CC BY
14
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив Серия A. Обществени науки, изкуство и култура, том I., Съюз на учените сесия 31 октомври - 1 ноември 2014 Scientific research of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, seriesA. Public sciences, art and culture, Vol. I., Union of Scientists, ISSN 1311-9400, Session 31 October - 1 November 2014.
НАРЕЧИЕТО - СИНТЕЗИРАЩ ТИП ДУМА Тенчо Дерекювлиев Център по езиково обучение, Университет по хранителни
технологии
THE ADVERB - A SYNTHESIZING TYPE OF WORD Tencho Derekyuvliev
Language Department, University of Food Technologies
Abstract
The analysis's topics are the adverb's features to fulfill synthesis of structural, semantic and functional levels . The adverb's inflective invariability as a particular type of grammar has been emphasized.
Терминологичният израз части наречта, наследен от античната традиция, се е наложил в понятийния апарат на лингвистиката. Независимо от това езиковедски изследвания дават превес на идеята, че този термин е неточен и семантичното му съдържание всъщност не отразява явлението, за чието назоваване се използва. Думите реално са единици на езика, а не partes orationis1 (Москов 1986; Куцаров 2007:42).
В статута си на сложна цялост думата представлява комплекс от признаци. Всеки от тях влиза в нейното дефиниране и разпределянето на думите по класове. Теоретичните постановки при класификацията на думите и йерархията на използваните признаци са синтезирано представени в БЭС (1998).
Основната класификация на думите на пълнозначни и непълнозначни, или автосемантични и синсемантични, има почти симетрично отражение в класификацията флективно изменяеми и флективно неизменяеми. Встрани от тази симетричност стои наречието, а за него доста често се твърди, че по-точното терминологично назоваване е приглаголие - калка на латинското adverbium2.
Показателят, по който наречието не влиза в параметрите на посочената симетрия, е флективната му неизменяемост със семантичната пълнозначност. Този показател има комбинативен характер, на първо ниво компонентите му изразяват асиметричност в съотношението между собствените си характеристики, тъй като според установената в традицията на лексикологията концепция автосемантичните думи са и флективно изменяеми3, а синсемантичните - флективно неизменяеми.
1 Както е известно, това е латинското название за части на речта и прототип на използвания в съвременността термин.
2 Въпросът за синтактичната позиция на наречието и ролята му на член в групата на сказуемото (VP), е подчертано синтактичен и тук не се разглежда в детайли.
3 На този етап няма да се спираме на въпроса за същностните характеристики, които се съдържат във флективно неизменяемите думи, на признаковата семантика, присъща на тези думи. Известно е, че в групата на предлозите има семантична диференциация. От значение е и фактът, че след като отпадат падежните флексии в структурата на номиналния клас на българския език ролята на предлозите значително нараства и те в много голяма степен поемат функциите на старите флексии, вече в нов тип структурно изразяване - аналитичното.
При съюзите са налице особености, представящи конекторите в плана на координацията и субординацията.
214
Системните граматики, и то не само на българския език, посочват за главна отличителна особеност на наречието флективната неизменяемост. Погледнато откъм структурата на думата, това означава, че наречието не притежава грамматически форматив, няма словоформи и парадигма.
Мнението на Ст. Стоянов (Стоянов 1983: 14)4, че при наречието дума и словоформа съвпадат, е логично. Тезата е изведена по чисто структурни причини. Наречието може да се нарече и непарадигматична дума, със задължителното пояснение, че това терминологично съчетание има изцяло формално-структурна основа.
Първата проява на синтеза при наречието на структурно ниво е съвпадението между дума и словоформа. Тук две различни понятия в подчинено отношение - основното (думата) и вариантното (словоформата) се изравняват в една езикова форма. Дефлексивността на наречието и изравняването дума-словоформа носят и неутрализираща тенденция в съотношението между дума и словоформа. Противопоставянето се снема по линия на липсващата флексия и невъзможността да се оформи бином от основна единица и неин вариант.
Системните граматики не пропускат да отбележат, че генеалогично наречието е хетерогенно, тъй като адвербиалният клас се попълва по различни словообразувателни начини. На генеалогичната хетерогенност обаче се противопоставя функционалната хомогенност. Обстоятелствената характеристика на наречието е негов главен диференциален показател в синтактичен план (вж. и Ахманова 2004). Получава се функционален синтез на езикови средства с различен генезис.
Към характеристиката на наречието като синтезиращ тип дума добавяме, че синтагматично то е поливалентно. Съчетава се с глаголи, с прилагателни имена, с наречия, макар по-рядко и със съществителни, а комбинацията от наречие и друго наречие дава адвербиален синтез. Синтезиране се получава и при всички други употреби на наречието, когато то означава признаци на признаците. В схемата на Ив. Куцаров (Куцаров цит. съч., стр. 45), където съществителното, прилагателното, глаголът и наречието са представени като основните части на речта5, откриваме градационно съдържание - централната позиция е за съществителното име, назоваващо явленията от сферата на човешкото познание, прилагателното и глаголът означават статични и динамични признаци на тези явления, а наречието означава признаци на признаците. Съизмеримо, дори еквивалентно със синтеза, е надстроечното значение, което се проявява при означаване на признаците. Наречието е определено и като изразител на признак от втори род (Ницолова 2008: 445).
Ю. С. Маслов (Маслов 1982: 359), описвайки групата на сирконстантите в българския език, поставя наречието на първо място сред тази функционална група единици. Сирконстантната роля на наречието е неговата обстоятелствена функция. При сирконстантността на адвербиумите се наблюдавав двойно измерно явление
Наречието е модификатор и макар да се изтъква неговата зависимост от семантиката на думата, която пояснява, това е по-скоро на ниво зависимост в рамките на синтагматичния комплекс или синтагматичния фрагмент, докато поливалентността на наречието е изначален синтагматичен потенциал в неговата характеристика като езикова единица.
Синтагматичната валентност на наречието може да бъде определена като универсална, защото в нея не участват релационни елементи - морфеми с граматическа функция. Постановката на Ст. Георгиев (Георгиев 1996: 83), че се увеличава ролята на морфемните
Частиците в ролята си на модификаторы на отделна дума в изреченската структура или на цяло изречение далеч не са лишени от семантично измерение.
4 „(...) от морфологично гледище понятието „дума" е надредно по отношение на понятието „форма на думата" или „словоформа". Всички форми на дадена дума, взети заедно, образуват сложен комплекс, който се обозначава с представителната й форма. (...) Малко по-друго е положението при неизменяемите части на речта. Според някои езиковеди те нямат граматическа форма. По-правилно е обаче да се смята, че при тях дума и словоформа съвпадат, т.е. думата има една единствена форма" (Соянов, цит. съч.: 13 - 14).
5 Авторът по-напред в изложението е пояснил защо се позовава на традиционния термин, макар и да не е в съответствие със значението, както отбелязхме по-горе.
компоненти в изразяването на синтагматичните отношения и съответно синтагматиката има компенсаторна проява, допълвайки парадигматичните липси, притежава логика. Невъзможността наречието да изразява граматична информация чрез релационни морфеми автоматично води до поемане на тази информация от цялата морфоструктура. Затова и неизменяемостта на адвербиумите е тълкувана като „особен вид граматичност" (Георгиев 1983: 8). Подобни тезиси имат предхождащо ги изразяване у Ал. Т. - Балан (1961: 417), в „Нова българска граматика за всякого": „Неменитна е дума, която не мени лик заради своята служба в реч".
Разглеждайки общността и многообразието в граматичния строй на славянските езици, Ив. Леков (1958) подчертава, че при наречията ясно личи връзката със старата флексия. Тук на първо място става въпрос за петрифицираните форми. Ако насочим поглед конкретно към наречието в българския език, ще забележим как петрификацията е обхванал почти цялата парадигма, макар и не в еднаква степен, петрификационният процес (състоящ се в преход деграматикализация в лексикализация) е с по-голяма честота при локатива и инструментала. Връзката на наречието със старата флексия може да се интерпретира като „скрита граматичност" - без явен формален показател, но носеща семантичните признаци на архетипа, които кулминират в обстоятелствената функция.
В класификационната таблица, която откриваме у Р. Ницолова (Ницолова, цит. съч.: 42)6, става ясно, че наречието не притежава тип морфология, като това е посочено и за следните други класове думи - адпозиции, предлози, субпозиции, междуметия, съюзи; имената, местоименията, числителните с другите квантификатори и прилагателните притежават именна морфология, глаголите - глаголна. Наречията по синтактична форма са представени като модификатори на предикати.
В съответствие с посоченото в статията и главните особености на наречието, според които то се проявява като синтезиращ тип дума, възниква въпросът - възможно ли е да говорим за адвербиална морфология с оглед на наречието. Ще наруши ли това главната диференциация именен - глаголен клас и техните субординативни компоненти в структурата?
Кои ще бъдат главните показатели на адвербиалната морфология, след като реално наречието не притежава граматически морфеми, а морфологията основно е наука за структурата на думата и още повече за нейните форми на граматикосемантично равнище?
Дали наистина адвербиалната морфология няма да бъде повече условен термин, приобщаващ се структурно към термините именна и глаголна морфология, и в същността си да изразява морфосинтактични стойности?
Отношението на наречието към думите, които са компоненти на изреченската структура и семантика, се мотивира от универсалността на синтактичната му поливалентност. Адвербиалната морфология би била хибридна - морфосинтактична, това е нейният семантичен план. А за да не остават въпросителни защо се използва морфология, след като вече се е преминало към морфоситаксис, то аргументът е в това, че главната структурна отличителна черта на наречието е флективната му неизменяемост. Тя, от своя страна, представяйки „скрита граматичност", много повече отвежда първоначално представите към структурните измерения на адвербиума, отколкото към неговия синтактичноинтеграционен потенциал, което е и в синхрон с йерархията на лингвистичните равнища.
Също така понятието адвербиална морфология има основание да бъде възприемано като корелиращо на дефлективна морфология. Двата термина не са равнозначни, тъй като адвербиална морфология е в плана на семантико-валентния синтез на наречието, докато дефлективната има изцяло структурен характер. Дефлективната морфология обаче може да се приеме като надредно понятие при неизменяемите думи, тъй като обхваща всички думи без формоизменение. Заедно с това освен за адвербиална морфология в сферата на
6 Таблицата всъщност е по Анвард 2006 (виж библиографията у авторката). Р. Ницолова я нарича
„по-обобщен вариант на модернизирана съвременна классификация на частите на речта" и добавя: „Без да коментираме критически да допълваме тази класификация, преминаваме класификацията на частите на речта в българския език" (Ницолова 2008: 42 - 43). 216
флективно неизменяемите думи ще е възможно да се говори за препозиционална морфология при предлозите, конекторна при съюзите и партикуларна при частиците. Така на именния и глаголния тип морфология, между които съществува привативна опозиция по признака „тип морфология", но и еквиполентна по признака „граматическа изменяемост", едновременно ще се противопостави дефлективната морфология със своите вътрешни диференциации. По показателя „флективност - нефлективност" ще е налице привативно противопоставят между именния и глаголния тип, взети заедно, срещу дефлективната морфология, както и еквиполентни противопоставяния по общосемантичния комплекс, характеризиращ дума/ думи от два класа.
Подобно на спецификата на думата по признака „комплексност", наречието също станалите класове, са думи. Комплексността на адвербиалната морфология компонентно ще се доближи до спецификата на структурата на лексикалното значение и типологията на семите. Лексикалното значение е сложна динамична структура и елементите, които го изграждат, се характеризират с ред особености7 (Никитин 2007).
В БЭС (цит. съч., стр. 322 ) е изведена тезата, че наречието като езикова единица се определя от съвкупноста на морфологични, синтактични и семантични признаци. Как те ще се разпределят при бъдеща адвербиална морфология, е въпрос на концептуални лингвистични решения. Идеята за адвербиална морфология е вид прогностика. Независимо от това нашият акцент в статията е върху свойствата на наречието, които насочват мисълта към неговото определяне и интерпретиране като синтезиращ тип дума.
Такава класификация на наречието има надграждащ характер. Тя съчетава установени схващания, които се вливат в комплекса от негови признаци, както и интерпретации от по-различни гледни точки. Тълкуването на наречието по модела „тип дума" се съотнася с новонавлезлите и новонавлизащи в езикознанието класификационни схеми за думата като главен представител на езиковата система.
Литература:
Ахманова 2004: О. С. Ахманова. Словарь лингвистических терминов. Издание второе, стереотипное. Москва: УРСС: Едиториал, 2004.
Балан 1961: Балан, Ал. Т. Нова българска граматика за всякого. Дял първи - За думите. Отдел трети - Неменитни думи. София: БАН, 1961.
БЭС 1998: Большой энциклопедический словарь. Главный редактор В. Н. Ярцева. 2-е (репринтное) издание. Москва: Научное издательство „Большая Российская энциклопедия", 1998.
Георгиев 1983 : Георгиев, Ст. Морфология на съвременния български език (неизменяеми думи). София: Наука и изкуство, 1983.
Георгиев 1996: Георгиев, Ст. Морфология на българския книжовен език. Велико Търново: Абагар, 1996.
Куцаров 2007: Куцаров, Ив. Теоретична граматика на българския език. Морфология. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски", 2007.
Леков 1958: Леков, Ив. Общност и многообразие в граматическия строй на славянските езици. София: БАН, 1958.
Маслов 1982: Маслов, Ю. С. Граматика на българския език. София: Наука и изкуство, 1982.
Москов 1986: Москов, М. Проблемът за частите на речта. // Български език и литература, кн. 2.
Никитин 2007: Никитин, М. В. Курс лингвистической семантики. Санкт Петербург: Издательство РГПУ им. А. И. Герцена, 2007.
Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. София: УИ „Св. Климент Охридски", 2008.
Стоянов 1983: Стоянов, Ст. Дума и нейното значение // Граматика на съвременния български език. Т. 2. Морфология. София: БАН, 1983.
7 Тук се отнасят мястото им и ролята в струкутрата на значението, характерът на взаимодействието
и взаимозависимостите между тях и с контекста, участие във формирането на актуалното значение - това е актуализираното значение на думата в съответния контекст, със съвместимост - несъвместимост. Заедно с това се поражда и въпросът за типологията на семите (пак там).
