CC BY
51
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив Серия A. Обществени науки, изкуство и култура, том I., Съюз на учените сесия 31 октомври - 1 ноември 2014 Scientific research of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, seriesA. Public sciences, art and culture, Vol. I., Union of Scientists, ISSN 1311-9400, Session 31 October - 1 November 2014.
135 ГОДИНИ НАРОДНО ПРОСВЕЩЕНИЕ - ТРАДИЦИЯ И ПРИЕМСТВЕНОСТ В РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКОТО ФОЛКЛОРНО ТАНЦОВО ИЗКУСТВО ДО 1993 ГОДИНА
Нели Спасова Регионален инспекторат по образованието - Пловдив
135 YEARS OF NATIONAL ENLIGHTENMENT - TRADITION AND CONTINUITY IN THE DEVELOPMENT OF BULGARIAN DANCE FOLKLORE ARTS UP TO 1993
Neli Spasova Regional Inspectorate of Education - Plovdiv
Abstract: The following article describes the traditions and of the 135 years of national education, with the development of the dance arts throughout the centuries as an integral part of our folklore. The article also shows the establishment of the Bulgarian folklore choreography as a separate form of art and its place in middle schools up to year 1993.
"Главният лост, с който ще издигнем народа до ония идеални висоти, дето бихме желали той да блести, еучилището" Проф. д-р Иван Шишманов
В българския тълковен речник за думата образование срещаме следните дефиниции: обучение, просвещение, получаване на знания; съвкупност от знания, получени при целенасочено обучение.
„Образованието е процес на специално организирано (преднамерено) предаване от поколение на поколение на социално-културния опит и създаване на условия за проявление на вътрешната мотивация на детето. Този опит е ценен за даденото общество." [1]
В търсене на определение за значението на думата образование в различни източници намираме общи постановъчни идеи.
В следосвобожденския период на българското образование „педагогическите идеи на министрите на просвещението са обединени около социално-политическите потребности на младата държава. Приема се категорично, че най-здравата опора за създаването на модерна национална държава с културна идентичност, е народната просвета."[2]
Към края на XIX в. просветната политика на българските правителства е „подчинена на идеята, че науката, културата и просветата трябва да се развиват в народностен дух и върху национална основа - само така е възможно да се формира духовният образ на българската държава."[3]
Реформирането на националната учебно-възпитателна теория и практика у нас започва в края на XIX и началото на XX век от българските педагози. Просветните министри на България бързо израстват до научното и идейно равнище на педагогическите реформатори
на Европа и САЩ. Практическата философия на Й. Ф. Хербарт - психология и педагогика, „ги насочва към образователните възможности на литературата, изкуството и историята да развиват способностите на учениците относно естетическото възприемане на света (Й. Груев, В. Друмев, П. Р. Славейков, Г. Живков, К. Величков, Ив. Шишманов и др.)"[4] , както и идеите на Фридрих Фрьобел за "национално възпитание в духа на общочовешките ценности."[5] Българските просветни министри взаимстват от опита на Европа и същевременно запазват нашата национална и културна идентичност.
В началото на XX в. министър Иван Шишманов застъпва идеята, че „задачата на училището е да стане център на културните усилия и да се превърне в източник на щастие във всяка държава по земята, да съдейства за развитието на всички науки и изкуства -тази декларация има стойност на харта за намеренията на българите да бъдат достойни за демокрацията в общия европейски дом и по цялата земя."[6] Изумителна е мъдростта на „апостола на българската наука" (Кирил Топалов) с „насочен поглед напред - към бъдещи европейски измерения" (Л. Пейчинова). Просветната политика на България приема още едно идейно „модерно европейско схващане - „духовното израстване на народа" и „личностно развитие."[7] Днес ние сме горди със завидната визионерска далновидност на нашите просветни водачи.
Назад във времето през вековете в България се установяват трайни и стабилни културни взаимоотношения с различни племена, етноси, етнически групи. Различните култури при своето взаимодействие взаимно са се обогатявали, което е довело до развитие на „удивителна по своето разнообразие и красота фолклорна музика, едно богатство с уникални метроритмични и ладови особености"[8], в което синкретично присъстват и различни танцови форми.
Възникнал в древността танцът е форма на синкретичното изкуство - съчетание на слово, ритъм, музика и движение. Преминал през утилитарните си финкции през различните исторически епохи, българският народен танц през XX век у нас се оформя като самостоятелно изкуство.
Българският народен танц е съществена част от фолклорната ни култура. Векове наред до Възраждането „фолклорът в България е бил почти единствената форма на духовна и естетическа култура и изява на народа ни тъй като дотогава не е имало осезателно изявено обществено разслоение"[9] (за разлика от Европа).
Сам творец, създател, изпълнител и критик, българинът има своя принос в развитието и обогатяването на целия творчески акт. Публиката е приемала и поощрявала хубавото и усмивала грозното. „И това е ставало под строгото и критично око на народа, който винаги бил готов да приеме хубавото, а да осмее грозното и противното на своите разбирания и морал"[10]. Така „постепенно с общите усилия" на всички се създават „ярките и самобитни български хора и ръченици, вплели в себе си бита и морала"[11] на предците ни, неговата душевност. Анна Илиева, в своя труд „Теория и анализ на фолклорния танц", внася някои по-нови терминологични уточнения във връзка с формообразуването в българския танцов фолклор. „В българският танцов фолклор можем да обособим три основни танцови вида в зависимост от степента на разгърнатост и самостоятелност на танцовото начало. Това са игрите (обредни, детски, сюжетни), празничните мегдански хора и сравнително новите за българската традиция танци."[12]
Стилът в българските народни танци се е оформял „в продължение на векове в зависимост от условията на материалния и духовния живот, нравите, обичаите и поминъка, при които е живял и се е развивал народа." [13]
Географското разположение и исторического минало, произходът на населението, са фактори, довели до обособяването в България на шест фолклорни области - Тракийската, Добруджанската, Пиринската, Родопската, Шопската, Северняшката. Всяка една от тях има свой характерен начин на танцуване, отличителни елементи, характерни танцови
323
размери, танцови и песенни образци, различни обичай, носии, инструменти.
Сериозен принос за издирването и проучването на народния танц и традиции след Освобождението до наши дни у нас имат Д. Маринов, акад. М. Арнаудов, Хр. Вакарелски, проф. д-р С. Джуджев, Б. Цонев, проф. К. Дженев, К. Харалампиев, С. Въгларов, Р. Кацарова-Кукудова, А. Илиева, К. Петров, Т. Ив. Живков, и др., съпътствани от много имена на личности, които имат дял към изучаване на народния танц във връзка с неговия сценичен вариант - сценичен танц. Именити наши хореографи, полагат усилия за изработване на единен танцовия език, систематизират танцовите движения, трети - установяват строежа на движенията в българските народни танци, принципите на формообразуване и прочее.
Хорото е масов народен танц, при който изпълнителите са заловени за верига един за друг, като оформят сключено, водено хоро или „на леса".
„Най-разпространеният начин на игра е хорото. При хорото се залавят във верига един за друг десетки, а понякога и стотици играчи, подчинявайки се на общия му ритъм, изпълняват едни и същи движения."[14] „При хората, поради ограниченията, които създава хватът за движенията на ръцете, творческите вълнения и преживявания на играещите са намерили най-ярко проявление в движенията на краката", поради което „последните са много сложни, изразителни и разнообразни. Това особено често се набюдава в играта на мъжете"[15], която е силно експресивна и въздействаща.
„Възможности за движения на цялото тяло - ръце, крака, тяло, глава, има при ансамбловите игри. При тези изпълнения играчите не са заловени и свободно се движат, клякат, коленичат, завъртат се и т. н., което им придава неповторимост и красота". 16]
Разбира се „в нашето съвремие е неминуем процеса на преосмисляне на фолклорно-танцовите жанрове при тяхното съвременно интерпретиране и сценичен вариант." [17]
Според изследователите (К. Дженев и К. Харалампиев) „българинът е играел дори и през почивките по време на своята работа" - за вдъхновение, вероятно и за отмора, променяйки монотонната и еднообразната дейност с изпълнение на хоро или танцова игра. В наши дни подобна практика се доказва и препоръчва от съвременните психофизиолози като възможност за подобряване на психическото здраве и изпълнява просоциални функции. Медиците също подкрепят с научни опити и изследвания в тази посока.
„В кратка история на българската фолклорна хореография" (2008) Бисер Григоров въвежда периодизация, според посочени критерии, и проследява процеса на развитие на българската хореография, която е с „над 100-годишна история" (Б. Григоров).
Първи период - 1878 - 1944 г., с два етапа: 1878 - 1927 г.; 1928-1944 г.
Втори период - 1945 - 1989 г., с три етапа: 1945 - 1959 г.; 1960-1971 г.; 1972-1989 г.
Трети период - 1990 - 2007 г., с два етапа: 1990 - 1995 г.; 1996-2007 г.
В средата на XIX век българската култура е в разцвет.
„Най-ранните прояви с телесна насоченост - традиционни игри и разходки, са в килийните училища." [18] Заедно с „Телесното движение" от нашите просветни дейци е изразено мнение за „включване на танците като рационално средство в системата на физическото възпитание". [19] Постепенно законово и нормативно се утвърждава предмета „Ритмика и танци".
През „1897 г. в учебната програма за V клас на девическите училища, а от 1914 г. и в тази на прогимназиите за първи път са включени и български танци."[20] Заслугата е на министър Константин Величков. Към министерство на народното просвещение (МНП) е създаден Инспекторат за физическо възпитание (1925 г.). Негова е идеята за организиране на държавни курсове за подготовка на учители по телесно възпитание. „През 1936 г. Министърът на просвещението д-р Н. Николаев свиква заседание на Върховния съвет за телесно възпитание. Обсъдената „идейна схема за телесните упражнения" предвижда обучение по народни танци и в двете възрастови групи - от 7 до 14 и от 14 до 17 години". [21] 324
Във втория етап на първия период, през 1929 г., се прави първи опит за създаване на специализирана хореографска литература - излиза сборникът на Ангел Друмев „Български народни хора", а през 1938 г. - книгата на Крум Кацаров „Ръководство за телесно възпитание". В тях са поместени добре описани народни хора с наименование, с означаване на елементите и движенията. „От 1942 г. за пръв път във висше училище (новосъздаденото Държавно висше училище за телесно възпитание, ВУФ, ВИФ, НСА „В. Левски") се изучава дисциплината „Народни хора". [22] Преподавател е Ангел Друмев.
От казаното до тук можем да подчертаем, че наличието на върховна просветна институция и нейното отношение за важността и статута на Ритмиката и танците като учебен предмет, изиграват определящо значение за включването на танцовото ни наследство в българското образование..
През първият етап на периодизацията, предложена от Б. Григоров, съществуват и танцови формации, които печелят награди и авторитет в България и чужбина, и същевременно съхраняват спецификата на танцовия стил. Първата танцова група е „Българска китка", според налични досега исторически сведения, която завоюва много международни отличия, „включително и златен медал от Олимписките игри в Берлин през 1936 г." [23]
„От 1946 г. се създават предпоставки за широкомащабно развитие на българския фолклор" [24] Създават се първите професионални колективи, фолклорни ансамбли. На 1 май 1951 г., по модел на руския ансамбъл „Пятницки", е създаден първия по рода си Държавен ансамбъл за народни песни и танци, с главен художествен ръководител Филип Кутев. Изключителна е заслугата на първите ръководители на държавния ансамбъл за събирането, запазването и популяризирането на българското музикално и песенно творчество. „Кадрите за ансамбъла са издирвани от цялата страна. Вниманието е било насочено към изявени изпълнители, носители на стила и характера на танцуването от съответния регион."[25] За целта конкурсите за изпълнителите в новия състав се провеждат с хора от провинцията, където са естествените, неподправени и безспорни носители на автентичните български песенни и танцови традиции.
През 1956 г. е открита специалност „Български танци" към създаденото през 1951 г. Държавно хореографско училище в София. По-късно са създадени и отделите по български танци в Широка Лъка и в Средното музикално училище в град Плевен.
През годините преподаването на български танци присъства в програмите на обучението по физическо възпитание. „През 1960 г. се обнародва нова програма за физическо възпитание. В нея се предвиждат часове за преподаване на български танци".[26] Броят на часовете в класовете е различен - от 1 до 5 часа, а изучаването обхваща всички класове - от 1. до 12. клас.
От 90-те години на миналия век се засилва тенденцията за създаване на хореографски паралелки към общообразователните училища. Този етап в периодиката Б. Григоров бележи като „години на разцвет на сценичния фолклорен танц." Ние ще допълним -академизъм и професионализъм. През 1972 г. се открива Полувисш институт за музикални и хореографски кадри в София, а през 1974 г. към Висш музикално-педагогически институт -Пловдив се разкрива катедра „Хореографска режисура и хореографска педагогика", под ръководството на проф. Кирил Дженев, който е основател, главен художествен ръководител и хореограф на Държавен фолклорен ансамбъл „Тракия".
Бележи се началото на преподаването на Български народни танци в училище. То е „през 1980 г. в V ОУ „Иван Вазов", София, по инициатива на Нестор Несторов. През първата учебна година преподаването е под формата на СИП." [27] Постепенно в страната са разкрити хореографски „паралелки в над 50 училища в цялата страна, като само в София те са 18". [28] Този процес естествено изисква създаването на единна учебна програма за предмета.
През 1993 г. Министерство на образованието и науката утвърждава учебна
325
програма по хореография за 1-УП клас на СОУ утвърдени от доц. Чавдар Стефанов. "Програмата е предназначена за учениците от средните общообразователни училища с обучение по хореография от I до VII клас. От нея могат да се ползват също школите по изкуства и самодейните детски колективи." [29] Програмите са разработени от екип от водещи наши хореографи - практици и теоретици: Иван Загорчев - хореограф-режисьор; Нели Карабахчиева - учител по хореография от СОУ „Св. св. Кирил и Методий", гр. Пловдив, с профил „Изкуства" - Музика, Хореография, Изобразително изкуство; проф. Димитър Русков - преподавател по хореография в АМТИИ - Пловдив, Зоя Рускова -хореограф; Иван Парламов.
Подробното описание на утвърдената учебна програма по хореография, валидна и към днешна дата, е обект на друго научно изследване.
Хореографията като проекцията на българското музикално-танцово наследство и традиции присъства тридесет години в образованието на Република България.
Посочените факти до тук потвърждават правилността на изработената от Борис Григоров периодизация.
Бъдещото развитие на българското фолклорна танцово изкуство поставя още един интересен аспект на използването на музиката. В тази разработка не разглеждаме използването на музиката - неделима част от танца, тъй като този аспект на развитието им (на музиката и танца) в училище се нуждае от обстойно научно изследване, във връзка с тяхното влияние върху здравословно състояние на българския ученик. Този аспект ще бъде разгледан в отделно научно изследване.
В родното пространство читалището - тази типично българска обществена и културна институция, играе важна роля за запазване на традициите и непреходните национални ценности. Читалището е фактор за съхранението и развитието на фолклорното изкуство у нас.
Проследявайки спецификата и логиката на това обществено значимо явление -българаската фолклорна хореография, отчитаме, впоследствие, нови тенденции и насоки в нейното съвременно развитие, което е обект на друго научно изследване.
Библиография:
[1] Иванов, Ив. Теории за образованието, унив. изд. „Еп. К. Преславски" , Шумен,
2004
[2] [3] [4] [5] [6] [7] [24] Колев, Й. Педагогически възгледи на министрите на народното просвещение, ЮУ „Неофит Рилски", 2009, статия
[8] Борисова, М. „Децата и фолклорът", изд. „Имеон", П., 2013
[9] [12] [17] Илиева, А. Теория и анализ на фолклорния танц, С., 2007
[10] [11] [14] [15] Дженев, К., К. Харалампиев, Теория за строежа на движенията в българската народна хореография, С., 1965
[13] [16] Петров, К. Български народни танци от Северозападна и Средна Северна България, С., 1993
[18] [19] [20] [21] [22] [23] [24] [25] [26] [27] [28] Григоров, Б. Кратка история на българската фолклорна хореография, С., 2008
[29] Учебна програма по хореография за Ь'УП клас на СОУ, МОН, 1993
