CC BY
10
Научни трyдове на Съюза на yчените в България-Пловдив, серия Б. Естествени и хyманитарни науки, т. XV, 2013 г. Научна сесия „Техника и технологии, естествени и хуманитарни науки", 25-26 X 2012 Scientific researches of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series B. Natural Sciences and the Humanities, Vol. XV, ISSN 1311-9192, Technics, Technologies, Natural Sciences and Humanities Session, 25-26 oktober 2012.
КРИТИЧЕСКИЯТ ПОДХОД НА КРЪСТЕВА ВЪРХУ ТВОРЧЕСТВОТО НА СЕЛИН - МЕЖДУ ЕМПАТИЧНОТО ОБЩУВАНЕ И АНАЛИТИЧНАТА ДИСТАНЦИЯ
д-р Петя Тодорова ИИОЗ-БАН
В периода от края на 1970 години, Юлия Кръстева променя рязко критическата си позиция - не само относно сxвaщaнето си за текста и за писмото, но и на критическия си прочит. Тя изоставя статичната и висока позиция на теоретично майсторство и контрол над текста и приема динамичната и емпатична позиция на „съдействие с текста"1. Тя споделя, че: „това съдействие е първият период на псиxоaнaлизa: идентифициране, емпатия и любов. Тази нагласа много ясно повлия моя стил на писане, който не е честно казано „литерaтyрен", а преодолява много от ограниченията, свързани с понятията и с моделите, за да проникне в тайните на страданието и на yдоволствието, изпитвани от писателите."2
Тези думи xвърлят светлина върxy влиянието, което псиxоaнaлизaтa оказва върxy Кръстева и като теоретично направление, и като практика. Това е и причината за фундаменталната промяна в дейността й като литературен критик. Тя не говори за някаква еволюция, свързана с първите й теоретични текстове. Семанализът вече започва да разглежда писането като преживяване на дисторзия, свързана с кризата на личността. Поетическият език - реторичните фигури, ритмите, алитерациите стават симптоми, които силно се увеличават при регистриране на изразяването на личността в криза. Субектът в криза отказва да задържа нaxлyвaнето на нагона при символното оформяне на писаното.
Кръстева вече сxвaщa прочита като еквивалентен на псиxоaнaлитичното изслушване. Той не само възстановява, но и води до усещането за вътрешно съпреживяване с писателя, в момента на писането на текста, за да открие и да се изпита отново чувството, заложено в нaй-aрxaичнaтa псиxикa и в тялото. Решаващият процес на преобразуване на нагона в реч и неговото неотделимо следствие е непрестанното отиване и връщане (aller-retour) на субекта в криза между семиотичното възникване и неговото езиково артикулиране.
По този начин е възможно да се достигне същата степен на интимно въвличане в действието, необxодимо на псиxоaнaлитикa за отъждествяването с пациента в ранните етапи на лечението. В развитието си този процес има много названия, докато се достигне до етапа на анамнезата (волево припомняне на миналото) чрез графичното изложение. Последното за писателя е връщане във времето към наченките на връзката на знаците с езика. Читателят, от своя страна, пре-създава своите собствени детски латенции (особено ранните си опити за символно назоваване). Това инволутивно свиване и преодоляване в и чрез динамиката на проекцията на субекта в творчеството е необxодимо условие за прераждането.
Както писането, така и четенето подтиква пс^ологически към ново начало. Чрез
1 Kristeva, J. Au risque de la pensée, Paris, éd. de l'Aube, 2001, p. 63.
2 Guberman, R. Julia Kristeva Interviews Columbia University Press, New York, 1996, p. 206-207. 128
идентификацията се осъществява действието „субект в процес", при което читателят пре-създава себе си. Той се потапя в себе си и чрез това „действително съживяващо преживяване" снема всяка форма на идентичност и единство. По този начин се достига до един изпразнен от смисъл ход, който представлява условието за естетическо удоволствие, което достига до процеса на пресъздаването - поетично, интерпретативно, а също и субективно - на осъзнатата реалност.
Кръстева подчертава необходимото дистанциране, присъщо за анализа на текста и описанието на идентификационния процес, който той притежава. Между символната идентификация и интерпретационного отдръпване се разиграва прочитът. Неговата способност за прераждане, изглежда, има по-малка възможност за осмисляне на прочетения текст (да му даде смисъл), отколкото да пресъздаде пътя на отиване и връщане (aller-retour) от нагона към смисъла (чрез появата на знака) и от смисъла към нагона. С други думи изследователят трябва да се задържи в речта, която е едновременно и на писателя, и на читателя, както и въобще на всеки човек.
Произведението Влстта на ужаса. Опит върху абжекцията03 прави анализ на почерка на Селин, но се вписва в по-широк замисъл, който има за цел да се определи понятието абжекция. То започва с феноменологично описание на абжекцията, последвано от психоаналитична концептуализация. Кръстева прави опит в обяснението на логиката на фобията и на „граничните състояния", близки до психозата. Тя ги разглежда като произхождащи от предедипови ситуации, при които тялото на детето още не е независимо от майката и от желанието си към нея. Преди да достигне до разделянето на субект от обект, което впоследствие ще доведе до способността да назовава, детето е в затруднено и двойственото отношение - на отблъскване и привличане към тялото на майката, което още не е някой друг, или е аb-ject.
Следва анализ на политеизма, на Стария Завет и на християнството, който води до заключението, че от различните ритуали за пречистване до хранителните и морални забрани, върху които се основава всяко общество, религиите и културните практики се явяват типове катарзис. Те създават ритуали, които имат за цел пречистването на човека от неговата нечиста част и да му позволят да предотврати изначалния страх от несигурността по отношение на идентичността - собствената си и на другия. Изправени пред упадъка на религиите, които вече не осигуряват регулационната си функция при деликатни състояния и при криза на личността, свързани с абжекцията, Кръстева си задава въпроса как в днешно време би било възможно да се представят символно тези гранични състояния. Освен психоанализата, изкуството и особено модерната литература, според нея, са средства да се говори за и от тези гранични състояния, т.е. те да се преодоляват.
Така тя избира текстове на Селин, за да проучи как при този писател, въображаемата несигурност, произхождаща от невъзможността за собствена идентификация на аз-а и за откъсване от образа на майката, се проектира върху други обекти в света, свързани с детството, смъртта, еротичното, както и с личностите от политическата история. Двойствеността преобладава, както при представянето на страдащото тяло, в непрекъсната готовност за падение в калта, така и в това на жена понякога идеална, понякога ужасно деградирала.
Освен това, при Селин ясно се наблюдава и обсебването му от една ключова фигура в съвременната история - евреинът. Той е обрисуван като ограничена личност, която може да бъде един вид брат и едновременно враг, на когото завиждаш, като освен това са му
3 Kristeva, J. Pouvoirs de l'horreur. Essai sur l'abjection, Paris, Seuil, 1980.
приписани всякакви хомосексуални безсъзнателни унижения, които според Кръстева, могат да се вменят на този образ, който в качеството си на чужд и друг не предполага ясна и сигурна идентификация.
Това изяснява сложния начин, по който антисемитизмът се установява при Селин поради наличието на личната абжекция, която изгражда безсъзнателното на много хора и задейства характерната за това състояние нестабилност - в отношението към себе си и към другия. Това се изразява в постоянното търсене и съответно в откриването на обект за жертва. В конкретния случай тя бива открита в историята на християнството и на европейското общество, която превръща евреите в изкупителна жертва на тази фантазия. Обсебен от нечистото, Селин се стреми да подчини своя текст на логиката на библейския текст. Въпреки това, без да поема пречистващият път на религията, неговият текст се настървява, като запазва библейската апологетична острота, в преследване на въображаеми абжекции, като ги превръща в политически реалности. Така той пренебрегва литературната обработка на абжекцията, за да я с замени най-болната идеология - тази на изкупителната жертва. Селин буквално излага потисканото като нещо преминаващо към действие, което гарантира загубата на процеса на катарзис и на сублимацията.
Като възстановява по този начин генезиса на личността и на почерка на Селин и без да оправдава екстремистките му позиции, Кръстева изяснява кохерентността в начина му на мислене. Това е следствие от анархията и желанието да се самоизключиш, за да не понасяш вече тежестта на кодовете, без значение дали те са обществени, езикови или морални. Кохерентност, която се повтаря както в темите, които разработва, така и в провокативните му политически позиции, и в стила му на писане. Селин, който казва, че иска да напише апокалиптична трагедия за Потопа, се налага като велик стилист на граничните състояния. Всъщност, за него начинът да не умре, без значение дали като господар или като жертва на абжекцията и на неназовимото е да ги назовава на измислен отново език, който директно показва кървавата си маргиналност - на език, едновременно осмиващ и възпяващ, зареден с изключителна емоция, смесващ по необичаен начин жаргон и експеримент с езика - при това чрез нечувани дотогава метафори.
Психоаналитичните и литературните преживявания вървят редом и се влияят едно от друго. Литературният текст не е обикновен хетерогенен обект, върху който могат изкуствено да се „залепят" психоаналитични понятия. Докато проучва творчеството на Лотреамон, Маларме (La révolution du langage poétique), Арто (Polylogue), Кафка, Шекспир, Бодлер, Стендал, Батай (Histoires d'amour), Нервал, Дюрас (Soleil noir. Dépression et mélancolie), Барт, Сартр, Арагон (Sens et non-sens de la révolte; La révolte intime), Колет (Le Génie féminin, tome III Colette), Кръстева подхожда към техните произведения и с характерното за психоаналитика вслушване в изказа, като поставя въпроси, минаващи отвъд или недостигащи границите на засвидетелстваните им до момента значения, които тя нарича „неозначаващ субстрат на езика". Това са онези раннодетски латентни съдържания от семиотичен порядък, които биха могли да бъдат четени и съответно - интерпретирани в литературния език.
Причината за фокусирането на вниманието върху Властта на ужаса. Опит върху абжекцията, е фактът, че това е емблематично произведение за въвеждането на интертекстуалния подход при хуманитарните изследвания, характерен за критичното мислене от периода на втората половина ХХ в. Конкретно при Кръстева, след средата на 1970 г, интертекстуалния подход намира израз между аналитичната дистанция от текста и емпатичното общуване с него, когато литературният прочит за нея се превръща в „съдействие с текста"4
4 Kristeva, J. Au risque de la pensée, Paris, éd. de l'Aube, 2001, p. 63.
130
Библиография:
1. Guberman, R. Julia Kristeva Interviews, Columbia University Press, New York, 1996.
2. Kristeva, J. La révolution du langage poétique, Paris, Seuil, 1974.
3. Kristeva, J. Polylogue, Paris, Seuil, 1977.
4. Kristeva, J. Pouvoirs de l'horreur. Essai sur l'abjection, Paris, Seuil, 1980.
5. Kristeva, J. Histoires d'amour, Paris, Gallimard, 1985.
6. Kristeva, J. Soleil noir. Dépression et mélancolie, Paris Gallimard, 1987.
7. Kristeva, J. Sens et non-sens de la révolte, Paris, Fayard, 1996.
8. Kristeva, J. La révolte intime, Paris, Fayard, 1997.
9. Kristeva, J. Au risque de la pensée, Paris, éd. de l'Aube, 2001.
10. Kristeva, J. Le Génie féminin, tome III Colette, Paris, Fayard, 2002.
Рецензент: доц. д-р Валери Личев
