CC BY
17
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив, Серия A. Обществени науки, изкуство и култура, том П, Съюз на учените сесия 5 - 6 ноември 2015. Scientific works of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series А. Public sciences, art and culture, Vol. П., Union of Scientists, ISSN 1311-9400, Session 5 - 6 November 2015.
ДУХОВЕНСТВОТО В ДРЕВНОХРИСТИЯНСКИТЕ ЛИТУРГИЧНИ
ПАМЕТНИЦИ I-IV ВЕК Любка Бурмова Софийски университет, Богословски факултет
THE CLERGY IN THE ANCIENT LITURGICAL TEXTS I - IV
CENTURY AD Lyubka Burmova Sofia University, Faculty of Theology
Abstract
This article aims at presenting the historical testimonies on the clergy portrayed in the ancient liturgical sources. The list of clergymen positions in the early Christian times was complicated. The period from the end of the I to the middle of the III century AD is particularly important in terms of the organization and development of the clergy. The key role during the first two centuries is played by apostles and prophets. Later, but nearly in parallel another group of ecclesiastical officials - priests and deacons was established. The content of the ancient liturgical texts is recognized as an essential additional information to the st. Paul's Epistles, and to the Works of the Apostolic man as well.
Keywords: ancient Christian Church, apostles, prophets, priests, deacons
В древността списъкът на църковните длъжности е бил твърде сложен и изминалото време не е добавило почти нищо съществено, освен по отношение на монашеството, което се обособява по-късно [1, с. 14]. Освен това, йерархията на духовенството, в процеса на историческото си развитие, е претърпяла съществени изменения, запазвайки, обаче, първоосновите си. Периодът от края на I до средата на Ш век е твърде важен по отношение на развитието и организацията на духовенството. След откриването на древнохристиянския анонимен паметник : Ai5a%n to>v 5ю5ека anocxoXrav, - „Учение на 12-те апостоли", друго наименование - "Дидахи" (края на I, началото на II век) [2, с. 25-47], се появява възможност да се разбере по-добре съдържанието на някои други, известни паметници - „Апостолски църковни определения" (края на II - началото на III век) [3], и „Апостолски постановления" (PG 1, 509-1156), паметник, представляващ наслоение на сведения от II, III и IV век, както и да се обясни смисълът на множество фрагменти от най-древната църковна писменост и от съчиненията на някои езически автори, например - Целс и Лукиан.
Отдавна е било известно, че през първите два века са съществували особени лица: апостоли (не от учениците на Иисус Христос), пророци и дидаскали, но дълго време не било изяснено мястото и функциите им, колко, по-точно, време са съществували те в църквата и защо се е прекратило служението им [1, с. 15]. В I послание към Коринтяните (12:28-29) св. ап. Павел казва: „И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици. Нима всички са апостоли? Всички ли са пророци? Нима всички са учители? Всички ли са чудотворци?" Но, той говори за това, като за нещо известно на всички по негово време, 34
и, въпреки че определя кръга на тези лица, по-подробни сведения за тях могат да бъдат намерени именно в древнохристиянските съчинения от II век: „Дидахи" и „Пастир" на Ерм (около средата на II век) (PG 2, 892-1024) [4].
Наименованието „апостоли", в случая, се е използвало не само за 12-те най-близки ученици на Иисус Христос, а и за множество други лица, почувствали призвание от Светия Дух, към проповядване на Евангелието сред неверниците. Основната им цел било основаването на нови църкви, след което продължавали пътя си и само от време на време, и то за кратко, посещавали вече основаните църкви, за да помогнат за утвърждаването им [5, с. 26]. Апостолите, до последните дни на съществуването си, най-много до края на II век, остават верни на предназначението си - да бъдат изключително странстващи проповедници (мисионери). Апостолите непременно трябвало да бъдат напълно безкористни. На това се държи много, както в „Дидахи", така и в „Пастир" на Ерм. Те не трябвало да се задържат никъде. Полагайки основите на вярата в някое населено място и оставяйки там пастири, самите те, съпровождани от Божията благодат, тръгвали към други земи и народи. През II век институтът на апостолите започнал да запада, поради натрупването на извращения и злоупотреби. В „Дидахи" и в „Пастир" на Ерм има недвусмислени предупреждения, как да се различават истинските апостоли и пророци от лъжливите. Около средата на II век, но не по-късно от края му, апостолите изчезват [1, с. 19].
При изброяване на най-важните църковни авторитети, св. апостол Павел и „Дидахи", на второ място след апостолите, посочват пророците. Пророците били лица способни да предсказват бъдещето, да узнават тайните мисли на хората и получавайки вдъхновение от Бога, да говорят в „дух и истина". Те не се занимавали с мисионерство, а с проповеди в съществуващите църкви. Пророците говорели от лицето на Светия Дух, говорели в екстаз. Речите си те произнасяли публично, на църковните събрания. Св. ап. Павел настоява за най-широко участие на пророците в богослужението (1 Кор. 14: 3-5), но, при условие, че няма съмнения по отношение на възприемчивостта им към пророчество, способността да се изпада в такова състояние, като дар от Божия Дух, без нечисти примеси от естествено човешки или демонични възбуди.
Съществували не само странстващи, но и уседнали пророци, за които в „Дидахи" се твърди, че били издържани от съответната община. И едните и другите имали важна роля в църковните общини от I и II век. В „Дидахи" пророците са наречени „архиереи", то ест, „първосвещеници" („пророците са ваши архиереи" - XIII. 3). Пророците участвали активно в богослужението и не били длъжни да се придържат към определени богослужебни формули, можели да произнасят съчинени от самите тях благодарения. В „Дидахи" се заповядва на вярващите да почитат пророка, възвестяващ Божието слово, като самия Господ (XI. 2).
Независим източник, който допълва сведенията за проповедническата дейност на пророците, е съчинението на Целс (II век) против християните. Той пише, че това са хора, които говорят с голям патос, от името на Светия Дух и се стараят много за разясняването на основните истини на християнската вяра (Origenis. Contra Celsum. VII, 9. 10 // PG11, 14331436).
Пророците съществуват през I и II век, но едва ли повече от началото на III век. Още към средата на II век институтът на пророците започва да се разпада. Според книгата „Пастир" на Ерм, „истинският пророк" е: „спокоен, кротък и смирен, отдалечава се от всяко зло и суетно желание на този век, поставя себе си по-ниско от всички хора..." Но, в същото време, се казва, че лъжепророкът „издига себе си, стреми се към власт, нагъл и многословен е, живее сред разкош и много удоволствия, взема награда за своето пророкуване..." (Ерм. Пастир; Заповеди. XI). Най-вероятно, пророците престават да съществуват около 180 г., надживявайки с малко института на апостолите, прекратили съществуването си около 150 г. [1, с. 23].
В Послание към Ефесяните, при изброяване на благодатните служения, св. ап. Павел, след апостолите и пророците и преди учителите, поставя „евангелистите". Трудно е да се
каже, какво точно е имал предвид, може би, това са близки помощници на апостолите, защото е трудно да се предположи, че говори за евангелисти в днешния смисъл на думата (от които тогава са били известни трима) [5, с. 28].
Дидаскалите странствали от една християнска община към друга, за да обучават вярващите. В „Дидахи" те се споменават след апостолите и пророците. До известна степен те допълвали дейността на пророците. За преподавателската им дейност има малко сведения. Едва ли са дублирали пророците, по-скоро функциите им са били да разясняват, а не да проповядват. Основното им различие от пророците е в това, че те приемали служението си по лично убеждение, докато пророкът чувствал, че е призован от Светия Дух. До известна степен, и дидаскалите считали своята работа за проява на действащия в тях Свети Дух и също били причислявани към лицата, притежаващи висши благодатни дарове (Ерм. Пастир; Подобия. IX, гл. 25). Дидаскалите (учителите) можели сами да се обявяват за такива, ако чувстват, че имат призвание и знания. Св. ап. Павел говори за два вида учителски призвания: преподаващи общи, субективни познания и даващи теоретични, детайлни, обективни знания [6].
Уважението към дидаскалите, в християнските общини, е почти толкова голямо, колкото и към пророците. „Дидахи" препоръчва, те да бъдат почитани дори повече от епископите (XV. 2). В „Пастир" на Ерм се казва, че учителите, свято и чисто учили на Словото Божие, в бъдещия живот ще бъдат до ангелите (Подобия. IX, гл. 25). Ориген и Дионисий Александрийски поставят учителите редом с презвитерите. Доколко учителите са считани за особено облагодетелствани лица, проличава от думите на св. Игнатий Богоносец и Дионисий Александрийски [7, с. 132], които скромно предупреждават, че те самите не пишат като имащи власт учители [5, с. 28-29].
Дидаскалите имали право да получават материално възнаграждение от общината, където служели, но, за точния размер на това възнаграждение, няма сведения. Дидаскалите просъществували в църквата по-дълго от апостолите и пророците - в Египет, през III век, за тях се споменава често в съчиненията на Ориген: „учители на църквата" или също такива лица, които „у нас (в Александрия) мъдро изпълняват длъжността на учители" [1, с. 24]. Причините за изчезването на института на дидаскалите са същите, както при апостолите и пророците - натрупването на извращения и злоупотреби [1, с. 24].
Към харизматичните личности от първите векове принадлежали и тези, които със силата на вярата си извършвали чудеса. Св. ап. Павел говори за дар за лекуване и за сила за извършване на чудеса (изобщо). Според св. Йоан Златоуст, надареният да лекува можел да помага на болните, а този, който притежавал „действието на силите", можел и да наказва. Тази харизма била използвана в древната църква за учредяване на длъжността „екзорцист" и за въвеждане в църковните служби (не само в литургията, но и във вечернята и утренята) на особени молитви над обсебените от нечисти духове [5, с. 29-30].
Апостолите не били избирани от християнската община, а се подбирали, защото чувствали вътрешен духовен стремеж към това, да разпространяват Христовата вяра сред езичниците. Пророците също не били избирани от общината. Те били призвани от Светия Дух и били негово послушно оръдие. Чувствайки в себе си призвание да разкриват и обясняват истините на християнското учение на събратята си, за да укрепват вярата и мъжеството им, те ставали проповедници по вътрешно убеждение и влечение (I Кор. 14:32, 37, 39). Не е достатъчно ясно, как се е осъществявало призванието на някои християни за дидаскали, но може да се направи основателно предположение, че приемането на тази длъжност е зависело от личното разположение на вярващия, като то не се е считало за субективно, а се е приемало като особен благодатен дар. В крайна сметка, решаването на въпроса, дали едно лице е истински пророк или истински дидаскал, се е предоставяло на самото християнско общество [1, с. 16]
„Апостол", „пророк" и „дидаскал" са различни длъжности, а не различни наименования на една и съща длъжност; функциите им не се смесват. Апостолите проповядвали сред
езичниците, пророците - сред християните, а дидаскалите преимуществено обучавали кандидатите да приемат християнството. Те нямали никаква административна власт и юридически функции в християнските общества и не били свързани с конкретна църква; принадлежали на цялата Църква (което е една от характерните й особености през първите два века), служели, според възможностите си, на всички християнски общини и се ползвали с голямо уважение в тях. По правило, те не можели да се установяват да живеят на определено място, а постоянно странствали, преминавайки от едно място на друго. Обстоятелството, че тези лица са били, така да се каже, достояние на цялата Църква, има голямо значение за обединението на разпръснатите, не успели още да се сплотят в единна организация християнски общини през I и II век. Определено може да се каже, че единството на развитието на християнските общини се дължи на дейността на странстващите апостоли, пророци и дидаскали, насочвали духовното развитие на общините в една посока [1, с. 17].
По въпроса, за произхода на института на апостолите, пророците и дидаскалите, може да се каже, че той не е следствие от някакво подражание, а е резултат от свободното творчество на първохристиянските общини. Всички тези църковни авторитети, в известно отношение, имат много общо и представляват едно цяло - те са част от най-древното църковно предстоятелство, която изчезва по-късно [1, с. 18].
Правото да оказват помощ на нуждаещите се и да управляват общината на вярващите, принадлежали на постоянната местна църковна йерархия (първото на дяконите, с техните грижи за болните и бедните, второто - на презвитерите и епископите). Пастирското служение започнало да измества харизматичното (на апостоли, пророци и дидаскали) още от началото на II век [5, с. 30]. Тази група длъжностни църковни лица - на епископите и дяконите, се развива малко по-късно, но паралелно на института на апостолите, пророците и дидаскалите. Качествата, които трябвало да имат лицата, избирани за епископи и дякони, били почти еднакви, и в древните паметници, за разлика от днес, тези длъжности постоянно се разглеждат съвместно, поради общите им функции [1, с. 25].
Сходството между епископите и дяконите се подчертава в Посланието на св. ап. Павел до Филипяните (1:1): „Павел и Тимотей, слуги Исус Христови, до всичките в Христа Исуса светии, които са във Филипи, заедно с епископите и дяконите..." За презвитерите не се казва нищо. В „Пастир" на Ерм се казва: „камъни квадратни и бели - това са епископи и дякони, които са били съгласни един с друг и са слушали един друг" (Видение III, гл. 5). В „Дидахи", за избора на епископи и дякони (тук те очевидно се разглеждат като една група лица), се казва: „Ръкополагайте си епископи и дякони, достойни за Господа - мъже кротки и не сребролюбци, и истински, и изпитани, защото и те изпълняват за вас службата на пророците и на учителите" (Дидахи. 15. 1). Същото може да се каже и за другите паметници от по-късен период: „Апостолски църковни определения" (края на II, началото на III век); „Апостолско предание" (първата половина на III век) [8, с. 243-260]; „Църковни определения на Иполит" (около средата на IV век)[9]; „Апостолски постановления" (края на IV век) и „Завет на нашия Господ Иисус Христос" (края на IV, началото на V век) [10], където изискванията към епископите и дяконите са почти идентични, но в по-късните от тях все по-отчетливо се подчертава подчинената роля на дякона.
В паметника „Апостолски църковни определения" има даже свидетелство за това, че при добра служба, дяконът може да кандидатства и да бъде ръкоположен за епископ (XXII. 1,2). Но, постепенно, йерархичните нива на тези близки в древността длъжности, започват да се раздалечават. Епископите още от самото начало имали много съществени преимущества пред дяконите. Те били най-видните предстоятели на общината, след апостолите и пророците и, затова, наследили функциите на последните, което било много удобно за издигане на авторитета им. Те наследили уважението, с което се ползвали пророците (наследили името „първосвещеници", дадено на тези лица, действащи от името на Светия Дух - Дидахи. XIII. 3) и дидаскалите (станали учители на християнските общества). Дяконите постепенно останали далеч назад, докато не заели скромното положение, което
имат днес. Още в паметника „Апостолски църковни определения", църковната йерархия се представя в следния вид: епископ, презвитер, четец, дякон..., то ест, дяконът е по-надолу не само от презвитера, но и от четеца. Това, разбира се, е било само за кратко, и дяконът скоро заема устойчиво място след презвитера, но е показателно за бързото изоставане на дякона в йерархията. Като следствие, дяконите загубили мястото си на икономи до църковната каса и на помощници на епископа, при разпределението на църковните средства между нуждаещите се. Участието им в църковната благотворителност, което много издигало авторитета им, се прекратило и те се превърнали в обикновени помощници на по-висшите членове на йерархията, при извършване на богослужението [1, с. 32]. Йеромонах Атанасий (Йевтич) обръща внимание на това, че в „Апостостолско предание" (около средата на III век) водещата роля на епископа, вече, е безспорна: „... самото възношение на даровете в св. Анафора, която означава същинско действие, чин, акт на възнасяне на Бога на евхаристийните Дарове на Църквата, се извършва чрез епископа, той, литурга, принася на Бога (както е казано още у св. Иполит Римски (III век): епископът се хиротонисва „да принася на Бога даровете на Неговата света Църква" - „Апостолско предание", гл. 9)" [11, с. 152-153].
Към високите степени на църковната йерархия се причисляват и презвитерите. Презвитерският институт възниква и се установява най-рано в Йерусалимската църква. Оттук, той се разпространява и към края на живота на св. ап. Павел започва да действа в Сирия и Мала Азия, но окончателно се установява след смъртта му, към края на I век. На запад този институт, вероятно се е развивал по-бавно [1, с. 41].
Сведенията за презвитерите, в източниците от първите векове на християнството, са по-оскъдни, в сравнение със сведенията за епископите и дяконите. Едни от най-ранните сведения се намират в посланията на антиохийския епископ св. Игнатий Богоносец, живял през I век и починал в самото начало на II век. Той пише, че, по негово време, презвитерският институт бил много разпространен и достигнал пълно развитие в малоазиатските страни. По думите му, презвитерите трябва да се подчиняват на епископа, дори, ако са стари, а последният е значително по-млад [1, с. 40]. В посланията на св. Игнатий и св. Поликарп, от вярващите се изисква да почитат презвитера и да му се подчиняват [1, с. 40].
Предвид на това, че, в древността, за презвитери са избирани стари хора, Харнак справедливо ги нарича „патриархален елемент на църковната община до края на III век" [1, с. 48]. В „Апостолски църковни определения" се изисква презвитерите да са хора на преклонна или зряла възраст, въздържащи се от брачно съжителство, щедри към събратята си, съратници на епископа (XVTII. 2). Някои от правилата, в това съчинение, не се срещат никъде другаде и са твърде трудни за изпълнение, особено в малките общини. Например, при всеки епископ, трябва да има непременно четен брой презвитери, най-малко двама, но в идеалния случай 24, които застават отдясно и отляво на епископа (12 отдясно и 12 отляво). Тези от тях, които са "отдясно", се грижат за епископите в олтара (това е първото сведение за наличието на олтар), а тези, които са "отляво", се грижат за вярващия народ, да спазва ред и дисциплина при богослужението (XVIII. 3,4). Тази функция е странна, защото, обикновено, за поведението на присъстващите се грижат дяконите. „Левите" имали право, също така, да съдят провинилите се християни (за тази функция на презвитерите се споменава и в „Апостолска дидаскалия" [12] - около първата половина на III век).
В „Църковни определения на Иполит", независимо от това, че презвитерския чин се разглежда най-подробно, липсват сведения, дали между презвитерите има такива, които изпълняват и ролята на учители (занимават се с разясняване на истините на вярата). Адолф Харнак обобщава множество сведения за периода до края на II век, за лицата, изпълняващи функциите на църковни учители, но между тях не се споменават презвитерите [7, с. 112, 148]. В други по- късни паметници, обаче, се споменава, че и презвитерите могат да имат задължения на църковни учители: „Апостолска Дидаскалия": презвитерите „проповядват, учат и се молят"; „Апостолски постановления": презвитерът „не ръкополага духовници"(Ш 20), „той учи народа" (II 57; III 20), „благославя" (III 20), „кръщава" (III 20; VII 22), 38
„благославя народа" (VIII 28), „благославя водата и мирото" (VIII 29).
В по-късните паметници все повече се подчертава подчинената роля на презвитерите, по отношение на епископите, и се определя по-високото им положение, от това на дяконите. Презвитерите стават делегати на духовната власт на епископа или по-просто казано -енорийски свещеници [1, с. 48].
Следва да се отбележи, обаче, че още през II век, тенденциите в позиционирането на епископите, презвитерите и дяконите в църковната йерархия, вече са очертани ясно. В посланието си до Магнезийците св. Игнатий Богоносец повествува: „И тъй като Господ нищо не извърши без Отца, бидейки съединен с Него, нито чрез Себе Си, нито чрез апостолите, така и вие, нищо не правете без епископа и презвитерите." [13, с. 25]. А в посланието си до Смирненците, ги съветва: „Всички следвайте епископа, така както Иисус Христос - Отца! И презвитера [следвайте], все едно апостолите. А за дяконите внимавайте, като за Божия заповед. Нито един да не върши без епископа нищо от нещата, които се отнасят до Църквата." [13, с. 47].
„Низшите чинове" на клира от древността са представени почти във всички от разглежданите съчинения. Те са следните: четец; вдовица; иподякон, дякониса; изповедник; певец; девственица; екзорцист (лечител).
За съществуването на четци се говори още в „Откровение на Йоан": „Блажен, който прочита, и ония, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в него; защото времето е близо" (1:3), то ест, имаме свидетелство за съществуването на четци още преди 100-та година. Още по-ясни са свидетелствата от средата на II век. В известната апология на Юстин (гл. 67), при описанието на извършваната от християните литургия (вероятно в Рим), се казва: „когато четецът прекъсне четенето на апостолските или пророческите писания, тогава предстоятелят започва да говори на събранието" [1, с. 54].
Четците се появяват, защото са били необходими за извършване на богослужението -малко християни имали образование и много малко от тях можели да четат добре. Отначало те не са част от клира. За известен период от време, те достигат високо положение -след изчезването на харизматичните учители, те стават проповедници на Словото Божие в църковните събрания. В „Апостолски църковни определения" за четеца се казва, че трябва да има способност да излага ясно мисълта си, да осъзнава, че заема мястото на Евангелистите [пророците] (XIX. 1). Това е „златен" период в живота на четците, който продължава от средата на II до втората четвърт на III век. След това проповедничеството преминава частично към епископите, частично - към презвитерите. През двадесетте години на III век, четците стават част от низшето духовенство. В средата на III век, в Рим, при папа Корнелий, положението им е определено окончателно - те са включени в една група с вратарите и заклинателите (Евсевий Кесарийский. Церковная история. Кн. 6, гл. 43) [14, с. 51]. От четците се иска вече само механично четене и не им се възлагат по-важни задачи. Вдовиците, в древността, заемат видно място сред низшите чинове. В „Апостолски църковни определения", „Апостолска дидаскалия" и „Апостолски постановления" към вдовиците се поставят приблизително еднакви, високи изисквания (най-високи в „Апостолски постановления"). По-късно този чин изчезва, донякъде го заменя женското монашество, прообразът на което може да се види още в „Апостолски църковни определения" (XXI. 1,2).
Иподяконът, навсякъде, се споменава, само, като подчинен на дякона служител. В „Апостолска дидаскалия" се казва, че дяконите трябва да бъдат 14. Очевидно, се има предвид изискването, броят на дяконите да е 7 (съгласно определението на Неокесарийския събор (315 г.): „дяконите, като правило, трябва да бъдат седем, макар и много голям да е градът, това пише в книга Деяния" - правило 15) [1, с. 55] и, явно се допуска, до дякона да има и иподякон). В „Апостолски постановления" иподяконът директно се нарича „служител на дякона", заедно с четеца, певеца и дяконисата. Тук, за пръв път, се среща подобна йерархия и се вижда, че нивото на четеца е паднало ниско.
Дяконисите също изпълняват помощни функции. В „Апостолска дидаскалия" (гл.9)
те се сравняват със Светия Дух (на сирийски език думата „Дух" е от женски род). Те помагат при кръщаването на жени, помазвайки ги с миро. В „Апостолска дидаскалия" (гл. 9) и „Апостолски постановления" (III 15) се препоръчва за дякониса да се избира вярваща и свята жена, за да бъде изпращана от епископа в някои домове, където, при жените, не може да бъде пратен мъж - дякон, заради неверниците, и за успокоение на помислите на нечестивите.
Изповедниците, както и лечителите (екзорцисти, надарени) се споменават в „Апостолско предание", „Апостолски постановления" и „Завет на нашия Господ Иисус Христос", а певците в „Апостолска дидаскалия", „Апостолски постановления" и „Завет на нашия Господ Иисус Христос" (тук певецът се нарича „отрок, който пее в църквата").
За девствениците в „Апостолски постановления" се казва че те трябва да бъдат честни, въздържани, целомъдрени, непорочни, чисти телом и духом, като храм Божий, като дом Христов, като обиталище на Светия Дух; да покажат, че обетът им е истински и е даден от благочестие, а не от лошо отношение към брака.
В древната Римска Църква е имало и някои други низши чинове: пазач (вратар) -споменава се и в „Апостолски постановления" и аколит (аколуф) - спътник, съпровождащ служител, църковен служител, помагащ при извършване на богослужението (съществувал е и в древната арменска Църква). В списъка на църковните длъжности от времето на папа Корнелий (ок. 250 г.) - в писмото му към антиохийския епископ Фабий, вратарят се нарича „остиарий" [1, с. 55].
Фактът, че още от самото начало на съществуването на Христовата Църква е била създадена стройна и ефективна организация за управлението и обединението й и за разпространение на Христовата вяра, е изключителна заслуга на първите християни и е доказателство за присъствието на Светия Дух във всичките им дела. Водени от Светия Дух, една шепа хора, ученици на Иисус Христос и техните духовни наследници, успяват, в една много враждебна среда, да обърнат очите и душите на милиони хора към дареното им спасение.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА.
[1] Лебедев, Алексей. Духовенство древней вселенской Церкви. „АЛЕНЕЙЯ". Санкт-Петербург. 1997.
[2] Гошев, протоиерей Иван. Учение на дванадесетте апостоли. Годишник на университета „Св. Климент Охридски. Богословски факултет, том XVIII, 8. Университетска печатница. София. 1940/1941.
[3] Каноны святых Апостолов. http://www.pravmir.ru/kanonyi-svyatyih-apostolov/
[4] Hermas, Pastor, ed. M. Whittaker, Die apostolischen Vater I. Der Hirt des Hermas. Die griechischen christlichen Schriftsteller 48, 2nd edn. Berlin:Akademie-Verlag. 1967.
[5] Скабалланович, Михаил. Толковый ТИПИКОН. Выпуски 1,2,3. „Паломник". М. 2003.
[6] Osiander, Johann. Commentar üb. 1 Brief an die Korinther, Stuttgart. 1847.
[7] Harnack, Adolf. Die Lehre der zwolf Apostel. Leipzig, 1884.
[8] Отцы и учителя Церкви III века. Антология. Т. II. Москва. 1996.
[9] Haneberg, Daniel. Canones S. Hippolyti Arabice e codicibus Romanis cum versione Latina et prolegomenis. München. 1870.
[10] Rahmani, Ignatius. Testamentum Domini nostri Jesu Christi. Moguntiae. 1899.
[11] Атанасий (Йевтич), йеромонах. Беседи за литургията. „Синтагма". В. Търново. 2015. [12] Achelis, Hans; Flemming, Johannes. Die Syrische Didaskalia. Leipcig. 1904.
[13] Светоотеческо наследство. Изборник. Посланията на св. Игнатий Богоносец, епископ Антиохийски и св. Поликарп, епископ Смирненски. Омофор. София. 2001.
[14] Евсевий Кесарийский. Церковная история. Кн. 6 // Богословские труды. Сб. 25. Московская патриархия. Москва. 1984.
