CC BY
26
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив, серия Б. Естествени и хуманитарни науки, т. XV, 2013 г. Научна сесия „Техника и технологии, естествени и хуманитарни науки", 25-26 X 2012 Scientific researches of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series B. Natural Sciences and the Humanities, Vol. XV, ISSN 1311-9192, Technics, Technologies, Natural Sciences and Humanities Session, 25-26 oktober 2012.
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК - ЛИБЕРАЛИЗИРАН ИЛИ АМЕРИКАНИЗИРАН Лъчезар Янков ПУ „Паисий Хилендарски"
Bulgarian language - liberalized or americanized Lachezar Yankov PU "Paisii Hilendarski"
Abstract
The work examines some of contemporary issues regression of bulgarian language.
Повод за настоящите размишления стана появата на най-новото издание на Официалния правописен речник на българския език /Речник 2012/. Той е не само едно справочно издание, а документ за езиковата политика, насочена към процесите, протичащи в родния ни език. За съжаление още в заглавието има нещо озадачаващо: формулировката е „речник на българския език", а не на „книжовния български език", което предполага по-широко представяне на териториални диалекти, на интердиалекти, на социолекти, а защо не и на езиковите особености, регистрирани при българската диаспора в чужбина, която не само че е значителна, но и живее в различна езикова среда. От друга страна, в предговора авторите са написали: „Речникът е наречен официален, защото правилата, формулирани в него, са задължителни за писменото общуване в публичната сфера, а включените в него думи и техните форми са представени с нормативно установения им правопис" /Речник 2012:7/. От което следва, че все пак става въпрос за речник на книжовния български език, който функционира в „публичната сфера". По-важното обаче е, че се избягва регистрацията и нормативността на устната реч, където най-напред се появяват и утвърждават езиковите иновации.
Оставям настрана дискусията, защо за пореден път, преди да бъде публикуван новият правописен речник, Институтът за български език към БАН не инициира широко обсъждане за проблемите на езиковата политика в България (далеч не са само правописни), в която да участвуват възможно най-широк кръг институции - академични, образователни, издателски, културни, дипломатически... Инициативата беше предоставена отново на медиите, където, както можеше и да се очаква, се появиха и смислени, и чисто информативни, и твърде повърхностни коментарии.
Аз искам да спра вниманието върху публикациите на две големи имена в българската хуманитаристика - литературоведа Никола Георгиев и писателката Вера Мутафчиева.
Журналистката Мила Гешакова взема интервю от професор Никола Георгиев за вестник „24 часа", което носи любопитното заглавие „Слагачество сменя българската дума с чужда - според господаря" /Георгиев 2012/. Оригинален както винаги, професор Георгиев свързва процесите в развитието на българския език с една характерна черта на нашата народопсихология. Под „слагачество" според мене трябва да се разбира готовността за слугуване, за угаждане на по-силния, на началника в най-широкия смисъл на думата. Това можем да го наблюдаваме и в ежедневното поведение, а е фиксирано както в нашия 132
фолклор (например Хитър Петър), така и в художествената ни литература (например образа на помощник-регистратора от „Разни хора, разни идеали"). Разбира се, това е голяма и сложна тема, която едва ли може да се разгърне и обоснове в рамките на настоящата работа, затова аз искам да отбележа по нея само две неща.
Първо, склонността към слугинаж не бива да се бърка с чуждопоклонничеството, защото във втория случай става въпрос за заемане на чужди социални или културни модели (било малакофа от „Криворазбраната цивилизация", било чалгата в наше време), с които се решават текущи български проблеми.
Второ, макар че много говорим за българската робска психика, българинът никога не е бил роб в точния смисъл на думата (дори когато е бил под чуждо владичество), но винаги се е държал като послушен, но подъл слуга. Ситуацията понякога е и шизофренична, доколкото се е налагало да слугуваме на двама и дори на трима господари едновременно. Припомням гениалната повест на Вазов „Чичовци", където спорят русофили и американофили. Ситуацията се повтаря в разширен вариант днес, след 150 години, когато трябва да угодим едновременно на Русия, САЩ и Европейския съюз. Драматична и дълга за разказване е историята между Освобождението и Втората световна война, когато с променлив успех за влияние у нас се борят Русия и Германия. Общото от времената на Османската империя до ден днешен е,че българският управленчески и културен елит е бил икономически зависим от властта, силно политизиран и слабо образован. И трите фактора предполагат уклон към послушание и угодничество пред силния на деня.
Разбира се, осъзнаваните комплекси винаги се скриват под модерни термини. На журналистическия въпрос „Ваши колеги казват, че българският е либерализиран. В какво се изразява това?" Никола Георгиев отговаря: „Ето в какво: колегите подозират, че служат на една гласно или негласно изявена линия - българското общество да заприлича на западно в идеален вид. Тези колеги са работили, покорно изпълнявайки тази задача, и на тях им е угодно да кажат, че са либерали. За мен обаче са службаши".
Разбира се, трябва да се поразсъждава какво ще се разбира под „либерализация" на езика. В предговора към новия правописен речник авторите отбелязват, че от съдържащите се в словника 90 000 думи 20 000 са нови, като превесът на американизмите е явен. На това Никола Георгиев отговаря: „Езикът може да се измерва по-добре с всякакви други средства - смислови, изразителни, синтактични, словообразувателни и какви ли не, а броенето на думи е бакалска мяра". Либерализацията на езика едва ли е само отваряне на вратите пред чуждото лексикално влияние и узаконяването на колкото си може повече заемки, главно американизми. Първо, това може да е временно явление, защото колабиращото образование прави заемките неразбираеми и езиковата практика ги отхвърля. В чалга хитовете например няма нито една английска дума. Второ, лексикалните инвазии са нещо нормално в историята на всеки език и в крайна сметка твърде малко влияят върху цялостната му система. По този повод Никола Георгиев отбелязва: „В историята на езиците има десетилетия на нахлуване на чужди думи, но и десетилетия на остра съпротива срещу това. И ние сме ги преживели. Но е по-важно сред новопостъпилите думи е кои какви са и по какви подбуди са влезли в езика ни".
За мене много по-важен и все още пренебрегван аспект на либерализацията на книжовната норма е отварянето й към различните социолекти, главно груповите говори. Немарата в това отношение може да се обясни с тъжното състояние на българската социолингвистика. Никой не обръща внимание на интердиалектите на големите български градове, които са особено бързо развиващи се и разрастващи се езикови системи. Да не говорим за писмено-регионалните форми на българските общности в чужбина, които са безкрайно интересни за научно изследване и безкрайно значими от политическа гледна точка.
Освен всичко друго либерализацията може да се разбира и като ново активиране на исторически Пластове на българския език. Ако се погледнат литературните текстове, които се изучават в българското училище, те обхващат период от 80-90-те години на 19. век докъм 40-50-те години на 20. век. На този проблем обръща внимание и академик Вера Мутафчиева, към чиято публикация преминавам сега.
Вера Мутафчиева подхожда към проблемите на съвременния български език като писател, като творец: „Не съм езиковед, затуй пък за колегите ми и за мене българският език е и вещество, и сечиво.[...] Не съм в състояние да съдя какви са проблемите на българските езиковеди, затуй пък съм наясно по труда на писателя, който си служи с българския" /Мутафчиева 2011: 1/. Вера Мутафчиева иронично отбелязва, между другото, че не е забелязала езиковедите да проявяват интерес към труда на съвременните български писатели, към това, как те работят с езика, какво им харесва или не им харесва в него, какви липси запълват.
Споменавайки за преобладаващия истеричен тон в медиите, които тръбят, че българският език е застрашен, Мутафчиева пише: „С риск да бъда заклеймена, пак ще кажа: пуризмът е явление из миналото на европейските народи. Става въпрос за етап доста примитивен. За етапа на тогавашната национална идея той е бил оправдан: обособяването на нациите протича предимно чрез тяхното отграничаване от другите. Създаването на национални литератури пък е изисквало да бъде нормиран съответният книжовен език. По най-простия начин това става чрез прочистването на говоримия, богат на заемки от съседите, включени преди в същата държавна общност - османската, австрийската и пр. Нека езиковедите ни съобщят към кой исторически период отнасят долната граница на този процес. Боя се, че отговорът им ще бъде идеологизиран. Във всеки случай той би сочил време, далеко по-далеко от нашето" /Мутафчиева 2011: 1/.
Вера Мутафчиева смята, че езиковедските дискусии неправомерно са съсредоточават върху два проблема, които далеч не са най-съществените - нахлуването на чуждиците и използването на латиницата. „Не ме тревожи - отчайва ме направо смаляването на нашия неголям език. То е ужасяващо. И представлява резултат от десетилетните вредни усили на редактори, рецензенти, критици. Те настъпателно кастреха и кастрираха родния ни език с всички сили и средства. [...] Ако да би бил само пуризмът, който изхвърляше из нашата реч турцизми, диалектизми и чуждици. Изхвърляха и по извънразумни и необяснени пред пишещия съображения какво не. „Архаизмите" например. А какъв е критерият, че дадена дума принадлежи към миналото, сиреч е мъртва? Мисля, че тя живее, ако все още я произнасят десетина българи.Нали тепърва може да се хареса на мнозина още и отново да влезе в обращение. Или напротив: ако я изхвърляме последователно, подир поколение-две ще бъде забравена" /Мутафчиева 2011: 2/.
Според Вера Мутафчиева „изпосталява" не само лексикалното богатство на българския език. Вехне и неговата граматическа система. Например при глагола не се използват много от граматичните значения в категориите „време" и „наклонение". Оредява и употребата на някои части на речта (класове думи) - например причастията, предлозите и наречията.
„Убедена съм, че срещу осакатяването на българския език има единствено средство: да го обичаш. Тогава за тебе е все едно кой окачва над витрината си надписи с латиница и кой го използва неграмотно, глупаво. Лошото е, че все по-ограничен процент българи обичат и умеят да си служат с този език. За това носи отговорност и дори вина нашето образование. Не е ли наистина тревожно, че народ, който се гордее с единадесет века собствена писменост, никак не е склонен да пише? А тогава, когато го върши, то не е за пред хората?" /Мутафчиева 2011: 3/.
„Досадно, че дори и унизително е начесто да се успоредяваме с развитите страни. Силим се да вземем от тях какво ли не, а би следвало да помислим за още нещо: как у тях правят от всекиго човек грамотен. Там уличният метач говори както и студентът - еднакво 134
прилично. Вероятно и двамата са в състояние да се изразят писмено по почти същия начин. Защо по нас това го няма? Длъжни сме да настояваме пред инстанциите, чийто дълг е да програмират образованието на българина: нека се загрижат населението да стане грамотно! Словесно и писмено - както дори по времето на килийните училища в Българско" / Мутафчиева 2011: 4/.
Много тъжен завет ни остави Вера Мутафчиева.
Цитирана литература:
Георгиев 2012: Георгиев, Никола. Слагачество сменя българската дума с чужда -според господаря - 24 часа, бр. 258, 22.09.2012, стр. 13.
Мутафчиева 2011: Мутафчиева, Вера. Езикът ни обеднява въпреки повишаването на брутния вътрешен продукт. - www.liternet.bg.08.03.2011.
Речник 2012: Официален правописен речник на българския език. С., 2012.
Рецензент: доц. д-р Красимира Чакърова
