CC BY
12
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив. Серия В. Техника и технологии, естествен ии хуманитарни науки, том XVI., Съюз на учените сесия "Международна конференция на младите учени" 13-15 юни 2013. Scientific research of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series C. Natural Sciences and Humanities, Vol. XVI, ISSN 1311-9192, Union of Scientists, International Conference of Young Scientists, 13 - 15 June 2013, Plovdiv.
ТЕОРИЯ НА ПРЕВОДА: ТЕРИТОРИЯ НА ОПТИМИСТА В EПОХАТА НА ВАКАНТНОСТИТЕ
Слав Огнянов Петков Пловдивски университет „Паисий Хилендарски"
Translation theory: an optimist's territory in the Age of vacancies
This is an essay about the new age of vacancies, and the place of the translation in it, as an act of conciliation between the cultures. We live in a time of gaps. The translation could fill some of them in a very successful way.
Because the translating is NOT a simple rewriting. It is a gallery of questions leading to different linguistic and cultural universes. In search of Paradise lost, nowadays, we need a road to a better mutual understanding. Translation is such a road.
You are kindly invited to discover a new optimistic point of view on that millenary -highly intellectual - activity where patience meets culture and language.
„Дано да живеете в интересны времена" гласи древно китайско проклятие. Днес, повече от всякога, изглежда, че сме потопени в интересни времена. Прогрес, разкриващ необясними чудеса, чрез вълнуващи открития, обикаля света, убеждавайки ни, че има само един път и една посока - напред, без да се държи сметка дали формулата „винаги напред", като непрекъснат, непрестанен, и на всяка цена бърз процес, е абсолютно правилната такава. Прогресът действително е налице; но защо тогава в наши дни повечето хора констатират това, а в същото време регистрират наличието на изключително дълбоки празнини в живота си?
След Втората Световна война, разделила народите политически, идеологически и културно, най-общо казано, подозрението създава, и налага, своя собствен паралелен свят, обърквайки по този начин пейзажите на творенето, а и на ежедневието. На повърхността всичко изглежда притихнало, спокойно. Въпросите, търсенето, недоумението обаче остават скрити дълбоко, и дълбаят крехкото спокойствие, в студена тишина. Заключен между „ зов и безсмисленотомълчание на света", ако използваме словесната илюстрация за абсурдното на Албер Камю в „Митът за Сизиф", човек е изцяло свободен да се лута по кривите алеи на съмненията си.
Подозрения към настоящия момент вече няма. Всички са убедени, че нещо не е наред, без конкретизации. Съмняващият се човек е изчезващ вид. Благодарение на телевизията и Интернет, информацията е на една ръка разстояние. Информационните потоци заливат, и сеят илюзии за информираност. Почти никой реално не се спира за анализ в забързаността,
на която сами себе си сме осъдили.
1. Епохата на вакантностите
Епохата на вакантностите настъпи решително с началото на новото хилядолетие. Под „вакантност" тук разбираме „липса", дължаща се най-вече на объркани критерии, или на тотално отсъствие на такива. Тя получи името си на 27.09.2012 г. с излизането на „Вакантен пост" на Дж. К. Роулинг, така както Ерата на подозрението е получила, от едната страна на завесата, названието си от Натали Сарот през март 1956 г.
Зашеметяващата финансова криза, започнала през 2008 г., изглежда като оправдание за всички останали мънички кризи, за всички онези празнини, които продължават да се ширят из целия свят. „Криза" стана, и остана, ключова дума за политици, и дейци на утрешния ден.
Действително сме в криза; но тя далеч не е финансова. Усещането за вакантност е обострено, а липсата на критерии прави запълването невъзможно. И въпреки всичко това, човекът си остава търсещо същество. В бяг към все по-светло бъдеще, за да се задуши усещането за вакантност, специализацията в самоизмамите се налага като изход от черните дупки. Хората приютяват куче, живеят с рози, както се пее в една култова песен, но в крайна сметка са чудовищно сами едни с други. Илюзията за пълнота е единственото съвършено ясно нещо около нас.
Не би било трудно да докажем, че липса и отсъствия са съпътствали всяко нормално човешко съществуване през вековете. Днес обаче вакантността заема своето водещо, абсолютно централно място: объркани, смутени, ние все повече и повече се изгубваме. Оста Айн Ранд - Хюбърт Селби - Дж. К. Роулинг оставя дълбока следа в литературата, по която може да се проследи зараждането на новата епоха, в която живеем. В „Изворът" (1943), Айн Ранд ни представя Героя, Великия, вярващ напълно в себе си, но и отхвърлен най-безпощадно от масата. В „Реквием за една мечта" (1978), Хюбърт Селби описва ново отваряне на кутията на Пандора чрез едно обикновено телефонно обаждане; Героите, стъпвайки на нереализуеми мечти, пропадат в отчаяние, и сами подписват смъртните си присъди. Във „Вакантенпост"(2012), Дж. К. Роулинг съобщава, че Героят като институция, създаваща критерии, е мъртъв; отсъствието му се усеща буквално на всеки ред. Няма нови водачи. Просто няма.
Наистина живеем в интересни времена...
2. Преводът в Епохата на вакантностите
Превеждането е галерия от въпроси, която води до обогатяване на приемащата култура. Нека предположим, че има общ човешки литературен / културен фонд, който ни отличава съществено от останалите биологични видове така, както Ноам Чомски предполага, че съществува универсална вродена човешка граматика (Chomsky 1996). Той би представлявал палитра от цветове. Преводът като дейност би се състоял в преминаването от един изпращащ цвят в друг - приемащ - такъв. Последният, вследствие на целия този процес, получава нов отблясък, нюанс, непозната багра... При тези срещи на цветовете ние си даваме сметка, че хората са различни, и именно другостта, различието може да запълни една от многото вакантности на личностно ниво.
От оптимистична гледна точка, точно преводът е път към другия, възможност за опознаване. Той е и прекрачване на Божествената забрана, ако следваме Библейската легенда за Вавилон, като под легенда в случая, изхождайки от латинското participium futuri passivi (legendus - legenda - legendum), разбираме „текст, заслужаващ да бъде прочетен", а не „мит". Ние сме дълбоко убедени, че целта на тази забрана е била хората да се обърнат
един към друг, и да се постараят да намерят път отново един към друг. Иначе какъв би бил смисълът на човешкото пребиваване на земята, ако всички бяха еднакви, строени в редици, вкопчени в идеята за материален път към Бог?
Преводът е и „anuvad", или „казване по-късно" ("saying later"), както посочва Антъни Пим, позовавайки се на изследвания на А. Честерман и тези на Спивак (Pym 2010, 10). Този санскритски модел въвежда идеята за времето при превеждането: ако оригиналът на дадено произведение е само един, то преводи се правят от различни хора и по различно време. В бъдещи публикации си поставяме за цел да проучим как социокултурният контекст влияе на преводача, дръзнал да прекрачи прага на галерията от въпроси.
Измежду всички съществуващи разсъждения за „качествен" превод, ние решихме да се спрем на тези, касаещи буквалния такъв. Още Св. Августин говори в „De Doctrina Christiana" (397 - 426 сл. Хр.) за това как трябва да се следва точно текста на оригинала, най-вече чрез разсъжденията си за знака (Saint Augustin, 35). По този начин, рискът от грешки е по-малък, а културното запълване / обогатяване - по-интензивно. Четейки преведен текст от един естествен език към друг, в идеален случай (поне по силата на вижданията ни), ние би трябвало да си даваме непрекъснато сметка, че имаме част от културна другост пред нас, ако преводачът е изпълнил качествено задачата, която му е била възложена. Уважението към оригинала се реализира по този начин.
В статията си „Превод и лингвистична теория" М. Перние заявява, че преводът не е механично заместване на една дума с друга. Ако беше така, автоматичният превод щеше да е изцяло възможен (софтуерите за превод са помощни средства; не ни е известен сред тях такъв, чрез който може да се осъществи качествен пълен пренос на текст от една езикова реалност към друга). Перние твърди, че е необходимо тълкуване (exégèse) / разбиране на езика при процеса на превеждане (Pergnier 1973, 26 - 38). Съгласни сме с това виждане; естественият език като такъв е двусмислен, културно зареден (обременен понякога); литературният текст е сложна цялост от възли, които трябва, като преводачи, да развържем внимателно, и нишка по нишка да пренесем в даден приемащ социокултурен контекст, гарантирайки по този начин най-безболезнения възможен трансфер. Художествените текстове са специални именно с това. Всички останали видове ще наречем условно специализирани текстове; в този случай, за да се получи успешен превод, преводачът трябва преди всичко да притежава компетентност в областта от човешкото познание, в която се намира материалът за превеждане.
3. „Вакантен пост", или За смъртта на Героя
Нека се спрем на преводите на заглавието на творбата на Дж. К. Роулинг. В свои интервюта авторката посочва изключителната важност на идеята за празнота, вакантност. Ето защо и заглавието на оригинала е такова. Българският превод е успешен, защото, макар и да липсва „casual", предава и като форма, и като смисъл авторския замисъл. При френския вариант за сметка на това акцентът е поставен не върху „липсата", а върху борбата за запълване на тази липса - „Une place à prendre" („Място за заемане"); става въпрос за чисто политическа игра на местно ниво, която се разиграва в романа, но тя не би трябвало да е илюстрирана толкова явно на корицата. На една от първите страници, преди самото начало на текста, при превода на цитата от Уредба на местната власт (Чарлс Арнълд-Бейкър), виждаме израза „une vacance fortuite" - можеше това да е заглавието; така би се запазил зарядът на оригинала. Имаме основания да твърдим, че става въпрос за адаптиране, или поне стремеж към адаптиране, към френския обществен контекст, в който полигиката заема действително централно място. 314
Предлагаме на вашето внимание три езикови лица лица на един и същи текст: оригинал - превод 1 (FR) - превод 2 (BG):
„Then pain such as he had never experienced sliced through his brain like a demolition ball. He barely noticed the smarting of his knees as they smacked onto the cold tarmac; his skull was awash with fire and blood; the agony was excruciating beyond endurance, except that endure it he must, for oblivion was still a minute away." J.K. Rowling, "The Casual Vacancy"; Little, Brown and Company /2012/ - 56 думи;
"C'est alors qu'il fut foudroyé par une douleur comme il n'en avait jamais connu, une douleur qui lui fracassa le crâne tel un boulet de démolition. Il sentit à peine ses genoux craquer en heurtant le sol froid; sa cervelle n'était soudain plus qu'un magma de feu et de sang; la souffrance était insoutenable, insupportable - et pourtant il devrait la supporter, car il s'écoulerait encore une minute entière avant qu'il ne perde enfin connaissance." J.K. Rowling, "Une place à prendre", traduit de l'anglais par Pierre Demarty; Grasset /2012/ - 75 думи;
"В този миг мозъкът му се разцепи от неизпитвана никога дотогава болка, сякаш през главата му премина топуз за рушене на сгради. Почти не усети как се охлузиха коленете му, когато опряха в студения асфалт; черепът му се обля в огън и кръв; агонията бе непоносима, при все че му се наложи да я понесе, тъй като все още му оставаше минута до пълното забвение." Дж. К. Роулинг, „Вакантен пост"; превод Венцислав К. Венков; Колибри /2012/ - 65 думи;
В количествен план, забелязваме, че и българският вариант, и особено френският такъв, се оказват по-щедри откъм думи, спрямо оригинала. Смисълът е пренесен и в двата случая; що се отнася до формата обаче имаме сериозни забележки главно към френския вариант, където регистрираме отново (както и при предаването на заглавието на творбата) по-свободен превод, с всичките му негативи. Съществителното име tarmac например, на френски език е станало sol (земя, почва, под; ground, land), което препраща към доста обща картина. Българският превод дава асфалт, и е доста по-близък до оригиналния текст. Tarmac съществува и на френски език, но предимно като специализиран термин (въпреки че в Интернет се натъкваме и на снимки, под които пише - "chemin rural revêtu de tarmac"). Преводачът можеше или да го запази, или да използва „asphalte" (асфалт), или дори „béton" (бетон). Интересно е да отбележим също, че френският преводач превежда brain (мозък) като crâne (череп), а skull (череп) като cervelle (мозък). А най-странният преход, защото в случая е невъзможно да говорим за превод, е: his skull was awash with fire and blood - sa cervelle n'était soudain plus qu'un magma de feu et de sang, като имаме предвид, че awash означава „залят, плувнал; тласкан от вълни". Откъде се появиха soudain (изведнъж) и magma (магма)? Не одобряваме също така и пренасянето на agony (агония) като souffrance (страдание), при положение че имаме на френски език абсолютния еквивалент - agonie (агония). Oblivion (забвение, oubli) липсва напълно във френския превод, а тя е много важна за произведението като такова.
Преводът е, повтаряме и подчертаваме, уважение, каквото френският преводач не е засвидетелствал. Българския му колега за сметка на това се справя далеч по-успешно що се отнася конкретно до превеждането на този абзац на български език. Заключение
Теорията на превода разглежда разнолики проблеми, касаещи поне два езикови свята в постоянна културна интеракция. Разположена на границата между лингвистика и литературознание, тя предоставя познание за другостта. Тя определено е и територия за оптимисти, т.е. за хора, вярващи във възможността на превеждането. Преводът е преминаване
през време, култура и разсъждения. А преводачът - и привилегирован читател, и съ-творец. Този факт за нас носи със себе си както щастие, така и много отговорности.
Литература
Chomsky, N., Language and Problems of Knowledge. The Managua Lectures, The MIT Press, Cambridge, Massachusetts, 1996;
Kristeva, I., Pour comprendre la traduction, L'Harmattan, Paris, 2009; Pergnier, M., Traduction et théorie linguistique, Études de linguistique appliquée, 1973; Pym, A., Exploring Translation Theories, Routledge, New York, Kobo for Android Edition, 2010;
Rowling, J. K., The Casual Vacancy; Little, Brown and Company; London, 2012; Rowling, J. K., Une Place à prendre, Grasset, Paris, 2012; Роулинг, Дж. К., Вакантен пост, Колибри, София, 2012;
Saint Augustin, De Doctrina Christiana in Oeuvres, tome III, Gallimard, La Pléiade, Paris, 1998;
Sarraute, N., L'ère du soupçon, Folio essais / Gallimard, Paris, 1987;
