEF HISTORICAL REVIEW OF THE PATIENT'S RIGHTS IN THE
EUROPEAN UNION Svetlozar Spasov, Antonia Ilieva Department of general pathology and forensic medicine, Medical university of Plovdiv, University Hospital "Saint George" Plovdiv, The Paisii Hilendarski Plovdiv University, Faculty of Law, Public Law
Department
Abstract
On a global aspect, the questions relating to healthcare represent a serious interest for experts working in the healthcare services area or representatives of various international organizations and political formations, as well as the patients. The main aim of the health policies, for decades, is directly oriented to modernizing, adequately adapting and improving the quality of care provided. Implemented policies in this area, globally, are regulated by different types of legislation and European directives and regulations aimed at comprehensive regulation of all occurring health problems. The aims of the current research is to examine and provide a brief overview of the historical development of patients' rights in terms of international documents and instruments governing the structure of health care in the European Union.
Keywords: patient's rights, healthcare
В съвременното общество реално съществува понятието „права на пациента". Поставя се обаче въпроса необходимо ли е да се направи разграничение на това понятие от легалните дефиниции регламентирани по отношение на човешките права, или би могло да се постави знак на равенство между двата статута. От тук възниква и въпроса, ако не съществува реално разграничение между тях, тогава би ли могло да се приложи една унифицирана правна уредба и по отношение на правата на пациента и по отношение на човешките права? Отговора тук е еднозначен. Това са два самостоятелни правни статута, които изхождат от един обект, но се проявяват при различни житейски ситуации. Още с раждането си индивида попада под закрилата на актове засягащи правата на детето в частност и правата на човека. Тук достатъчно обстоятелство е физическото съществуване, за да възникне правната закрила. Актът на раждане е достатъчно основание, за това. По друг
25
начин стой въпроса по отношение на приложното поле във връзка с правата на пациента. За да бъде реализиран този статут, лицето попадащо в тази категория притежава закрилата по отношение на човешките си права, но е проявило физически и здравословни нужди, в следствие на които попада в приложното поле на медицинската теория и практика. Видно от направеното разграничение, става ясно, че след като говорим за два теоретично отделни статута, е необходимо да съществува и отделна правна регламентацияпо отношение на тях. Разгледан от историческа аспект направеният извод, се потвърждава изхождайки от медицинската практика. Дълго време пациента не е имал възможност по никакъв начин да участва в процеса на вземане на решения относно лечението му. Отношението между лекар и пациент се е възприемало като „свещено" и „непроменимо" в течение на вековете. Лекаря е бил възприеман привидно със статута на „бог", в чиито дела никой не е можел да се меси ( Savov 2010). С течение на времето тази тенденция на свръх почит към опита и знанията на медицинските специалисти бива изместена от прагматичния подход свързан с развитието на обществата, както от културен аспект така и от нормативен. Появата на множество международни пациентски организации през годините измести фокуса от култа към медицинските специалистии техните организации, и го постави върху статута и участието на пациента в тези двустранни отношения, целта на които е пълното му психическо и физическо здраве. Въз основа на тази тенденция правата на пациента започват да се признават в началото на 20 век.
В тази връзка при направения кратък преглед на международната уредба, засягаща възникването, развитието и правното регулиране на пациентските права в рамките на Европейския съюз и извън него, стана видно, че не съществува единно определение, което би могло да се приложи в медицинските документа и правни норми на страните в световен мащаб. Впечатление прави, че в някои от държавите-членки правата на пациентите са уредени в специални закони, докато в други държави те са разпръснати в различни общи и специални нормативни актове. В държави, като Белгия, Унгария, Холандия, правната уредба на правата на пациента се съдържа в Конституцията на съответната държава. В други като Великобритания и Северна Ирландия, Германия, Франция, Дания няма единна специална уредба на правата на пациентите, а те са уредени в различни закони общи и специални закони и кодекси - Закон за здравето (Унгария, Дания, ), Кодекс на народното здраве (Франция), Закон за националната здравна система (Великобритания и Северна Ирландия) и други( Radeva, 2011). В хода на проучването не беше открита легална дефиниция и на понятието „пациент". Испанското законодателство съдържа най-широко описание на това понятие. Съгласно разпоредбата титуляри на правото на защита и медицинско обслужване са всички испански граждани и чужденци с местоживеене на територията на страната. На лицата пребиваващи извън територията на Испания, но притежаващи нейно гражданство правото е гарантирано в специални нормативни актове( Goleva 2004).
Особено значение за настоящия кратък преглед имат следните международни актове, въз основа на които е доразвито приложното поле на понятието права на пациента:
1.Всеобща Декларация за правата на човека на Обединените нации- приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г. Декларацията е първото значимо постижение на световната организация в тази област. В преамбюла, правителствата задължават себе си и своя народ, чрез прогресивни мерки да осигурят всеобщо и ефективно признаване и спазване на правата на човека, които са посочени в Декларацията. Въпреки, че тя, сама по себе си не е договор, в нея изрично се дава ясна дефиниция на значението на думите „основни свободи" и „човешки права", които се съдържат и в Хартата на Обединените нации. Именно затова, Всеобщата декларация е основен документ на ООН. В практиката, много международни адвокати считат, че Декларацията е част от международното прецедентно право и че е мощен инструмент при извършване на дипломатически и морален натиск върху правителства, които нарушават разписаните в нея правила( Valkanova 2014) . 26
2.Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи-
Подписана е през 1950 г. и по своята същност представлява международен договор. Държавите, които са се присъединили към нея, следва да гарантират неотмени права и свободи на всички хора попаднали под тяхна юрисдикция. Страни по конвенцията са всички държави от Съвета на Европа. Конвенцията представлява един минимален стандарт на европейско ниво на защита на фундаменталните права на човека. Тя не съдържа специални разпоредби, свързани с правата на личността в сферата на медицината, но чрез тълкуване на текстовете й се извличат правни гаранции за зачитане правата на личността и в сферата на здравеопазването. Основната разлика между Конвенцията и останалите международни договори за правата на човека е създадения въз основа на нея -Европейски съд по правата на човека, който разглежда жалби от граждани на страните присъединили се към нея, във връзка с нарушения на основните права и свободи включени в Конвенцията(Valkanova 2014) .
3.Европейска харта за правата на пациента- разработена през 2002г. от дванадесет неправителствени организации от различни страни на Европейския съюз. В хартата са заложени четиринадесет фундаментални права, които трябва да бъдат признати от всички страни членки на ЕС. Разписаните права имат за цел да унифицират и наложат общи принципи и норми на поведение във всички страни членки на съюзът, отнасящисе до статута на лицето, като пациент. Европейската харта за правата на пациента, включва основни права свързани със здравното състояние на лицето, като право на свободен достъп до медицински услуги, право на спазване на стандартите за качество, право на избягване на ненужно страдание и болка и др(Valkanova 2014).
Ще споменем и още няколко международни акта с висока степен на значимост в сферата на здравеопазването, които няма да разглеждаме подробно, но които са допринесли в голяма степен, за създаването на последващи международни и национални етико-деонтологични кодекси и нормативи. Това са -Женевската конвенция от 1949г., Декларацията от Хелзинки от 1964г., допълнена от Токийската декларация през 1975г., Декларацията на 34-та Световна медицинска асамблея в Лисабон от 1981г . и др
( Zinovieva 2015).
Значение за настоящия кратък обзор има и Директива 2011/24/ЕС за упражняване на правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване. Необходимостта от наличие на подобна Директива е продиктувана от все по-голямата нужда на гражданите на съюза да получат високо ниво на медицинска грижа, в друга страна-членка, различна от държавата-членка по осигуряване, за която считат, че предоставеният пакет от здравни грижи е по-целесъобразен с нуждите на заболяването им, както и наличието на високотехнологична медицинска апаратура, с която разполага съответната държава. Директивата сама по себе си, не засяга вътрешната законодателна уредба свързана със секторът „здравеопазване" на страните-членки. В нея конкретно е указано, че тя зачита и не засяга правото на всяка държава-членка да определя вида здравно обслужване, което счита за подходящо (6 Ilieva,2015).
По своята същност правата на пациента имат позитивен характер. Те представляват правната възможност за защита на конкретни претенции на пациента към други правни субекти, които са изрично предвидени в законов или подзаконов нормативен акт. В по-голямата си част те са унифицирани за рамките на съюза, затова тук ще споменем тези с най-голямо правнозначение:
1. Право на достъп домедицинска услуга;
2. Право на качествено медицинско обслужване (тук е нужно да направим следното уточнение, всяка страна-членка разписва собствени медицински стандарти, според които се определя вида, качеството и количеството на предлаганата медицинска услуга.);
3. Право на избор на лекуващ лекар;
4. Право на информация на пациента;
5. Правото на трансплантация или отказ от трансплантация на органи и продукта от човешко тяло;
6. Правото на жалба и обезщетение;( Zinovieva 2015)
Изброените по-общо права на пациента са съотносими и за РепубликаБългария, като член на Европейския съюз. Но към настоящият момент в страната ни не съществува специален закон, в който да са уредени императивно тези права. Отделни текстове се съдържат в Конституцията, Закон за здравето, Закон за трансплантация на тъкани, органи и клетки и др. Изброените права са приложими за рамките на целия Европейски съюз.
Съществуват и друга група права, които са съотносими по-скоро с вътрешното законодателство на отделните страни-членки и нямат общо приложение в другите държави-членки на съюза. Накратко ще споменем някои по-важни и дълбоко специфични за конкретни държави-членки права:
1. Право на пациентите да бъдат представлявани от конкретни пациентски организации;
2. Правото или отказа от биомедицински изследвания;
3. Право на аборт;
4. Права на пациента относно възпроизвеждането;
Заключение:
Въпросите и нормативното уреждане на правата на пациентите при оказванена медицинска помощ, независимо от нивото й / ПИМП, СИМП, болнична помощ/ исторически се разработват в международен план във втората половина на миналия век. Тези процеси бележат трудния път на бавно изоставяне на патерналистичния модел в медицината и постепенно преминаване към модела на сътрудничество между медицинските лица и пациентите при осигуряване на здравната грижа изобщо. Първоначално този процес е бил иницииран и ръководен от юристи и представители на пациентите. Основните моменти на пациентското право и сигурност са разписани в особени документа- харти. Постепенно елементи от тези харти са застъпени в националните законодателства,а за страните от ЕС е приета и обобщена харта на пациентите от тези страни. Медицинското съсловие и до сега се отнася нееднозначно към постоянната научна и практическа активност по отношение на повишаване и конкретизиране на разписаните в хартата права. В Р България приехме и национална харта, която по същество е адаптираната европейска харта. Посоката на развитието е към пълно осигуряване на правата на пациентите по принцип, при лечението им, както и на тяхната сигурност при лечебно-диагностични и здравни дейности. Ролята на медицинските лица е сведена до доставка на здравната услуга единствено и само с информираното съгласие на пациентите, освен случаите, посочени в нормативни документа. Тези случаи са малко и касаят общественото здраве и сигурност.
Библиография:
l.Savov, I. , "Patients' rights", Zaharí Stoyanov-Sofia, 2010, s.20-35
2. Радева, М. „Административно-наказателна отговорност, съгласно Закона за здравето, като средство за защита правата на пациента"-Научни трудове на Русенския университет-2011, т.50, серия 7, с.39
3. Голева, П. Договорът за лечение. В: «Правна мисъл» 2004, кн. 1, с. 5-22.
4.Вълканова, М. „Медицинско право", Стено, Варна, 2014, с.50-110
5.Зиновиева, Д. „Медицинско право", 2016, Сиела, с. 139-144
б.Илиева, А. „Вътрешноведомствен и външноведомствен контрол в здравеопазването", Пловдив, 2015, с-115-117
