CC BY
23
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив, серия Б. Естествени и хуманитарни науки, т.ХУ1. Научна сесия „Техника и технологии, естествени и хуманитарни науки", 30-31 Х 2013 Scientific researches of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series B. Natural Sciences and the Humanities, Vol. XVL,ISSN 1311-9192, Technics, Technologies, Natural Sciences and Humanities Session, 30-31 October 2013
ЗА АРхАИЧНИТЕ ОСОБЕНОСТИ В ДИАЛЕКТИТЕ - ЗАПАЗВАНЕ НА СТАРОБЪЛГАРСКАТА ДЕМОНСТРАТИВНА МОРФЕМА - сь
Тенчо Дерекювлиев Пловдивски университет „Паисий Хилендарски"
About the archaic features of the dialects - retention of the Old Bulgarian
demonstrative morpheme cb
In this study have been analyzed different cases which show how the Old Bulgarian demonstrative morpheme cb has been preserved in the dialects. It can be found in pronouns, adverbs, and pronominal adverbs. Its morphemic status depends on the category of the word where it functions.
Архаичните особености са сред отличителните признаци на диалектите. Старинните черти в диалектните системи дават ценен материал за историята на българския език, където териториалните говори са един от основните показатели. Архаични особености се срещат в различните равнища и позволяват да бъде разкрит общият ход на езиковия развой.
Морфемата сь в старобългарски, както е известно, е коренна морфема и участва в тричленния състав на старобългарската демонстративна система - формите на показателното местоимение, между които съществува семантична диференциация с оглед на пространствената локализираност на посочвания обект в сравнение с местоположението на говорещото лице, срв. сь - за близко посочване; тъ - за общо посочване; онъ- за далечно посочване. Запазването на морфемата сь е характерна особеност на рупските говори. В тях тя функционира с различен статут в зависимост от граматическата природа на съответната езикова единица, а рупските говори са определяни като най-значими за българската историческа диалектология. Тези говори са разпространени на обширна територия, запазили са своето диалектно единство, но не са се развили към пълно уеднаквяване (Бояджиев 1996:432).
Като коренна старобългарската демонстративна морфема сь има широко разпространение в ареала на рупските говори независимо от някои разлики в степента на фреквентност. Най-ярко изразено морфемата функционира в показателните системи на централния родопски говор, говора на Ропката и в тракийските говори. Важно е да се отбележи, че в статуса си на коренна морфемата притежава най-честа реализация и е
характерен елемент от показателните системи на тези говори: сози, сази, сова, сойа, сайа, сое, както и мн. ч. сее при местоименията за лица и предмети, сакоф, сакава, сакова, сакива -при местоименията за признаци, солкав, солкава солкави, при местоименията за количество (вж. Кабасанов 1964, Бояджиев 1991).
Интересни резултати показва съпоставката на морфемата в коренна функция и в статуса й на флексия. Като флексия тя се среща само в централния родопски говор и говора на Ропката - мажос, мажот, мажон, женаса, жената, женана, детесо, детето, детено, докато другите рупски говори нямат членна морфема, чиято генеалогия е свързана със стб. сь, си, се.
Съпоставката между рупските говори по отношение на запазена тричленна показателна система и наличие на трикомпонентен състав на членната морфема сигнализира за съществуваща асиметрия. По този признак говорите вътре в рупския ареал се противопоставят помежду си, а оформящата се опозиция е - централнородопски говор и говор на Ропката: останалите рупски говори.
Превръщането на стб. корен сь заедно с другите родови варианти в членна морфема (членът в български е типична флексия) е в съответствие с граматикализацията на постпозитивното показателно местоимение с предхождащото го име и последвалата морфематична интеграция между тях като компоненти на първоначална именна синтактична група.
Вече по признака трикомпонентен състав на членната морфема двата притежаващи я родопски говора се противопоставят на някои погранични и крайни югозападни говори. Тук обаче опозицията е по вида на членнага морфема за близко посочване. Докато родопският тип е мажос, мажот, мажон, погранични говори представят мужъв, мужът, мужън, а югозападни лебов, лебот, лебон (Стойков 1993). Този тип опозиция е еквиполентна, тъй като говорите притежават трикомпонентен състав на членната морфема, но има противопоставят по вида на морфемата за близка определеност. Така рупското с- е не само показател на архаичност и респективно съхранено в тези говори по-старо езиково състояние, но е основен показател и в еквиполентната опозиция. Опозицията между рупските говори по признака тричленна показателна система:трикомпонентен състав на членната морфема не е еквиполентна, а привативна - наличие-отсъствие на признак.
Необходимо е да се посочи, че съществуващите опозиции не противоречат на характерното за диалектите единство Разгледани като множество териториални варианти на националния (общонародния) език, диалектите показват единна система от реализации на равнището на граматическите означаеми. Определеността при имената се означава с различни аломорфи, но актуализацията на аломорфите в диалектната реч става в рамките на определеното от системата инвариантно значение (Бояджиев 1981:21).
С граматически статут морфемата се открива в структурата на склонените членувани форми, срв. - чулекасок, пилесуму, людемсем. Тези форми се срещат в неконтактни говори, но са особено характерни за част от родопските и тракийските. Склонените членувани форми са доказателство за по-голямата устойчивост на деклинацията в парадигмата на показателното местоимение в сравнение с парадигмата на съществителното име, където при прехода от синтетизъм към аналитизъм падежните флексии отпадат, а в диалектите остават форми само за някои падежи или петрифицирани форми на стари падежи, които са преминали през функционален преход и думата вече принадлежи на друг лексико-граматичен клас (вж. Бояджиев 1999).
Континуанти на стара синтагма от съществително име и следхождащо го показателно
местоимение - сь са днешните адвербиални облици - зимъс, пролетос, лятос, есенес. Те са разпространени в диалектите, срещат се и в разговорния пласт на книжовния език. Произлизат от стар винителен падеж. Това се потвърждава от морфемната структура, от фонетичните особености и особено ясно личи при зимъс, където ъ-вокалът е рефлекс на старобългарската голяма носовка. Звуковите облици на това наречие в диалектите следват развоя на голямата носовка. Така в ъ-говорите се среща зимъс: формата е и с най-голяма дистрибуция в българската диалектна територия; в а-говорите зимас; в о-говорите - зимос; в у-говорите - зимус. В странджанските и тракийските говори се среща и форма зимоска, но тук е нелогично да се говори за о-рефлекс на голямата носовка. Най-приемливо като че ли е да се допусне влияние на аналогията: лятос-лятоска, зимъс-зимоска. За появата на деиктичната морфема -ка, наричана по традиция в българското езикознание усилваща частица, нейната семантика, връзката на този тип наречия с местоименните по отношение на деиксиса и морфемната комбинаторика ще отбележим малко по-долу.
Адвербиална структура съществително във винителен падеж и показателно местоимение сь е характерна за славянските езици. В лингвистиката съществуват съпоставителни изследвания, където за разглежданите наречия е констатирано морфоструктурно и семантично тъждество в български и съответния друг славянски език (Симеонов 1985). Тези наречия са обект на тълкуване и в сферата на граматикокатегориалния анализ върху винителния падеж и са определени като показатели на темпорална актуализация (вж. Станишева 1966).
В семантичен план адвербиалните форми от стар винителен падеж и постпозитивно показателно местоимение за близко посочване „локализират интервали на събития по темпоралната ос, ориентирани според субективната система за темпорална ориентация, в която основен ориентир е моментът на говорене - времето на речевия акт" (Ницолова 2008:448). Интерпретацията на Р. Ницолова подсказва и за опозиция в сферата на адвербиалния признак „темпоралност". Например адвербиумите денем и нощем, петрифицирани варианти на творителен падеж, и зиме и лете, петрификация от местен падеж, локализират интервали на събития по темпоралната ос, ориентирани според обективната система за темпорална ориентация.
Сравнението в морфоструктурен план между денем-днес, нощем-нощес, зиме-зимъс и т.н., откъдето произлизат и смисловите отлики, отвежда към старото показателно местоимение като семантичен разграничител. В структурата на тези наречия показателната морфема е придобила суфиксален статут. Тя е деривационен формант и при адвербиумите показва една друга посока на развитие у старобългарското демонстративно местоимение сь. Суфиксалният статут се потвърждава и от синтагматиката на морфемите в посочвания модел наречия. За български са характерни форми като лятошен, образувана чрез суфиксация с типичната за прилагателните имена наставка -ен, стб. -ьн. Значението на -с-наречията е свързано с темпоралната локализация на съответния хронологичен отрязък като най-близък в перспектива или ретроспектива, напр. зимъс - означава „тази зима, която предстои" или „преминалата зима". За отбелязване е обаче, че понякога в зимъс се посочва и като обобщаващо название - „зимата, през зимата". В тези случаи може да говорим за неутрализация на демонстративната семантика като пространствен конкретизатор по темпоралната ос, но това не е повсеместна тенденция в говорите. Параметрите на демонстративната семантика се разширяват и чрез употребата на деиктичната морфема -ка, за която по-горе посочихме, че традицоинно е наричана усилваща частица. Въпросът за частиците, частиците морфеми и прехода на частици в морфеми принципно е важен теоретичен въпрос за езикознанието, но тук няма да се спираме на анализационни наблюдения по темата. Според нас -ка е морфема, тя няма синтагматична самостоятелност, интегрирана е в структурата на името и
изпълнява съответната си функция. Приемаме терминологичното решение на Б. Велчева, че -ка е модификационна морфема. Модификационните форманти са непостоянен компонент на показателната форма. Те засилват значението на дадената дума, но не го изменят (Велчева 1971).
В диалектите са разпространени зимъска, лятоска, есенеска, пролетоска. Важно е да бъде посочено обаче, че при тези адвербиуми се среща само деиктичната морфема -ка, имаща поначало висока фреквенция при местоименията и наречията с показателно значение. Известно е, че българските говори съдържат голямо формално разнообразие при показателните прономинални и адвербиални единици, където се появяват понякога и като поредица от елементи - точно модификационни морфеми.
Както отбелязахме, по наше мнение -ка е чиста морфема и назоваването й като „усилваща частица" не е в синхрон с нейния синтагматичен статут. Тя е реален компонент от структурата на дума, има конкретна морфемна позиция и функция. От теоретично гледище би било интересно да се допусне защо при с-наречията се появява само една модификационна морфема. Възможно е отговора на този въпрос да търсим в контактната позиция на суфикса с-, типично деиктичен, и появяващата се след него морфема -ка. Освен това този суфикс произхожда от коренов тип морфема, което означава, че неговата степен на деиктичност трябва да бъде и много по-висока, в сравнение с деиктичността при морфеми като -зи и -ва, които също традиционно са наричани „показателни частици". Явно основният фактор в случая е семантичният.
При показателни думи се срещат модели с повече от една модификационна морфема, срв. сози-ка-на, този-ка-на, нози-ка-на, тогава-на-ка, тамо-на-ка. Тези форми са характерни за родопските говори, но появата на модификационно оформени показателни думи е характерно явление и за други диалекти. Adverbia demonstrativa и ргопотта demonstrativa са обширна тема в българската диалектология, и то в диахронно-синхронен план. Важно е, че с-наречията като морфоструктурна и семантична специфика при наличието на модификационна морфема в състава им се родеят с местоименните наречия. Местоименните наречия поначало са определяни и като най-архаичните български наречия, те водят началото си от праезични местоименни корени и ранно са придобили суфиксални морфеми, характеризиращи ги в сематичен план.
Както е известно, деривацията на наречията в българския език не е еднотипна. Много от тях са резултат на конверсия - преход на думи от една категория в класа на наречието. Такъв пример са и анализираните с-наречия, адвербиумите, получени чрез петрификация на стари падежни облици, преходът на прилагателни имена в наречия. Разглеждането на наречията в диахронен план и анализът на деривационните процеси при тях би подсказал интересна картина на семантичното съотношение и опозиции по определени признаци в сферата на адвербиалния клас.
При местоименните наречия също се пази старата морфема сь—съй и съйка, сака „така" паралелно с тъй-тъйка, така. В тези случаи пред модификационната морфема виждаме стара показателна морфема -и, която е консонантизирана. И двете морфеми са деиктични. Тези наречия също представят само една модификационна морфема. И тук се налага да обясним мономорфемното наличие със семантичния фактор, а колкото до това -дали съществува опозиция между сака и така във формата, както я срещаме при местоименията с ясно изразено пространствено значение, е трудно да се даде еднозначен отговор. От една страна, адвербиалните форми са неизменяеми, а изразяването на признак е тяхната основна семантика. Друг е въпросът, че говорещият в съответния контекст избира езиковите средства за означаване на признаци и по прагматични причини. Употребата на
сака и така, които са с подчертан квалификативен смисъл и са близки до семантиката на стария творителен падеж, е употреба, зависеща и от контекстуално-прагматичните специфики на комуникативната ситуация.
Запазването на старобългарската демонстративна морфема понякога служи и като показател за общобългарската характеристика на някои думи. В началото посочихме, че морфемата е запазена в рупските говори, където забележима дистрибуция има и стб. местоименно наречие сьде, което по фонетични причини в диалектите се явява като цъде, а понякога и с модификационна морфема - цъдека (Мъжлекова 1994).
Видяхме, че старобългарската демонстративна морфема сь е съхранена в различни категории думи. Известно е, че демонстративната система в българския език претърпява преход от тричленна в двучленна, като процесът има своите вътрешноезикови особености. След като местоимението сь е отпаднало от показателната система на българския език, въпросът е кои фактори са предизвикали неговото запазване. За с-наречията може да приемем адвербиализацията. За запазването при местоименията и във флексийния състав -трикомпонентен състав на членната морфема, трябва да допуснем, че говорите са проявили частнодиалектни, вътрешни тенденции в развоя на българския език. Не е за изключване обаче и фактът, че стб. сь може да се е запазило и с оглед на по-засилената показателност в семантичната му структура. В една от своите публикации Л. Милетич акцентира, че при местоимението сь показателнто значение е по-силно изразено (Милетич 1901).
Разгледаният случай на архаична особеност в териториалните говори спада към морфологичното равнище. Позициите, където се открива тази морфема, и нейната семантико-функционална особеност дават информация за развойните тенденции в българския език и неговите диалекти. Архаичните особености имат съществено значение и за констатацията на прилики и разлики в историческия развой на диалектите, тези особености са различни по тип и със спецификата си се приемат за показателни и в славянското езикознание. Характерните за местоименната система и за системата на местоименните наречия демонстративни и модификационни морфеми спомагат за по-ясната типология в сферата на деиктичността. Тя е родово понятие, където демостративното значение и модификационната функция са в субординативно отношение. Наличието на демонстративно съдържание предполага и появата на модификационна морфема. В бъдещо проучване ще покажем съотношението между кореновата морфема с демонстративна функция и модификационните морфеми, които често се явяват и като морфемен комплекс. Това е типична особеност за местоименията и местоименните наречия с демонстративен корен и темпорална, локативна или квалификативна семантика. Тези думи отразяват общобългарско състояние, както констатирахме и при наречията със суфикс, произхождащ от старото показателно местоимение за близко посочване.
Библиография:
Бояджиев 1981: Бояджиев, Т. За единството на българския език. - Във: Първи българо-скандинавски симпозиум по език и литература. С., 1981.
Бояджиев 1996: Бояджиев, Т. Характеристика на говорите. - Във: Странджа. Мдтвридлыл и духовна култура. С., 1996.
Бояджиев 1999: Бояджиев, Т. Склонени членувани форми в българските диалекти. -Във: Диалектология и лингвистична география. С., 1999.
Велчева 1971: Велчева, Б. Показателни местоименни форми в българските говори. (Обща типологическа характеристика) // Известия на Института за български език, 1971, кн. XX.
Кабасанов 1964: Кабасанов, Ст. Особености на показателните местоимения и на тройното членуване в някои родопски говори. Известия на Института за български език, 1964, кн. XI.
милетич 1901: Милетич, Л. Членът в българския и руския език. // Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Кн. 18, 1901.
мъжлекова 1994: Мъжлекова, М. Единството на старобългарския език на лексикално равнище. С., 1994.
Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. С., 1998.
Симеонов 1985: Симеонов, С. Закостенели именни падежни форми, функциониращи като наречия в българския и полския език. // Съпоставително езикознание, 1985, кн.3, стр. 33-39.
Станишева 1966: Станишева, Д. Винительный падеж в восточнославянских языках. С., 1966.
Стойков 1993: Стойков, Ст. Българска диалектология. С., 1993.
