CC BY
67
24. Sinclair, J. McH. Corpus Evidence in Language Description. [Text] / J. McH Sinclair // In: Wichmann et al. (Eds.), Teaching and language corpora. London: Longman 1997. - P. 27-39.
25. Sinclair, J. McH. New Evidence, New Priorities, New Attitudes. [Text] // J. McH Sinclair // In: Sinclair J. McH. (Eds.), How to Use Corpora in Language Teaching. Amsterdam / Philadelphia: John Benjamins, 2004. - P. 271-299.
26. Stevens, V. Concordance-based Vocabulary Exercises: A Viable Alternative to Gap-fillers. [Text] / V. Stevens //In: Johns, Tim/King, Philip (eds.), Classroom Concordancing (ELR Journal 4) 1991. - P. 47-63.
ЛИТЕРАТУРОВЕДЕНИЕ Ангелова, София Ангелова
Кандидат филологических наук, доцент Университета имени Асена Златарова, Бургас, Болгария
УДК 821.162 ББК 83.3(4Бол)
ИСПЫТАНИЯ НОРМАЛЬНОСТИ В БОЛГАРСКОЙ ПРОЗЕ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЯ ДО 80-Х годов хх века
В данной статье рассматриваются в сопоставительном плане проявления, функционирование и значение безумия в болгарской прозе на протяжении одного столетия - с 1878 года, Освобождении Болгарии от турецкого рабства, до конца 80-х гг. XX века.
Ключевые слова: болгарская литература; художественная проза; безумие; диахронно-исторический подход; оппозиция нормальность-безумие.
TESTING NORMALITY IN THE BULGARIAN PROSE FROM THE LIBERATION PERIOD TO THE 80th OF THE TWENTIETH CENTURY
The article considers functioning and value of madness in the Bulgarian prose throughout a century - since 1878, Liberation of Bulgaria from the Turkish slavery, until the end of the 80th of the XX century in the comparative plan of manifestation.
Key words: Bulgarian literature; art prose; madness; diachronic-historical approach; opposition normality-madness.
ИЗПИТАНИЯТА НА НОРМАЛНОСТТА В БЪЛГАРСКАТА ПРОЗА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО 80-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК
В статията се разглеждат в съпоставителен план проявите, функциониране-то и значението на безумието в българската проза за период от едно столетие -от 1878 г., Освобождението на България от турско робство, до края на 80-те години на ХХ век.
Ключевые слова: българска литература; художествена проза; безумие; ди-ахронно-исторически подход; опозицията нормалност - безумие.
Художествената литература често пренапряга границите на нормалността, поставяйки на изпитание постулатите на «здравия разум», на общоприетото поведение и мислене за човека и света, а нерядко и престъпва тези граници, от-праща героите и сюжетите си в пространствата на лудостта. Задачите, които литературата поставя и/или решава чрез лудостта, са от екзистенциално, соци-ално, нравствено и психологическо естество. Литературната лудост е обикнато поле за експерименти, доколкото предоставя широки възможности за поставяне на иначе неприемливи, често непозволени и подлежащи на идеологическа санкция въпроси, тя е антисистемна и контраадаптивна, подривна спрямо съще-ствуващия ред. Лудостта е не само проявление на несъзнаваните и опасни за света на разума и реда желания, на изтласканите извън обсега на съзнаваното инстинкти, но и на възможността (понякога единствена) за вербализация на съкровените, потиснати или неосъзнати стремежи към свобода, социална спра-ведливост, висока нравственост. В полето на фикционалното тя е и средство за постигане на смисъл отвъд пределите на ежедневния практически опит, начин да се надхвърлят ограниченията на приеманото за нормално, за да се назове не-назовимото, да станат явни най-съкровените импулси, да се оспори непоклати-мият на пръв поглед категоричен императив на здравия разум. В този смисъл хоризонтите, които литературната лудост предлага, се припокриват с една от функциите на художествената литература: да бъде, според В. Стефанов, кон-траадаптивен фактор срещу подредения и нормативно обработен свят, тъй като именно чрез нея се реализират «бягствата» от отегчителните всекидневни самоличности, осигурява се излизането от баналността на живота, доколкото лите-ратурата винаги е била в състояние да взривява очевидното и да поддържа ал-тернативни светови преживявания [Стефанов, 2004, с. 13]. Или ако може да се твърди, че литературата е форма на свобода, изпитание на онтологичната неси-гурност на човешкото битие, отвързване от кола на колективната сигурност, «обезумяващо» политане в тъмното, раззинало се в самите нас, то именно лудостта предлага на литературата максимални възможности в тази посока. Литера-турната лудост не просто проблематизира нормалността, а сама често бива оценностявана в художествените текстове чрез разместването на позитивно-негативната натовареност в опозитивната двойка нормалност-лудост, за да бъде представена като мяра - в народопсихологически, социален, нравствен или екзистенциален аспект.
Настоящият текст си поставя за цел да проследи функционирането и употребите на лудостта в българската следосвобожденска художествена проза, тъй като до момента липсва цялостно и подробно осмисляне и представяне, тоест концепция за лудостта като художествен факт в българската литература, независимо от многобройните частни, ориентирани към отделни произведения, творчеството на някои автори, жанрове или направления, изследвания (изклю-чение прави една програмна статия на Елка Константинова, представяща основно романтическата и неоромантическата трактовка на сюжета за лудия в българската проза в светлината на антитоталитарните нагласи от 90-те години на ХХ в. [Константинова, 1998, с. 51-53]). Той се опира на диахронно-
историческия метод, полагайки литературната лудост в широко интердисциплинарно поле и търсейки нейните национални, политико-социални, социокул-турни и психологически измерения през призмата на художествените творби.
Осемдесетте години на българския Х1Х век за литературата са време на ко-ренни промени - тя излиза от прякото си обществено битие и постепенно се формира като самостойна естетическа дейност per se, превръща се в истинска национална литература на свободна държава. Независимо от множеството задачи, които има да решава, това първо следосвобожденско литературно десетиле-тие е белязано с доминация на епическото и мемоарното начало в осмисляне на близкото минало - националноосвободителните борби, Априлското въстание, Руско-турската освободителна война. Тук именно лудостта бива пресемантизи-рана, оценностена и натоварена с високата мисия не само да представи обречения героизъм и саможертва на кротките занаятчии, изправили се с наивните си черешови топчета срещу вековната империя в името на свободата, но и да обоснове същностната народопсихологическа задача - трансгресивната промя-на на съзнанието, превръщането на роба в свободен човек. Литературата на де-сетилетието, в своите спомняния за националноосвободителните борби, негласно приема за мото Ботевото «Свестните у нас считат за луди» и макар че то е с висок социален заряд и ангажимент («Богат е», казва, пък го не пита / колко е души изгорил живи, /сироти колко той е ограбил...), пресемантизира лудостта като събуждане на волята за свобода у петстотингодишния роб и тази метафорична лудост бива оценностена като върхова проява на патриотизъм. Трактов-ката се среща в мемоарната литература от периода и най-вече в христоматийни-те «Записки по българските въстания» на Захари Стоянов, където се преплитат няколко различни мотива за лудостта:
-Толерантното отношение на турците към лудите, доколкото в империята са непознати наказателните и дисциплиниращите практики спрямо тях (то много може да спечели пред простодушните турци, които не бяха престанали още от да не уважават пиените и да благоговеят пред лудите, били те от каква-то и да е народност; Ако не беше той да каже на пашата, че съм бил луд и постоянен негов роб във фабриката, то досега гробът ми не щеше да се позна-ва.; Турците са големи обожатели на лудите.).
-Полудяването на предателите в резултат от угризения на съвестта (Няколко месеца след нашияразговор Величко Симеонов полудя... Аз зная много шпиони, които след Освобождението ни или полудяха, или пък умряха без време, по причина, че тяхната нечиста съвест не ги е оставяла на мира) - мотив, познат още от предосвобожденската литература, драмата «Иванку, убиецът на Асеня» от Васил Друмев.
-И най-вече интерпретацията на апостолската дейност и на самите инициа-тори и участници в Априлското въстание като «лудост» и «луди» (луди работи; лудешко поведение; луди глави; луди момчета; аз най-после ставам луд и пр.).
Кулминация и завършек, художествена интерпретация на тази тенденция в интерпретацията на лудостта е романът «Под игото» на Иван Вазов, публику-ван в самия край на десетилетието като подлистник в списанието на проф. Иван
Шишманов. Първият български роман е изключително новаторски по своята структура и организация. Доколкото той във всеки свой ред крепи зададената от паратекста си (Под игото. Из живота на българите в предвечерието на Ос-вобождението) задача, успява да сплете в органично цяло две художествени линии: романтично-революционната (високите персонажи - апостолите Бойчо Огнянов, доктор Соколов, Каблешков, и съответстващите им маргинали - лу-дият, слепецът, сирачето, блудницата, обитаващи периферията на социалното пространство) и реалистичната (жителите на Бяла черква с техния ежедневен живот, грижи и радости). Така, от една страна, осъществява първия по време и ненадминат по силата на своето послание в българската литература художествен експеримент на тема какво се случва с душите «под игото», а от друга -чрез органичното сливане на двете художествени линии - битово-реалистичната и романтично-приключенската, задава богата и цялостна картина на българското общество в края на робството, съчетавайки с неповторима художествена мяра авантюрно и битово, романтично и реалистично, героично и смешно, възвишено и низко. Съвместяването, пресечната точка на тези две задачи е в мотива за лудостта - в апостолската фигура и функция като «лудост», провокираща «полудяването» на нормалните за идеята и волята за свобода. Те-мата е разработена чрез няколко преплитащи се, взаимоотекващи и допълващи се мотива, при което мотивът за съня на роба и пробуждането му за свободата от предосвобожденската литература отзвучава в сложното взаимодействие между мотивите за лудостта и нормалността, пиянството и трезвостта, слепотата и проглеждането, предателството и верността, осиротяването и бащинството. Тези мотиви функционират на две различни равнища в романа, в поредица от съответствия и превключвания между битово-реалистичното и героично-романтичното, разиграват се, преплитат се, зазвучават в един общ акорд и се фокусират именно в мотива за лудостта. Той - в съответствие със структурата на романа - функционира на три различни равнища: от лудостта като болестно състояние - Мунчо, през симулираната, изиграната, театрализираната лудост -г-н Фратю, до метафоричната «лудост» като порив за свобода на цял един народ. Различните й прояви са преплетени в тематична мрежа, обхващаща сми-словите равнища на целия текст, и са в съответствие с цялостния замисъл. В полето на тези съответствия е положен и нейният език: езикът на лудостта-болест, езикът на метафоричната лудост-свобода и езикът на театрализираната лудост. Имитативният език на мнимата, театрализираната лудост (г-н Фратю) е продължен по логиката на повествованието от езика на мнимата свобода («езикът на liberté-то» [Стефанов, 2000, с. 115]), която бързо захвърля театрал-ния костюм на патриотизма и леко изминава обратния път от Vivat за българ-ското liberté до Да живее негово величество султанът!. Лудостта-болест (Мунчо) е интерпретирана и като невъзможност за пребиваване в разбираемо-стта на езика. Неговата недостатъчност намира своите проявления в откъслеч-ността на фразите, в накъсани, елиптични, безглаголни или безподложни изречения или в най-ниското на речта - попръжните, а недостатъчността на смисъла се компенсира от невербалния език на жестовете. Търсейки своите основания в
езика, свободата намира своя езиков еквивалент единствено в лудостта. Основ-ният аргумент на тази операция, по логиката на повествуването за «живота на българина в предвечерието на Освобождението», т.е. все още «под» игото, е в общата им трансгресивност. От една страна, дискурсът на лудостта е «репреси-ран», «дисциплиниран», «изтласкан» и пр., но такъв е и дискурсът на свободата. От друга, речта на метафоричната лудост/свобода е екстатична, излизаща извън границата на логиката и залагаща друг ред на означаемост. Тя не търси своите основания (защото не би могла да ги открие) в прагматиката на езика. Високо емоционална е, състояща се предимно от оптативни и възклицателни, накъсани, недовършени, елиптични, безподложни или безглаголни изречения. Често влиза в противоречие с практиката на ежедневния език и логиката на здравия разум. Придружена е от невербалния език на екстатичния жест. Тоест по своите външни характеристики тя е максимално приближена до речта на Мунчо. Речта на метафоричната «лудост» на желанието за свобода и речта на болестното отклонение се уподобяват, доколкото речта на метафоричната лу-дост е интерпретирана като единствено възможната, трансгресивна реч, която да изведе роба от практиките на бита и прагматиката на езика в еуфоричните, отвъдни спрямо робската битийност, пространства на свободата. Това сближа-ване във финала на романа, след връщането на робите в робската им битийност на страх и грижа единствено за физическото оцеляване и след героичната гибел на апостолите, провижда езика на лудостта-болест като единствена възможност да изговори протеста, отчаянието, обичта, порива към свобода, да изговори чо-вешкото имено чрез своята лишеност, убогост и недостатъчност на човешкото (Този луд беше единственият човек..., който се осмели да протестира - под-чертаването мое С.А.). Така лудостта в първия български роман не просто про-блематизира мотивите за робството, свободата и страха, за техните измерения в съзнанията и превъплъщенията им в езика, но и задава висока романтическа мяра в интерпретацията на лудостта в българската литература.
През 90-те години на българския Х1Х век и в самото начало на следващия при изградени и действащи държавни институции и окончателно завършило социално разслоение се засилва напрежението между традиционно и модерно съзнание, град и село, богатство и бедност. В реалистично ориентираната българска проза се появяват фигурата на бедняка, на малкия човек в неговото безсилие пред държавните институции и техните представители. Продажността, меркантилността, политическата партизанщина и най-вече липсата на високи обществени идеали, както и появата на първите модернистки тенденции постепенно водят до деепизация на прозата, до стремително развитие на малките жанрови прозаически форми. На фона на тези процеси употребите на литера-турната лудост биват преориентирани - тя е натоварена със значим социален ангажимент, а заедно с това се провижда като морален коректив на обществе-ните нрави. Оценностяването на лудостта, в опозиция с нормалността, про-дължава във Вазовото творчество, но вече в рамките на частния живот в разказа «Павле Фертигът» (17 септември 1895 г.), през призмата на братската обич и саможертва (Лудо, ама по-свястно от много свестни...). Образът на Павле, в
основните си характеристики, попълва една значима липса в българската литература до този момент - фигурата на шута. Зад шутовското обаче - полуумен, безпричинно весел, несмислено дърдорещ, иронично язвителен, пеещ, премя-тащ се презглава, с дрипави дрехи и жалка външност, се крие грижата и финан-совата подкрепа за следващия медицина в Швейцария брат. Маркирана у Вазов, тази линия впоследствие през 20-те и 30-те години бива продължена и допъ-лнена чрез сближаването на образа на градския идиот, на странните дрипави селски безсребърници в творчеството на Йордан Йовков - Люцкан, дядо Слави, Живко, Серафим, Другоселеца, Алипия, доближаващи се до модела на юроди-вия, на «светия идиот», макар и в одомашнени, битово-патриархални рамки на художествено изображение [Кирова, 2009, с. 133-142]. Лудостта, един от цен-тралните мотиви в цялото Вазово творчество, е подложена на специфично пре-въртане в двадесет и петата част, «Лудницата», на разказа «Кардашев на лов». От една страна, липсата на високи, романтични причини за психическите забо-лявания, тяхната снизеност, принизяване, битовизиране (причинени са от изгу-бени съдебни дела, фалити, неуспешно търсене на скрити съкровища, пожари и пр.), биват разчетени както от главния герой, така и от критиката като симпто-матични за бездуховността и меркантилността на обществото. От друга страна, лудостта в разказа е специфична авторефлексивна операция от страна на писателя, авторска проява на цялостно пародийно светоотношение, което снизява не пародираното, а самото себе си поради невъзможността си да изрази по позитивен път романтико-героическите ценности. [Янев, 1989, с. 69; Пенчев, 2013]. В тази част от разказа за пръв път в българската проза се появява и образът на клиниката за психично болни, доколкото седем години преди това - на 1 януари 1888 г. - като Психиатрично отделение в рамките на Александровска болница е основана първата институция от този род в България. До този момент - Вазови-те произведения са представителни в този смисъл, а и дълго след това, към пси-хично болните не се прилагат ограничаващи, наказателни или дисциплиниращи практики и те се ползват с относителна свобода. Изключение представлява в този смисъл отношението към Мунчо в «Под игото» след съмнението в преда-телство (Трябва да прибавим, че Стефчовото предателство остана в тайна: всичката вина и негодувание паднаха върху злочестия идиот, комуто игу-менът с бой изтръгна изповедта, че е бил единственият свидетел на заравя-нето труповете. Нему му отнеха свободата и го заключиха като някой бесен луд в кулата, до манастирската вратня). Но дори тогава героите проявяват обичайната - както в «Под игото», така и в «Чичовци», симпатия, съчувствие и състрадание към лудия (да отмъщаваш на един идиот... Мунчо е лишен от съзнание. Тоя нещастник сам не е отбирал, че прави предателство... - «Под игото»; Невинен человек е... - «Чичовци»). Разказът «Лудата» на Елин Пелин е кулминация в употребите на лудостта като проявление на напрежението между традиционното и модерното, селото и града, малкия човек и държавните институции в творчеството както на Елин Пелин, така и на редица други автори от края на Х1Х и началото на ХХ век - Михалаки Георгиев, Тодор Влайков и пр. Лудостта в Елин-Пелиновия текст е възможност да се зададат най-болезнените
обществени и екзистенциални питания, както и - през отричането на всички институции, включително и на упованието в църковната - да се заяви социал-ният ангажимент на художествената литература в отчаяните вопли на лудата Илчовица на финала на разказа (Няма правда... Няма бог!... Царят трябва да се разцари... Владиката да се развладичи... Попът да се разпопи... не лъжете ни... Помогнете ни... избавете ни... Кажете ни истината!...) [Ангелова, 2011, с. 39-45].
Трите войни - Балканската, Междусъюзническата и най-вече Първата све-товна, пораженията, националните катастрофи, последвалият политически пре-врат и събитията около Септемврийското въстание, значително допринасят за резкия обрат в литературния процес и подготвят почвата за авангардните течения през 20-те години. Ужасите на войната, обезценяването на човешкия живот, избуялите корупционни процеси и незаконното забогатяване на определена прослойка от обществото, погребаните следосвобожденски идеали провокират съответно през 1919 г. и 1920 г. две от най-силните произведения в българската литература, в които мотивът за лудостта заема централно място - «Мъничък свят» от Г еорги Райчев и «Малкият Содом» от Г еорги Стаматов. Един от най -видните представители на критическия реализъм в българската проза, Стаматов рисува сблъсъка между идеалите на завърналия се от тригодишен плен Митя Абаров с новите, следвоенни реалности - примирението на поражението от войната, погребаните надежди за обединение на отечеството, незаконното забо-гатяване на бащата през военните години, годежа на сестрата с чужденец от окупационните войски - и невъзможността на героя да приеме и да се адаптира към тях. На чисто езиково равнище този сблъсък се проявява дори във вътреш-ните монолози и в речта на героя, белязани с една възрожденска и следосвобо-жденска реторика, която влиза в рязко противоречие с практицизма и прагматизма на новите времена. Наративът поставя «лудостта» (тежкото депресивно състояние) на Абаров под съмнение, по-скоро удобно оправдание на семейст-вото за «неадекватното» му поведение, а суицида представя като единствения възможен изход поради отказа му от какъвто и да било конформизъм. В този смисъл интерпретацията на «лудостта» в «Малкият Содом» придобива култур-ноантропологични измерения - като сблъсък на два свята, две ценностни ориентации, два различни погледа към миналото и настоящето, оказали се напълно непроницаеми един за друг. Повестта «Мъничък свят» от Георги Райчев носи някои от характерните белези на наложилия се през 20-те години диаболизъм, чийто представител, редом с Константин Константинов, Светослав Минков, Владимир Полянов, е и самият Райчев. Героят, макар и на фронта, живее в собствен, изолиран, «мъничък» свят, съсредоточен е изцяло в личните си преживя-вания, спомени и любовни терзания, от които го изтръгва човешката месоме-лачка на Първата световна война. «Лудостта» на завърналия се отново на фронта след тежка черепно-мозъчна травма Липованов е всъщност рязко преосмис-ляне на себе си и собственото поведение, излизане от егоцентричното същест-вуване в ограничения вътрешен свят, както и невъзможност за справяне с пре-
живения потрес от ужасите, от антихуманната същност на войната [Ангелова, 2011 с. 451-456].
Сънищата, виденията и кошмарите, отчуждеността и изолацията от реалния живот и от другите впоследствие се задълбочават в творчеството на т.нар. диа-болисти. През техните произведения - особено характерно в този смисъл е творчеството на Владимир Полянов - в българската литература проникват асо-циалното поведение на човека, оставен сам на себе си в големия град, патоло-гичното и налудното, раздвоението на личността, непровокираната от очевидни външни обстоятелства склонност към убийство. За първи път в българската проза лудостта няма преки обществени, народопсихологически, социални или нравствени задачи и функции. Макар че безумието, както и мотивът за демо-ничния двойник, естетиката на страха и ужаса, доминацията на ирационалното и несъзнаваното в човешката природа стават проява на дехуманизацията и то-талната отчужденост на личността от света и от себе си, на сериозния антропо-логичен кризис, настъпил в българското общество през 20-те години на ХХ век. В този смисъл, независимо от силните влияния на романтизма (предимно нем-ския - Хофман например) и на авангарда (Еверс, Майринг, По, Пшибишевски и др.), би могло да се приеме като достоверно настояването на Владимир Полянов през целия му живот, че психологизмът в тази проза не е резултат от външни влияния, а от лични нагласи и преживявания [Аретов, 2000, с. 70-81; Пиндиков, 1988]. Под натиска на критиката, предимно лявата, а и поради известно самоизчерпване, доколкото борави с ограничен набор от теми и мотиви, диаболизмът приключва в рамките на десетилетието, сбогувайки се весело и автопародийно със себе си в написаната съвместно от Константин Константинов и Светослав Минков повест «Сърцето в картонената кутия» и в разказа «Жената в жълто» от Владимир Полянов. Независимо от това, сатиричното, па-родийното и гротесковото начало, както и раздвоението на личността като обект на художествено изображение - значимо наследството на диаболизма в българската проза - резултират в един от шедьоврите на българския разказ, «Човекът, който дойде от Америка» от Светослав Минков, който представлява значима трансформация на мотива за лудостта в българската литература в контекста на «модерните» времена - подчиняването на човека от робота, предназначен първоначално за помощник в ежедневния живот, и постепенната налуд-на самоидентификация с машината. От една страна, разказът се вписва в заси-ления интерес на литературата от периода към техниката и отношението човек-машина, от друга, проспективно провижда (заедно със значителна част от творчеството на Минков) деструктивната спрямо личността, дехуманизираща за-плаха, която придобива подчинението и преекспонирането както на техноло-гичния напредък, така и на рекламата. Значимо явление през 20-те в разглежда-ния контекст представлява романът на Антон Страшимиров «Хоро», вписан в т.нар. «Септемврийска литература», където лудостта - финалното хоро на Ка-панката - е израз на тоталното преобръщане на ценностите, на доминацията на насилието и злото, на невъзвратимото крушение на изконните ценности, кул-
минация на което е загубата на майчинската, закриляща и пораждаща, функция на земята, превръщането й в гроб.
Особено важна роля, радикално различна от позитивната й натовареност, от функцията й на нравствен, социален и пр. коректив, придобива лудостта в екс-плицитния план на творчеството на Димитър Димов - романите «Осъдени души», «Тютюн» и незавършения «Роман без заглавие». На фона на големия со-циално-политически прелом, който се извършва в българското общество по време и след края на Втората световна война, прозата на Димов разполовява света на два свята - «стар» и «нов» - в сблъсъка им по време на Г ражданската война в Испания («Осъдени души») и през 30-те и 40-те години в България («Тютюн» и «Роман без заглавие»). Лудостта, в различни проявления - шизофрения, неврастения, мания, истерия, старческо слабоумие, алкохолизъм, наркомания, суицидални наклонности и пр., е вменена на представителите на «ста-рия», буржоазния свят, както и на присъединилите се и гравитиращите към него по личен избор, като белег за неговата обреченост и вътрешно загниване. И до-като в сюжета за «осъдените души» в едноименния роман е функционално оправдана и защитена в лицето на фанатичния йезуит Ередия и на командващия франкистките войски дон Бартоломео с налудните им блянове по световна ка-толическа империя (лудите, които бяха заели властта), то в «Тютюн» катего-ричността на подобно твърдение е максимално разколебана, макар и имплицитно, нетърсено и вероятно нежелано от автора. Граничните психически състоя-ния на героите се предопределят от пребиваването им на самата граница на сблъсъка между двата свята, т.е. от граничността на политическата и социокул-турната ситуация, а този сблъсък е и сблъсък на ценности, на морални норми, на поведенчески модели, при което границите на нормалността стават относи-телни и подвижни, зависими (в рамките на повествованието) от чисто идеологически и класови критерии. Но ако героите от «стария» свят са подвластни на лудостта или уверено са се запътили към нея именно поради принадлежността си към този свят, т.е. определяща е социално-класовата им принадлежност, то героите от «новия» свят по отношение на редица свои поведенчески характеристики и възгледи за отношенията между хората също се движат на границата на нормалността, а често я и преминават, като при тях решаваща е партийно-идеологическата им ориентация, зад която ясно прозират догматизмът и фана-тизмът. Крайният резултат е един и същ и за двете групи герои, а в контекста на огледалната архитектоника на романа «Тютюн» по отношение на гибелното въздействие върху нормалните проявления на човешките характери и психика концернът «Никотиана» и Партията са със знак за равенство. Отклоненията от нормалността имат по-широки граници от експлицитно заявените в текстовете на Димитър-Димовите романи и не се свеждат и не могат да бъдат интерпрети-рани единствено с медицинските наименования на психическите разстройства и патологичните състояния на героите от «стария» свят. Въпреки настойчивите внушения, класовата им детерминираност не е единственото обяснение за тях. Основанията им са от онтологичен и екзистенциален характер и едно от голе-мите достойнства на романите е, че въпреки привидното спазване на идеологи-
ческите норми и предписания, в дълбинните си пластове текстовете проблема-тизират драмата на обсесивната и безогледна целеустременост, фанатизма и догматизма, в името на които е пожертвано човешкото [Ангелова, 2011, с. 46-54].
През 70-те и 80-те години на ХХ век употребите на лудостта са израз както на антропологичния кризис, настъпил в българското общество, така и на кон-трасистемния и контраадаптивния характер на литературата. Чрез нея биват по-ставяни фундаментални екзистенциални, социални, нравствени и психологически питания, подлежащи иначе на идеологическа санкция. В творчеството на Павел Вежинов и Дончо Цончев границите на нормалността биват пренапряга-ни, поставяни на изпитание, редом с границите на човешкото изобщо в търсене на нови и непознати до момента пътища за изява на човешките възможности.
В повестите и романите на Вежинов употребите на лудостта граничат с на-учнофантастичното (впрочем етикетът «научна фантастика» през тези десети-летия се оказва особено удобен за справяне с натиска на официалната идеология и санкциониращото зорко око на цензурата - в рамките на т.нар. научнофантастична проза биват преиздадени, т.е. възкресени за читателската публика диаболичните разкази и повести на Георги Райчев, Светослав Минков, Константин Константинов, Владимир Полянов например, над които е тегнела десе-тилетна забрана). Мотивът за лудостта като отвързване от котвата на здравия разум, като възможност за полет, в буквален и преносен смисъл, за прекрачване отвъд пределите на ежедневния прагматичен опит е основен за осмисляне по-сланията на повестта «Бариерата» (1976 г.), както и на свързаните с нея в триптих повести «Белият гущер» (1977 г.) и «Езерното момче» (1978 г.). В този смисъл повестта «Бариерата» е симптоматична както за възможност-та/невъзможността да се прекрачи непреодолимата символична бариера на кон-венционалното съзнание, така и за самото повествование да се справи с идеоло-гическия диктат на 70-те.
«Бариерата» е възлова според изследователите на творчеството на Павел Вежинов за пътя на прозата му към духовната освободеност от идеологически-те норми, а разчупването на светогледните и ценностните хоризонти се свързва по правило с някакво кризисно състояние на психиката. Съвременните етични противоречия се преобразуват в противоречия между пределността на същест-вуването, доминирано от елементарно-прагматичния здрав разум, и безпредел-ните, макар все още скрити възможности на търсещата човешка мисъл, възможности и стремежи [Игов, 1996, с. 559-560; Беляева, 1994, с. 57-58].
Кризисното състояние на психиката, обвързано със сблъсъка на различни светогледно-познавателни и на морално-поведенчески позиции се проявява като прекомерна впечатлителност в «Езерното момче». В «Белият гущер» - като аутизъм и шизофренно-параноични прояви, водещи до убийство, а неизбежното търсене на нравствените аспекти отвежда до липсата на «човешкото», до урод-ливостта на не-човешкото, разкриваща се в лишеността от нормални човешки емоции и привързаност - към родителите, приятелите, към сексуалните парт-
ньорки. В романа «Везни» амнезията е израз на несъзнаваното неприемане на собствените неморални постъпки и поведение.
В повестта «Бариерата» външна проява на психическото заболяване е на-трапчивата идея за полет, непоколебимата увереност на героинята, че човекът е произлязъл от птиците и тя самата е способна да лети като тях. Напрежението между нормалността и лудостта на равнището на сюжета и персонажа е пре-въплътено в противопоставянето между Доротея и Манев, който в авторефлек-сивните си вътрешни монолози дефинира нормалността като «невежество» и «посредственост», а страха от лудостта - като инстинктивно нежелание да се различаваш от другите. Защото лудостта на героинята, както и основният мотив на повествованието, е всъщност мотивът за механизмите на обществото да се справя с различието. Единственият дом за него се оказва психиатричната клиника, а единствената му защита - диагнозата «шизофрения». (Тук е мястото да се отбележи, че в прозата на 70-те и 80-те и изобщо в българското изкуство от този период - филмът «Адаптация», 1981, с режисьор Въло Радев например -психиатричната клиника не е натоварена с типичните за тази институция нака-зателни и дисциплиниращи функции, стигащи често до крайност, а фигурата на психиатъра е фигура на разбирането, съчувствието и помощта.) По тази причина интересът на повестта е изцяло съсредоточен върху това какво произтича от срещата на здравия разум, на приеманото за нормално (Манев) и отклонението от неговото русло, каквото и название да носи то (Доротея), върху възможност-та/невъзможността трезвият, житейски прагматичният, приземеният поглед към света да надхвърли бариерата на собствената си ограниченост и да надникне в безпределността на човешките възможности. Но метафоричната бариера в по-вестта не е нито единствено препятствието на земната гравитация, нито само невъзможността на конвенционалния разум да надмогне собствената си посред-ственост и ограниченост. Тя е и изпитание за самото повествование в неговата раздвоеност между вярата в безпределността на човешката воля, мисъл и възможности, от една страна, и задължителното търсене на неизбежното мате-риалистическо обяснение за паранормалните способности на героинята, от друга. Защото, за да преодолее постулатите на идеологическите доктрини, отда-вайки им необходимото, повестта трябва да намери или поне да загатне и предположи рационалистично, «научно» тълкуване на влизащото в противоречие с материалистическия мироглед. И тя, повестта, за разлика от героя си, между опита за превъзмогване на идеологическите бариери и неизбежната подчине-ност на диктата на идеологическото, успява да се справи с това препятствие чрез отворения финал, чрез отказа да потърси категорично обяснение на случи-лото се, чрез дистанцирането от наукообразните формулировки, квалифицирай-ки ги като «съмнителни научни истини», чрез усъмняване в медицинската диагноза за лудостта на Доротея, за да утвърди невидимите, макар и прекършени криле на човешкия порив към безграничното [Ангелова, 2011, с. 55-66].
Особен интерес, що се отнася до интерпретациите на сюжета за лудостта, са излезлите в една и съща година (1982) два романа - «Везни» от Павел Вежинов и «Жълтата къща» от Дончо Цончев, които тръгват от една и съща изходна точ-
ка: загубата на личностна памет и на самоидентичност поради амнезия в резул-тат от черепно-мозъчна травма. Макар и общата сюжетна основа да поражда редица типологически сходства, основното от които е трактовката на амнезията не като органична, а като дисоциативна (истерична), доколкото се разпростира върху загубата на памет за личностна идентификация - собствено име, собствен образ и събития от личния живот, при запазване на всички универсални знания, двата романа съществено се разминават в посланията и внушенията си. Във «Везни» амнезията е резултат от неприемането на собственото поведение и отношение към близките, както и от липсата на баланс между рационалното и емоционалното при тоталната доминация на рационалното над емоционалното у героя, поради което възвръщането на паметта е всъщност придобиване на нова идентичност чрез постигането на емоционалното начало като съществен елемент на цялостната личност. Важен, приносен, момент на романа е акценти-рането върху ролята на съня и несъзнаваното като същностни за терапията, макар, разбира се, споменаването на психоанализата да е елегантно избегнато, до-колкото над нея все още тегнат идеологическите стигмати.
Начално-финалната амнезия в «Жълтата къща» е всъщност седемгодишно «пропадане» на героя в друго време и в друго пространство, осигуряващи му максимална свобода на избор - на modus vivendi, на собствена идентичност, на алтернативен поглед върху света и човека. Това своеобразно метафорично «пътуване», заедно с избора на «природните» хора - рибарите, строителите, с рицарските жестове към любимата и саможертвения акт на спасяване на по-страдалите от инцидента във финала изграждат един романтически по същност герой, възвръщайки на лудостта нейните изконни литературни функции на нравствен и социален коректив. Прозренията на героя - лудият, антисистемни-ят, «ужасното дете» - за света извън «Жълтата къща», т.е. лудницата, като за същата «жълта къща», но по-голяма, както и осмислянето на собствената му мисия на лекар и охранител на разума в «голямата жълта къща» при парадок-салната смяна на ролите на лудия и нормалния, болния и лечителя, носят под-ривен спрямо системата потенциал, давайки свобода на повествованието на-прегнато и тревожно да постави и да коментира същностни за епохата, а и уни-версални по своя характер питания - екзистенциални, социални, нравствени.
Краткият преглед на употребите и функциите на лудостта в българската проза от Освобождението до 90-те години на ХХ век показва голямото разнообразие от възможности, както и изключителната свобода, която лудостта пре-доставя на художествената литература за осмисляне на най-същностните народопсихологически, морални, социални, психологически, екзистенциални проблеми на личността и обществото, като при това тя най-често е положително натовареният член в бинарната опозиция лудост-нормалност, което предопре-деля и едни от основните й употреби - да бъде алтернатива и коректив.
Библиографический список
1. Ангелова, С. Българска литература - критически етюди [Текст] / С. Ангелова. - Бургас : Libra Scorp, 2011. - 176 с.
2. Ангелова, С. Изпитанията на нормалността между «мъничкия» свят и «малкия» Содом [Текст] / С. Ангелова // Научни трудове, Т. 49, кн. 1, сб. Б. -Пловдив : ПУ «Паисий Хилендарски», 2011. - С. 451-456.
3. Аретов, Н. Ранните разкази на Владимир Полянов в светлината на спо-мените на писателя [Текст] / Н. Аретов // Езиците на европейската модерност. Български и словашки прочити. София: Институт за литература, Издателски център Б. Пенев. - София : 2000. - С. 70-81.
4. Беляева, С. Вежинов, Павел [Текст] / С. Беляева // Речник по нова българска литература. - София : Хемус, 1994. - С. 57-58.
5. Игов, С. Кратка история та българската литература [Текст] / С. Игов. -София : Просвета, 1996. - С. 559-560.
6. Кирова, М. Светият идиот: мъжът между лудостта и блаженството [Текст] / М. Кирова. - Литературният канон : Предизвикателства. - София : УИ «Св.Климент Охридски», 2009. - С. 133-142.
7. Константинова, Е. Образът на лудия в българската проза [Текст] / Е. Константинова // Научни трудове. - Пловдив : ПУ «Паисий Хилендарски», 1998, № 1. - С. 51-53.
8. Пенчев, Бойко. Иван Вазов - „Кардашев на лов”. Кардашев срещу Кар-дашев [Текст] / // Myschoolbel [Электронный ресурс] / Б. Пенчев. - 2011. - URL
http: //www.myschoolbel. info/T emi_LITER_11 klas_V azov/BoikoPenchev_V azov_R azkazi_web.html (дата обращения: 06.05.2013).
9. Пиндиков, А. Владимир Полянов. Анкета [Текст] / А. Пиндиков. - София : БАН, 1988.
10. Стефанов, В. Творбата - Място в света [Текст] / В. Стефанов. - София : Диоген, 2004. - С. 13.
11. Стефанов, В. Участта Вавилон [Текст] / В. Стефанов - София : Анубис, 2000. - С. 115.
12. Янев, С. Пародийното в литературата [Текст] / С. Янев. - София : Наука и изкуство, 1989. - С. 69.
Йорданова, Марина Владева
Кандидат филологических наук, главный ассистент кафедры Болгарского языка и литературы Университета им. проф. д-ра Асена Златарова, г. Бургас, Болгария
УДК 821.16 ББК 83.3(3)
МАРГИНАЛ КАК КУЛЬТУРНЫЙ И ХУДОЖЕСТВЕННЫЙ СУБЪЕКТ (НА ПРИМЕРЕ БОЛГАРСКОЙ ЛИТЕРАТУРЫ ВТОРОЙ ПОЛОВИНЫ
ХХ ВЕКА)
Представленный текст ставит себе задачей проследить разноликое присутствие маргинала как фигуры общественного и художественного дискурса в современной болгарской литературе путем ляпидарно представленных, но репрезентативных для его существования творческих
