CC BY
15
Scientific Research of the Union of Scientists in Bulgaria - Plovdiv,
series B. Natural Sciences and Humanities, Vol. XVII, ISSN 1311-9192, International Conference of Young Scientists, 11 - 13 June 2015, Plovdiv
ЛИНГВИСТИЧНАТА ТРИАДА МЕСТОИМЕНИЕ - НАРЕЧИЕ -МЕСТОИМЕННО НАРЕЧИЕ Тенчо Дерекювлиев Център по езиково обучение, Университет по хранителни технологии Пловдивски университет „Паисий Хилендарски"
The linguistic triad - pronoun - adverb - pronominal adverb Tencho Derekyuvliev
Language Department, University of Food Technologies Paisii Hilendarski University of Plovdiv
Abstract
The article represents the linguistic units - pronouns, adverbs and pronominal adverbs, unified into a triad. The major features of the elements in the triad, have been pointed out and interpreted, as well as the interrelation between them, the integrating role of the deixis and the triad's parameters. The term интерклас has been introduced for the pronominal adverbs.
Конструирането на триадата местоимение - наречие - местоименно наречие е мотивирано от общо свойство на изграждащите я езикови единици - деиктичното начало, което се открива в семантиката на някои видове местоимения, местоименни наречия и наречия. В този смисъл триадата не обхваща пълния състав на местоименията, наречията и местоименните наречия, а само на онези семантични типове сред тях, съдържащи семата „деиктичност". Последователността в подреждането на компонентите е продиктувана от тезата ни за хибриден характер на местоименните наречия, които определяме като интерклас. От друга страна, в хода на изложението на някои места местоименията и местоименните наречия се явяват заедно обекти на интерпретация в лингвистични постановки и това е закономерно, защото прономиналните адвербиуми са наричани адвербиални местоимения или местоимения в адвербиална функция.
Дейксисът е неотделима част от акта на изказването, може да се изучава като единна система (Проскурин, Орехова 2008). Отбелязваме, че функционалната натовареност в употребата на езиковите единици има своите корени в старото индоевропейско езиково състояние. Протоиндоевропейски още в най-ранния си период съдържа два класа - от една страна, тези единици, които впоследствие образуват т.нар. пълнозначни думи, и от друга, единиците от „комуникативния фонд", деиктичните (Николаева 2008: 46).
Доколкото ни е известно от езиковедската терминология и изследователски формулировки, триадата местоимение - наречие - местоименно наречие няма дистрибуция в лингвистичните описания. Компонентите, влизащи в състава на триадата, са единици, чието присъствие в езиковата система не се оспорва, но остават и отворени въпроси - напр. притежават ли местоименията семантика, наречия от класически тип ли са местоименните наречия, или съчетават комбинация от признаци - от местоименията, от наречията, и като
новообразувана единица демонстрират придобити характеристики.
Според Кр. Чакърова местоименията са „привидно „безконфликтна тема" в историята на българската граматична наука. Почти всички съвременни изследователи, занимаващи се с проблема, обръщат внимание върху формално-семантико-функционалното многообразие на прономиналните форми, върху особеностите на тяхната дистрибуция, върху вътрешните връзки и зависимости между отделни местоимения" (Чакърова 2000: 71). Независимо че цитираното изследване на Кр. Чакърова е насочено към един от видовете местоимения, които не са част от обекта на това изследване, употребата на израза „привидно безконфликтна тема" е сигнален и отразява позицията на автора, в която индиректно е посочено, че обобщенията на подходите към прономиналните единици не изчерпват темата за местоименията като езиков клас.
Както може да се установи в лингвистиката, системните граматики представят местоименията основно в аспекта на техните формални и структурни особености, за българското езикознание изключение прави граматиката на Р. Ницолова (Ницолова 2008), където семантико-функционалните специфики на прономиналните думи получават тълкуване. Изследвания със статиен и/или студиен характер също интерпретират местоименията и в такъв тип текстове по-често се поставят различни по същността си въпроси, отнасящи се до езиковите елементи от прономиналния клас. Техните формално-структурни, семантико-функционални особености, както и проявите им на речево равнище са намерили разгърнато описание и аргументирана интерпретация в монографичен вариант (вж. Ницолова 1986).
Местоименията не назовават, а диференцират предмета чрез дейксис. Основа на противопоставянето пълнозначна лексика - местоимения е разликата между номинация и дейксис. Указването предполага конкретна речева ситуация. Главни признаци на деиктичните думи са ситуативността - тези думи са зависими семантично от речевата ситуация, и егоцентризмът - постоянната отнесеност към субекта на речта, докато називните са надситуативни и неегоцентрични (Кацнелсон 2004: 4-5). Върху същността на дейксиса в сферата на класификацията на думите акцентира и Т. Бояджиев (Бояджиев 2011: 30), за когото местоименията и местоименните наречия заемат особено място в системата, „не назовават предмети и обекти, а само ги отделят чрез указване (дейксис), като заместват названието и името им".
В трактовката на А. А. Реформатски (Реформатски 1979) местоименията са ситуационни думи, значението им се определя от семантиката на ситуацията. Схващането съответства на наложилите се в съвременната лингвистика класификации на думите по функционалните им свойства. Тези свойства отразяват тяхната прагматична роля. Приведената постановка на А. А. Реформатски е важна и с това, че обвързва понятията „дублиращ клас", както са назовавани местоименията (напр. Пашов 1981), и „ситуационна семантика". Ситуационната семантика е следствие на дублиращата функция на местоименията, те придобиват този тип семантика, явявайки се в ролята на субститути.
Местоименията и местоименните наречия Л. Блумфийлд номинира именно като субститути. Според него граматическото своеобразие на процеса субституция е свързано с признаците на селекцията. Така субститутът заменя само форми на определен клас и той може да бъде наречен сфера на неговото действие. Субститутите притежават типове значения, намиращи израз в обстоятелствата, при които се изразява субституцията. Обстоятелствата не са универсални, различават се в езиците, което води и до различни типове субституция. Семантичните стойности на субституционните типове се определят от характеристиките на ситуацията, където се реализира речта. Затова показателните местоимения и местоименни наречия са демонстративни, деиктични субститути, а въпросителните - субститути с въпросително значение (Блумфийлд 1968: 269-274). Различните типове обстоятелства според нас може да се назоват контекст на субституцията.
Върху идеята за местоименията като субститути насочва вниманието и М. Москов в широкопопулярната си статия „Проблемът за частите на речта". Постановката на автора представя местоименните наречия като част от семантичната класификация на местоименията. Той е на мнение, че местоименията са свързани с лексемите, но не са типични лексеми и затова приема за неправилно да бъдат смятани за клас от ранга на номемите (думите с номинативна функция); местоименията са приети за субститути на лексемите, тълкуват се като подклас и са класифицирани спрямо заместваните от тях лексеми. В този смисъл класификацията презентира субстантивни местоимения, адективни, нумерални, адвербиални (Москов 1986: 44).
Терминологичното словосъчетание адвербиални местоимения се среща и при Р. Ницолова (Ницолова 1986: 30), по-рано е употребено от А. В. Исаченко (Исаченко 1965: 275). Той го използва, причислявайки прономиналните адвербиуми към сферата на местоименията, като в семантично отношение и според функционирането си в езиковата система те са тъждествени на местоименията.
Известно е, че системните граматики често използват съставните названия местоимения съществителни, местоимения прилагателни, местоимения числителни, местоимения наречия, където се забелязва акцент върху функционалната поливалентност на местоименията. Те, от своя страна, отразяват множество комуникативни, когнитивни и граматични аспекти във функционирането както на езика, така и на отделен език. С местоименията е пряко свързано възприемането на комуникативната ситуация, ориентацията във време-пространството, пораждането на структурата и разбирането на дискурса, категоризацията на действителността, структурата на частите на речта, синтактичните процеси, морфологичната структура на думата. Затова и в конкуренцията между когнитивния и формално-граматичния подход, характерна за съвременната лингвистика, местоименията са сред централните езикови явления (Кибрик 1992). Неслучайно Е. Бенвенист отбелязва, че прономиналният клас, макар и да не показва единство, е най-напред обект на системата на езика и след това на частните системи на отделните езици (Бенвенист 1974: 285).
При деиктичните местоимения има две референциално-смислови групи: лични -обозначители на говорещия и слушащия, и показателни (Падучева 1985). Деиктични местоимения са приемани за показатели в езиковата типология, те представят интересен резултат от факторите синхрония и диахрония. За демонстративите Б. Ю. Норман (Норман 1976) смята, че имат по-специално място в типологията на славянските езици и това е последица от техните функции, установени под диахронно и синхронно влияние. Показателната функция е древна, триномът аз - тук - сега я съдържа двойноизразена, в много голяма степен тя присъства и при лингвистичната триада местоимение - наречие -местоименно наречие.
В началото посочихме интегриращата роля на дейксиса за разглежданата триада. Тази роля е значително силна, защото дейксисът влияе концентриращо и центростремително върху два хетерогенни по природата си класа - местоименията и наречията. Хетерогенността дава отражение върху липсата на вътрешно единство при прономиналния клас, който вследствие на разнообразието от формално-семантични особености се разпада на субкласове. Подчертавайки посоченото, А. Е. Супрун (Супрун 2013: 107) обаче добява и високочестотната употреба, характерна за местоименията, която ги превръща в сериозно значими елементи на граматичната система.
В лингвистични изследвания върху наречията също се подчертава хетерогенният характер на този клас думи, но за разлика от диференциращите се по различни семантични доминанти местоимения наречията се съсредоточават в сирконстантната си функция и са експликатори на обстоятелствени признаци.
Дейксисът съпътства елементите от триадата местоимение - наречие - местоименно наречие. Признакът деиктичност участва в общотипологичния модел на наречията. Според 194
степента на обобщеност на значението „признак" наречията се диференцират на назоваващи и деиктични, а в сферата на деиктичните съществуват два класа, различни по генеалогия -местоименни и неместоименни. Назоваващите наречия номинират пряко признак, докато деиктичните „означават конкретни признаци само в дадена ситуация или контекст". От значение е да се отбележи, че е налице разлика между местоименните и неместоименните деиктични наречия. Местоименните означават признак като цяло, а неместоименните се открояват „с по-конкретно изразен признак". Неместоименните деиктични наречия са темпорален тип и „означават не време изобщо, а година, денонощие, вечер и пр., като уточняването или назоваването (...) става в дадена ситуация или контекст". Деиктичните неместоименни наречия представят „преход между назоваващите и местоименните" (Велчева 1970: 175).
При наречията откриваме сирконстантни типове - глаголното действие може да бъде модифицирано от локални, темпорални или модални сирконстанти и адвербиумите съдържат значението на един от тях (Леман 2002: 77).
Адвербиалнопрономиналните компоненти в триадата също изразяват локативна, темпорална и квалификативна семантика. Диахронно погледнато, думите, сигнализиращи пространствени и темпорални отношения, още в праиндоевропейски притежават собствено значение. Такива думи са наречията (Савченко 1974: 337). Между обстоятелствената семантика, изразявана от наречията, и дейксиса като тяхна особеност съществува прастара връзка, а към падежната система на писмено засвидетелствания старобългарски език дейксисът има пряко отношение. Корените на тази зависимост отвеждат в праславянски и предхождащия го езиков строеж, една от чиито характеристики е било наличието на „падежни форми с обстоятелствено (инструментално, социативно, локативно, аблативно) значение, образувани чрез прибавяне на задлози или деиктични частици към чистата основа и употребявани по-скоро като наречия" (Добрев 1982: 160).
Системните граматики на българския език представят местоименните наречия главно при описанието на адвербиумите. Съществува обаче мнение, че наречията с прономинален произход са част от класа на местоименията. Такава е позицията на Р. Ницолова (Ницолова 2008). Във „Философия на граматиката" О. Йесперсен (Йесперсен 1958:100) е включил местоименните наречия (заедно с числителните) към класа на местоименията .
В деиктичния трином аз - тук - сега ние виждаме реализацията на два от участващите в лингвистичната триада елементи - местоименията и местоименните наречия. Това е във формален план. При добавяне на функционалния аспект аз поема ролята на субекта, докато тук и сега са сирконстанти, изразители на обстоятелственост. Ако се приеме и тезата, според която местоименните наречия представляват адвербиални местоимения, или местоимения в адвербиална роля, то тогава тази триада ще се превърне в подчертано прономинална: аз е субстантив, докато тук и сега са адвербиални думи - родовото понятие местоимение получава частните си конкретики и затова има основания в най-общ смисъл триадата да бъде определена като прономинална. Демонстративите тук и сега в плана на парадигматиката са флективно неизменяеми и се родеят с неизменяемостта на наречията, докато личното местоимение споделя суплетивния характер на този прономинален вид. Лингвистичната триада местоимение - наречие - местоименно наречие и деиктичната, позната също като трином аз - тук -сега, притежават обединяващ деиктикоцентричен признак.
Разглеждането на въпроса за местоименните наречия и дейксиса се разполага в плана на оста аз - тук - сега и прагматичните измерения при деиктичните думи, каквито са някои от местоименните наречия. Посочената ос маркира локализацията. Локализаторите определят изказването по отношение на участниците в разговора, към координатите на пространството и времето. В. Г. Гак ги интерпертира в сферата на индексалните изрази. При тях референтът зависи непросредствено от ситуацията. Тук преди всичко се отнасят местоименията и други езикови средства с деиктичен характер, но в по-широк план влизат
195
и всички елементи, служещи за актуализацията на изказването, за установяването на неговата съотнесеност с действителността. Локализацията е три типа: лична - изразява се чрез местоимения, глаголни флексии и други; пространствена - чрез наречия и показателни местоимения, и темпорална - чрез глаголни форми и наречия за време (Гак 1992: 79 - 80).
Ролята на триадата местоимение - наречие - местоименно наречие спомага за изясняването на въпроса, отнасящ се до характеристиките на местоименинте наречия и тяхното локализиране в параметрите на езиковия клас. Причисляването на местоименните наречия в системните описания главно към наречията, различната и аргументирана позиция на Р. Ницолова за принадлежността им към местоименията, както и схващанията на други езиковеди, които по-горе бяха посочени, са в полза на изразяваното от нас мнение, че въпросът за местоименните наречия не е еднозначен.
Перспективна е тезата на А. Н. Тихонов (Тихонов2003: 399), който приема местоименните наречия за вид интегриращи думи, защото съвместяват значения на наречие и местоимение чрез указване на различни обстоятелства. В нашата концепция местоименните наречия определяме като интерклас. Формалните особености на този термин подсказват и неговата семантика. Местоименните наречия имат етимологично единство с местоименията, след като са унаследили от тях прономиналните корени, но изразявайки обстоятелства, поемат ролята на сирконстанти и се доближават до спецификата на думите, познати като наречия.
На мнение сме, че терминът интерклас отразява успоредено спецификите на местоименните наречия и би бил подходящ за тяхното назоваване. Пониженият морфологичен коефициент поради флективната неизменяемост и значително високият като изреченска реализация на прономиналните адвербиуми в статута им на обстоятелствени думи също потвърждава техния специфичен статут. Той е резултат от постепенни и вътресистемни състояния в диахронния развой на тези единици.
Литература:
Бенвенист 1974: Бенвенист, Э. Природа местоимений. // Общая лингвистика. Москва: Прогресс, 1974.
Блумфийлд 1968: Блумфилд, Л. Язык. Москва: Прогресс, 1968.
Бояджиев 2011: Бояджиев, Т. Българска лексикология. София: УИ „Св. Климент Охридски", 2011.
Велчева 1970: Велчева, Б. Наречието като част на речта. // Известия на Института за български език, XIX, 1970, 171-176.
Гак 1992: Гак, В. Г. Сопоставительная прагматика. // Филологические науки, № 3, 1992.
Добрев 1982: Добрев, Ив. Старобългарска граматика. Теория на основите. София: Наука и изкуство, 1982.
Исаченко 1965: Исаченко, А. В. Грамматический строй русского языка в сопоставлении с словацким. Братислава: Издательство Словацкой академии наук, 1965.
Йесперсен 1958: Есперсен, О. Философия грамматики. Москва: Издательство иностранной литературы, 1958.
Кацнелсон 2004: Кацнельсон, С. Д. Содержание слова, значение и обозначение. Издание третье. Москва: Едиториал УРСС, 2004.
Кибрик 1992: Кибрик, А. А. Местоимения как дейктическое средство языка. -Человеческий фактор в языке. Коммуникация. Модальность. Дейксис. Москва: Наука, 1992, 207-236
Леман 2002: Lehmann, Ch. Thoughts on grammaticalization. Second, revised edition. Erfurt, Seminar für Sprachwissenschaft, 2002.
Москов 1986: Москов, М. Проблемът за частите на речта. // Български език и
литература, 1986, № 2,
37-47.
Николаева 2008: Николаева, Т. М. Непарадигматическая лингвистика. („История блуждающих частиц"). Москва: Языки славянских культур, 2008.
Ницолова 1986: Ницолова, Р. Българските местоимения. София: Наука и изкуство, 1986.
Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. София: УИ „Св. Климент Охридски", 2008.
Норман 1976: Норман, Б. Ю. Система указательных местоимений в белорусском и болгарском языках. // Бюлетин за съпоставително изследване на българския език с други езици. 1976, № 5, 54-63.
Падучева 1985: Падучева, Е. В. Высказывание и его соотнесенность с действительностью: референциальные аспекты семантики местоимений. Москва: Наука, 1985.
Пашов 1981: Пашов, П. Морфологичен строеж на българския език. // Българският език - език на 13-вековна държава. Под редакцията на проф. Петър Пашов. София: Народна просвета, 1981, стр. 88 - 107.
Проскурин, Орехова 2008: Проскурин, С. Г., О. М. Орехова. Аутопоэзис дейктических матриц. // Критика и семиотика, вып. 12, 2008, 126- 34.
Реформатски 1979: Реформатски, А. А. Местоимения. // Очерки по фонологии, морфонологии и морфологии. Москва: Наука, 1979, 64-93.
Савченко1974: Савченко, А. Н. Сравнительная грамматика индоевропейских языков. Москва: Высшая школа, 1974.
Супрун 2013: Супрун, А. Е. Выбраныя працы. Праславянский язык. Старославянский язык. Церковнославянский язык. Мшск: Права i эканомша, 2013.
Тихонов 2003: Тихонов, А. Н. Современный русский язык. Морфемика, словообразование, морфология. Москва: Цитадель. 2003.
Чакърова 2000: Чакърова, Кр. Още веднъж за проявите на семантична интерференция в сферата на българските местоимения. // Научни трудове на Пловдивския университет, т. 38, № 1, стр. 71-78.
