CC BY
21
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив, серия Б. Естествени и хуманитарни науки, т.ХУЬ Научна сесия „Техника и технологии, естествени и хуманитарни науки", 30-31 Х 2013 Scientific researches of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series B. Natural Sciences and the Humanities, Vol. XVI.,ISSN 1311-9192, Technics, Technologies, Natural Sciences and Humanities Session, 30-31 October 2013
ПРАКТИЧЕСКОТО ИНТЕРПРЕТИРАНЕ НА ТЕОРИИТЕ ЗА СТАТУСИТЕ НА ИДЕНТИЧНОСТТА И САМОУТВЪРЖДАВАНЕТО В ПРИЛОЖНАТА ПСИХОЛОГИЯ НА ЛИЧНОСТТА
Боян Василев, Веселин Василев ИИНЧ-БАН Пловдивски университет „Паисий Хилендарски"
Practical interpretation of identity status theories and self-affirmation in applied psychology of personality
Abstract:
In this report is shown the necessity of tight connection between the terms authentic identity and self-affirmation. We claim that the achievement of identity is motivated and activated by the the will of self-affirmation and the desire of being someone important and to receive affirmation by the others that you are. We have marked some practical models of identity correction which are already successfully applied and also we've offered some ideas for new ones.
Увод. Автентичната идентичност
Идентичност е понятие, което се поява в рамките на психологическата наука благодарение на психологът и психотерапевт Ерик Ериксън. Той определя идентичността като психосоциална структура, формираща се под влияние на потребността от приемственост и единство, която характеризира както индивидуалното, така и колективното самосъзнание. Идентичността, според Ериксън, означава тъждественост: да бъдеш себе си във времето и пространството, независимо от външните и вътрешните промени (Ериксън, 1996). Отначало понятието идентичност е чисто теоретично, като основно има обяснителни функции по отношение на важните моменти в онтогеничното развитие на индивида. По-късно това понятие се превръща в название на един феномен, който бива широко изследван по много и различни начини, като до голяма степен неговото съдържание се изменя и оформя от особеностите на самия инструментариум, използван за изследване. В днешно време с понятието идентичност си служат и широк кръг представители на други области на хуманитарното познание - социолози, педагози, антрополози, историци и др., а това създава предпоставки за сериозно отдалечаване от първоначалния му замисъл и „предназначение". Именно заради гореизброените причини смятаме да въведем термина „автентична
идентичност", чрез който да залазим изначалния, „чистия" замисъл на понятието, въведен от класиците на тази теория.
Като анализираме най-съществените съставки на „предкласическите" (Дж. Лок, У Джеймс и З. Фройд) и класическите (Е. Ериксън) възгледи за идентичността, като ги съгласуваме с поуките, извлечени от сложната и противоречива (дори „тъмна") лична биография на Е. Ериксън, можем да ги обобщим в автентичното разбиране за идентичността по следния начин. „Автентичната идентичност" следва да съдържа:
- някаква доза психоаналитично съдържание (да има съставки, недостъпни за осъзнаване, неподдаващи се - поне неподдаващи се докрай или лесно - на рефлексия); това означава също така, че идентичността е феномен, по-подходящ за изследвания с идиографичен характер, а не толкова за номотетични изследвания (по В. Винделбанд);
- да бъде повече афективен, отколкото когнитивен личностен феномен; истинската същност на идентичността е не какво човекът знае за себе си, а как го приема и преживява;
- да има драматично съдържание, да съдържа вътрешен конфликт, чието разрешаване да издига самопознанието и саморазвитието на личността на нов, по-висок етап; без този вътрешен драматизъм ние просто наблюдаваме психични явления като: самопознание, самоопределение, приемане и набелязване на жизнени цели и др. п., но не и феномена „личностна идентичност" в автентичния му вид;
- да има съставки на конфликт с обществената среда („епигенетичната теория" на Е. Ериксън има за смислов център някакъв конфликт, специфичен за всеки стадий на развитието на личността); този конфликт е и двигател, и измерител на личностния растеж;
- да съдържа открояваща се водеща черта, с и чрез която субектът се самоидентифицира най-цялостно и пълно, едно своеобразно „идентификационно ядро", чийто избор субектът е осъществил чрез драматични преживявания и често чрез вътрешен конфликт (Василев, В., 2011);
- автентичната идентичност е тясно, същностно свързана със стремежа на личността към самоутвърждаване; човек се самопознава и самоопределя, за да подготвя, улеснява и насочва непрекъснатия процес на постигането на самоутвърждаване - на ниво и по начин, който го удовлетворява.
Самоутвърждаване и идентичност. Неразрешените проблеми
Ние считаме, че проблемът за идентичността и проблемът за самоутвърждаването трябва да се разглеждат в близка връзка, дори в отделни изследвания в единство и за това съществуват много сериозни основания. Преди всичко не е решен проблемът (той дори не се и формулира в досегашните изследвания ясно и релефно): какво мотивира всеки човек да се стреми към постигането на пълноценна психосоциална идентичност, какъв е източникът на активността, насочена към самопознание и самореализация. Нашата позиция е, че постигането на идентичност е мотивирано и активизирано от присъщия на всеки човек (на всеки съвременен, модерен човек) стремеж към самоутвърждаване, от желанието да бъдеш значим, достоен и да получаваш потвърждение от другите хора (особено от „значимите други"), че те признават за такъв. Идентификацията може да има или самоутвърждаваща или самозащитна функция; иначе, взета и разглеждана сама по себе си нейната мотивация изглежда не съвсем разбираема - и в когнитивен, и в афективен план.
За да се запазят силните позиции на тематиката за идентичността, тя трябва да бъде много активно преобразувана в теоретико-практическа и да бъде активно въвеждана и прилагана в широката обществена и психологическа практика чрез адекватни психологически технологии, методики и програми.
272
Налице е вече много интересна и перспективна българска традиция в интерпретирането и прилагането на тематиката за идентичността в практиката. Сравнително млади изследователи-психолози, сред които се открояват Маргарита Бакрачева и Савка Савова (и двете под ръководството на Красимира Байчинска), а в последствие и Деница Алипиева (ръководена от Борис Минчев) успяват да приведат в действие конструкта на идентичността, обвързвайки го с различни други феномени (психичното благополучие, ценностите, академичните и творческите постижения в младостта) (виж: Байчинска и др., 2009; Алипиева, 2013).
Маргарита Бакрачева създава своя програма в три стъпки (три цикъла), която е една изключително добра база за доразвиване и усъвършенстване. Кратко представена
програмата има следния вид:
Предвиждат се 30 сесии в 3 цикъла, всеки от по 10 сесии, в продължение на средно осем месеца и половина като необходимо условие за затвърждаване на постигнатите промени.
Първият цикъл е насочен към работа по посока задълбочаване на себепознанието. Целта е участникът да бъде провокиран да обърне внимание на своите неизразени способности; да проследи възможности, които преди това не са били във фокуса на вниманието му; да опознае по-добре себе си и да вербализира свързаните с това чувства.
Вторият цикъл е насочен към работа по посока себеприемане. Задачата е задълбоченото себепознание да стане част от личността и да бъде интегрирано, а не да е в конфликт с предишните самоопределения.
Третият цикъл е насочен към работата по посока на себеизразяването. Целта е постигнато ново самопознание и приемането на себе си като единна цялост да бъде изразено свободно (Бакрачева, 2009).
* * *
Но към настоящия момент не се откроява изследователско направление с практическа насоченост, което да проследява негативния ефект (и изобщо ефекта) от неразрешените кризи и конфликти в по-ранните възрасти (етапи) на развитието върху съдържанието на идентичността (принадлежността, отнесеността на субекта към определен статус на идентичност), а това несъмнено е приложен - възпитателен и психотерапевтичен проблем.
Можем да предположим например, че има връзка между:
Неразрешеният конфликт между базисното доверие/недоверие (типичен за най-ранната възраст) и статуса на предрешената идентичност; между неразрешения конфликт инициативност срещу чувство на вина и дифузния статус на идентичност; между конфликта трудолюбие срещу непълноценност и статуса на мораториум и т. н. Откриването на подобна връзка (корелация или зависимост) е много трудоемка и сложна изследователска задача, но нейното решаване би следвало да има сериозно значение за психологическата практика.
Една от интересните посоки на практическа интерпретация на проблематиката, свързана с идентичността, е да се установи водещият формиращ механизъм на идентичността -дали това за даден конкретен индивид (млад човек) са непосредствените между личностни отношения с близките хора (връстници) или взаимодействието с ценностите и институциите на широката обществена среда. Ние си поставихме в по-ранно наше емпирично изследване следната изследователска задача - да установим кой от тези видове идентичност съвпада по-често с общата при всяка от нашите възрастовообособени извадки (ученици на 16 г. и студенти на 22 г.); по този начин можем да открием в структурата на общата идентичност кой от двата вида идентичност (разграничени от Дж. Адамс) има по-голямо съдържателно „тегло" - идеологическата (в него влизат: професия, политика, религия и житейска философия) или интерперсоналната (в този вид влизат съставките: приятелство, полова роля, интимна връзка и забавления). Очаквано при по-младите изследвани лица (учениците) се установи преобладаваща интерперсонална идентичност, докато в извадката на студентите идеологическата идентичност е представена по-убедително (Василев, Б., 2013). Следващата
273
стъпка би могло и би следвало да бъде разработването на психологически целесъобразни средства за подпомагане на младите хора при постигането на всеки от тези видове идентичност, съобразно възрастта, в която даденият вид е типичен и успешно постижим.
Приложението на изследванията върху идентичността в психологическата практика
Дж. Адамс и сътрудниците му, продължавайки и доразвивайки концепцията на Дж. Маршиа за статусите на идентичност, издигат концепцията за траекториите на развитие на идентичността (Marcia, 1966; Ego identity, 1993). Основната посока на изграждането на идентичността, според Адамс, е: от дифузия към предрешена идентичност към мораториум към изградена идентичност; върху тази основа той разработва и диференцирана система на транзитивни (преходни) статуси.
Тук ние ще издигнем и впоследствие ще опитаме да реализираме една своя идея, която лансираме като продължение на концепцията на Дж. Адамс: уместно е изследването на идентичността в по-голяма степен да се пренасочи от установяването на универсалната (отнасяща се до големи общности) към изследването на индивидуалната траектория на идентичността. За приложната психология на личността е важно да се открива индивидуално-своеобразното в нея, дори на уникално-неповторимото, а не само да се търсят общи, масови закономерности и тенденции. Индивидуалната траектория на идентичността включва също и индивидуалните темпове на преминаване („изкачване") през различните статуси на идентичност (и общите, и преходните), и посоките („индивидуалния маршрут") на това преминаване, както и своеобразната пъстра картина, съчетаваща различни статуси и различни видове, характеризиращи различните сфери на идентичността. Също така индивидуалната траектория бележи най-възловите моменти от процеса на постигане на психосоциална идентичност, като, например, характера на взаимоотношенията с връстниците и с възрастните, успехи в значими дейности и др. п.
Методът за изследване на индивидуалната траектория е комплексен и следва да включва в себе си няколко инструмента. Добро начало е използването на ВОИСПИ, чрез него освен статусът на психосоциална идентичност, на вниманието на психолога излиза и генезисът на идентичността: какво е по-важно за изследваното лице, мнението на близките и приятелите му (интерперсонална идентичност), или широката обществена среда (идеологическа идентичност) и до каква степен индивидът е навлязал в нея (Байчинска, Стефанова-Бакрачева, 2001). Втора стъпка в изследването на индивидуалната траектория е използването на Полуструкторираното интервю на Джеймс Маршиа (Ego identity, 1993). Необходимо е да направим следното уточнение: Полуструктурираното интервю е сравнително тромав и обемист инструмент, който се нуждае от сериозно съкращаване, за да се нагоди към целите на масовите практически изследвания, в които ще бъде използван. Неговата най-силна страна е възможността за свободен отговор, който може да насочи психолога в една или друга посока. Накрая, но не на последно място по значение е и интервюто с родителите или класният ръководител. Посредством това интервю психологът може да се сдобие с ценна информация, която да улесни неговото изследване на индивидуалната траектория на ученика.
Установяването на тази индивидуална траектория (дори „индивидуален маршрут") ще даде на психолога-консултант, например училищен психолог, много полезна информация за особеностите на личностното развитие на ученика, за проблемите в това развитие и за пътищата за тяхното решаване.
Набелязаните проблеми са конкретен пример-илюстрация за съдържанието на новата теоретико-приложната област - приложна психология на личността, която все повече се откроява, обособява и утвърждава в съвременната психологическа наука.
ЛИТЕРАТУРА:
Алипиева, Д. (2013). Идентичност и постижения през ранното юношество. - Автореф. на дис. ... доктор. Пловдив, ПУ
Байчинска, Кр., М. Стефанова-Бакрачева (2001). Българска адаптация на методика за обективно измерване на статуса на психосоциална идентичност (EOMEIS - 2) на Дж. Адамс и кол. - индивидуално и групово ниво. Методическо пособие, ръкопис. Институт по психология - БАН.
Байчинска, Кр., М. Стефанова-Бакрачева (2006). Статуси на психосоциалната идентичност на българските юноши. - Българско списание по психология, № 1.
Байчинска, Кр., М. Бакрачева, С. Савова (2009). Статуси на психосоциална и национална идентичност, ценности и психично благополучие в юношеска възраст. С., Акад. изд. „Марин Дринов".
Бакрачева, М. (2009). Идентичността в три стъпки (Статуси на идентичност и интимност, удовлетвореност от живота и щастие в зряла възраст). С., „Парадигма".
Василев, Б. (2013). Приложният анализ на данните от емпиричните изследвания върху психосоциалната идентичност. (Под печат в сб. на ИИНЧ - БАН).
Василев, В. (2011). Идентичността - автентичното разбиране, класическите идеи и модерните подходи. - Персонална и национална идентичност и социална среда. Ч. I., Пловдив, Унив. изд. „Паисий Хилендарски".
Ериксън, Е. (1996). Идентичност: младост и криза. С., „Наука и изкуство".
Ego identity: a handbook for psychosocial research (1993) (Eds. J.E.Marcia). N.Y.: Sprimger-Verlag.
Marcia, J. E. (1966). Development and validation of ego identity statuses. - Journal of Personality and Social Psychology, 3.
